Определение № 1164 от 17.05.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1164 гр. София, 08.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Анжелина Христова като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20238002901180 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Електроразпределителни Мрежи Запад“ ЕАД, гр.София /с предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД/ против решение №212/30.03.2023г., постановено по в.т.д.

№1007/2022г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №262989/21.09.2022г., постановено по гр.д. №1728/2020г. на Софийски градски съд в частта, с която са уважени предявените от „Астелс“ АД осъдителни искове с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане сумата 6 422.36 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на трафопост, находящ се в град Ботевград, ***, разположен в сграда с идентификатор *** за периода от 06.02.2015г. до 24.07.2019г., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане и с правно основание §4, ал.4а ЗЕ за сумата 916.09 лева, представляваща месечен наем за ползване на същия трафопост за периода от 24.07.2019г. до 06.02.2020г., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020г. до окончателното плащане.

В останалата част първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.

Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че въззивният съд в нарушение на закона не е допуснал събиране на гласни доказателства и не обсъдил всички възражения. Излага доводи за неправилно приложение на материалния закон- Закона за електростопанството от 1975г. /отм./, ЗЕЕЕ 1

/отм./, ЗЕ относно възможността за придобиване на право на собственост върху енергийни обекти и сервитутните права, както и на чл.59 ЗЗД. Намира за неправилни изводите на съда, с които е отхвърлено и възражението му за придобиване на процесния имот по давност. Моли да бъде отменено решението и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Относно основателността на иска по чл.59 ЗЗД“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/79г. и цитираните решения по чл.290 ГПК; „2. При претенции за обезщетение за цена достъп през собствени съоръжения за минал период от време, когато собственикът знае какви разходи е извършил по поддръжка и експлоатация на съоръженията, цена достъп се изчислява на база реално извършените разходи за тяхното обслужване по т.3 от Методиката, във вр. с чл.117 от Закона за енергетиката или се изчислява на база прогнозно определени разходи по т.3.1., като се вземат предвид прогнозни величини- стойностите на дълготрайните материални активи на собственика на съоръженията и сумите от прогнозните годишни потребления?; 3. Допустимо ли е заплащане на цена за предоставен достъп за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, в случай, че лицето предоставящо достъп не е предприело достатъчни действия за уреждане на взаимоотношенията между него и електроразпределителното дружество по финализиране на процедурата по §4 от ПЗР на ЗЕ и в случай, че това е така, не следва ли лицето, предоставящо достъп да бъде задължено в някакъв срок да изпълни това свое задължение, а не да получава обезщетение за срок, зависещ изцяло от неговата воля кога и дали да продаде енергийния обект?; 4. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доказателства, респективно липсата на такива и направените от страните възражения във връзка с техните правни доводи като ги съпостави едно с друго и изложи съображения относно кредитирането на определен факт или обосноваване за некредитирането му?; 5. Представлява ли административната процедура по пар.4 от ПЗР на Закона за енергетиката процесуална предпоставка за завеждане на искова претенция по чл.59 от ЗЗД от лице, претендиращо цена достъп за целите на преобразуване на електрическа енергия до други потребители?; 6. Следва ле да се разграничава правото на собственост върху самата постройка и върху намиращото се вътре в нея съоръжение/трансформатор?“. По отношение на въпроси от втори до шести се твърди, че са значими за точното приложение на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Навеждат се и доводи за очевидна неправилност на въззивното решениеоснование по чл.280, ал.2, т.3 ГПК Ответникът

„Астелс“ АД оспорва касационната жалба. Излага

2 подробни доводи както за липсата на сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Моли да бъде отхвърлена жалбата и потвърдено обжалваното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.59 ЗЗД и §4, ал.4а ЗЕ, въззивният съд споделя и препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК. Решаващият съдебен състав приема, че ищецът е собственик на процесния трафопост, който се ползва от ответника без правно основание, в резултат от което е настъпило обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. Излага аргументи, че когато вещта е със статут на енергиен обект и част от електроразпределителната мрежа на страната, по смисъла съответно на т.23 и т.22 от ДР на ЗЕ, по отношение на него е приложима правната регламентация, съдържаща се в специалния закон. Цитира съдебна практика, като счита, че при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 /сега ал. 8/ ЗЕ и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл.59, ал.1 ЗЗД.

Въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника, че предвид разпоредбите на чл.58, ал.1 и § 67, ал.2 от ПЗР на ЗЕЕЕ /отм./, и § 4, ал.1 от ПЗР на ЗЕ, процесният трафопост е бил държавна собственост извън гражданския оборот и ищецът не е могъл да го придобие.

Приема, че процесният трафопост представлява „енергиен обект” по смисъла на ЗЕЕЕ /обн., ДВ, бр. 64 от 16.07.1999 г., в сила до 2004 г./ и на отменения с него Закон за електростопанството от 1975г., представляващи държавна собственост, с изключение на хипотезите, предвидени в чл.2, ал.2 от последния закон.

Съгласно цитираната разпоредба кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия. Съдът след анализ на доказателствата приема, че ищецът е придобил правото си на собственост върху процесния трафопост въз основа на постановление за 3 възлагане, издадено в производството по несъстоятелност, като праводателят му „Зелин автотранспорт“ е бил фирма с държавно участие, създадена с решение на Министерски съвет от 1989г. на основание чл.11, ал.3, т.1, б. „а“ от Указ № 56 за стопанската дейност, вписана в съответния фирмен регистър.

От своя страна „Зелин автотранспорт“ е бил един от правоприемниците на Технологичния автомобилен комбинат и на Държавно автомобилно предприятие /ДАП/, на което е бил предоставен за оперативно управление парцел от 27.25 кв.м. в кв. 161 по тогавашния рег. план на гр.Ботевград. /Акт №436/27.02.1969г./. С оглед заключението на СТЕ, съдът стига до извод, че процесният трафопост е бил ведомствен трафопост на предприятието Градски автотранспорт – Ботевград, т.е. вътрешноведомствен енергиен обект за задоволяване на собствените потребности от ел.енергия, попадащ в изключенията по чл.2, ал.2 и чл.8, ал.2 от Закона за електростопанството /отм./. Съгласно чл.8, ал.2 Закона за електростопанството електрическите уредби, мрежи и вътрешни инсталации на потребителите, вкл. заводските централи се изграждат и поддържат от потребителите. Съдът излага аргументи, че е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съобразно която Законът за енергетиката от 1948 г. /отм./ и Законът за енергетиката от 1975 г. /отм./ са предвиждали възможност кооперации и обществени организации да придобиват и притежават собственост върху отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си нужди, както следващите закони – Закон за енергетиката и енергийната ефективност от 1999 г. /отм./, Закон за енергетиката от 2003г. и Закон за енергийната ефективност от 2004г. не променят правния режим на съществуващите към 16.07.1999г. енергийни обекти, като няма законова забрана постройката, в която са монтирани съоръженията и земята под нея да принадлежат на друго лице, различно от енергийното предприятие.

Въззивният съдебен състав намира за неоснователни възражението на ответника, че той е собственик на процесния имот, за който е издаден Акт за държавна собственост №1940/21.07.2004г. Съдът кредитира заключението на СТЕ, изготвено въз основа на документите по делото, след справки в

Кадастрално-административната и информационна система /КАИС/ на АГКК, Община Ботевград и след оглед на място, като приема, че процесният трафопост не е идентичен с описания в цитирания акт трафопост. Намира, че ответникът не представя други доказателства, които да го легитимират като собственик както по отношение на процесния трафопост, така и по отношение на оборудването в него.

Въззивната инстанция приема за неоснователни и възражението на ответника, че има сервитутни права на основание чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ /отм./, поради което ищецът няма право на обезщетение на основание чл.59 ЗЗД, и възражението за придобиване на имота по давност. Намира, че не се установява фактическия състав на чл.60, ал.1 ЗЕЕЕ /отм./, а Акт за държавна собственост №1940/21.07.2004г., с който ответникът се легитимира и като носител на сервитутни права, не касае процесния трафопост, а се отнася за 4 различен имот, с изграден в него друг трафопост. Счита, че възражението на ответника за придобиване след изтекла придобивна давност касае трафопоста, който към 1966г. е бил построен и въведен в експлоатация, бил е описан в АДС №1940/21.07.2004 г. и попада в ПИ с идентификатор ***.

Процесният трафопост не е бил изграден през 1966г., не е описан във въпросния акт и не се намира в ПИ с идентификатор ***, а в съседния ПИ.

Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.