Решение № 329 от 24.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 329 гр. София, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Камелия Първанова Въззивно гражданско дело № 20241000502326 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 3615/17.06.2024г, постановено по гр.д.№ 3577/2023г по описа на СГС, Г О , I-8 с-в, е осъдена Прокуратурата на РБългария да заплати на Н. Х. Ш., с ЕГН **********, на основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС – сумата от 5 000 лева (пет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно окръжна Прокуратура - София, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 24.03.2023 г. до окончателното плащане, като е отхвърлена исковата претенция над уважения размер до предявения от 124 000 лв. Осъдена е Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Х. Ш., ЕГН **********, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ - сумата от 10 (десет) лева, представляващи направени в процеса пред Софийски градски съд съдебни разноски за платена държавна такса.

Решението е обжалвано от Н. Х. Ш., чрез адв. М.И. от САК, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 5 000лв. до 124 000лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата, за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. №780 – II/1998г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София, с доводи, че е неправилно поради нарушение и неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Сочи, че не са обсъдени всички доказателства по делото и доводи на страните, че не е съобразена възрастта му към момента на извършените спрямо него действия през 1985г. чрез задържането му и изпращането му на остров Белене-33 години, а към настоящия момент е на 66 години. Не е съобразено процесуалното му поведение по време на наказателното производство, което не 1 е възпрепятствал, че не му е била предоставяна никаква информация по делото под претекст, че същото е секретно. Неефективното разследване е довело и до невъзможност да защити накърнените чу фундаментални права- на свобода, труд, самоопределяне, личен и семеен живот, че няма друг правен ред да защити своите накърнени права. Възразява срещу приетото от съда за фактическата и правна сложност на делото, тъй като интензивността на разследването е била до първото внасяне на обвинителния акт в съда 1993г, или до второто през 1997г., като впоследствие не са били извършвани процесуално-следствени действия.

Поддържа, че неприключването на делото в разумен срок му е оказало негативно въздействие, тъй като е бил лишен от свобода, неосъден, насилствено са били променени имената му поради турския му етнически произход, подложен на унизително и нечовешко третиране, изгонен от България с цел провеждане на асимилиране на етническата му общност.

Сочи още, че не са съобразени стандарта на живот и социално-икономически показатели към момента на увреждането.

Позовава се на практика на ВКС, с която е определено обезщетение в по-висок размер на други пострадали от същото досъдебно производство.

Претендира да се отмени решението в обжалваната му част и да се уважи исковата му претенция до пълния предявен размер от 124 000лв., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата и да се присъдят разноски за заплатената държавна такса.

В писмената защита се поддържат доводите, изложени във въззивната жалба.

Ответната страна-Прокуратурата на РБългария е оспорила въззивната жалба като неоснователна.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в жалбата, доказателствата по делото, намира за установено следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Ищецът Н. Х. Ш. е посочил в исковата молба, че е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследване по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 -II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП- София, което е известно в публичното пространство като делото за т. нар. „Възродителен процес“. През 1985 г. работел в завод ЗММ-Сливен, като през м. януари на същата година управителят на завода, заедно със служител на МВР и партиен член, го заставили да си смени имената. На следващия ден бил задържан. Около два месеца бил държан затворен в сградата на МВР – Сливен, където имало и други хора от турски етнически произход. В продължение на две седмици ищецът бил многократно разпитван, като разпитите били съпроводени с мъчения и насилие. След това бил настанен в гаражните помещения на полицейското управление, където условията били сурови - липса на вода, отопление, завивки, тоалетна, а храната, която им давали, била сух хляб и сирене. В началото на м. март 1985 г. с белезници на ръцете, заедно с други хора, бил качен в полицейски микробус и закаран на остров Белене.

През периода от 10.01.1985 г. до 25.05.1987 г. ищецът бил задържан и фактически лишен от свобода в затвора на остров Белене и в затвора в Бобов дол. През първите месеци нямал право да се свързва с роднините си, нито имал право на свиждане, а впоследствие свиждания му били разрешени през дълги периоди от 6 месеца. Непрекъснато бил под наблюдение на служители на органите за сигурност. По-късно ищецът бил изпратен в с. Сапарева баня с тежки ограничения и изолация, в които фактически бил лишен от свобода по см. на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. Бил принуден да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да 2 живее в Турция, като едва след демократичните промени в България през 1989 г. се завърнал в родния си град. От средствата за масово осведомяване, ищецът разбрал, че Държавата започнала разследване, за да установи организаторите и участниците в т. нар.

„Възродителен процес“ и да потърси отговорност от тях, но години наред пострадалите не били потърсени от разследващите и ищецът нямал никаква информация за разследването.

Във връзка с извършените спрямо него и другите пострадали действия е започнало досъдебно производство срещу висши членове на ръководството на Държавата по обвинение в престъпления за това, че в периода 1984-1989г. са подбуждали към национална вражда и омраза – престъпление по чл. 162 НК. Впоследствие било повдигнато ново обвинение за престъпление по служба - по чл. 387, ал. 2 НК, от което са произлезли тежки последици. По тези обвинения било образувано следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили (образувано на 30.01.1991 г.), по което на 20.07.1993 г. във Върховния съд – Военна колегия, бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд – Военна колегия, но с разпореждане делото било върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На 19.12.1997г. бил внесен отново обвинителен акт във ВКС, във връзка с което било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, но с разпореждане от 28.04.1998 г. делото било върнато повторно поради това, че не са били изпълнени дадените указания. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура, а с постановление от 29.09.1998 г. сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на СВОП. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а на 04.12.1999г. било възобновено и разследването продължило под нов номер – ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София.

Ищецът е посочил, че е бил разпитван като свидетел пред Военно-окръжна прокуратура гр. Сливен и са му били разяснени правата на пострадало лице по образуваното следствено дело - понастоящем ДП № II- 048/1999 г. по описа на ВОП-София. Изложил е доводи, че в материалноправен аспект има качеството на пострадал от деянията, предмет на разследването, поради това, че със същите са му били причинени имуществени и неимуществени вреди в лично качество. На 11.01.2012 г., 41- вото Народно събрание приело Декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и призовало българското правосъдие и главния прокурор на Република България да направят необходимото за приключване на делото, но в продължение на повече от 10 години след това, делото не било приключено с повдигане на обвинение, а било прекратено поради това, че всичките пет лица, привлечени като обвиняеми - починали.

В резултат на приетите в края на 2017г. изменения в НПК, с които за първи път се давала възможност на пострадалия в наказателното производство да поиска ускоряване на разследването, ищецът упражнил правото по чл. 368, вр. чл. 369 от НПК, в резултат от което било образувано НЧД № 4775/2018г. по описа на СГС, НО, 13 с-в. С Определение № 4945 от 06.11.2018 г. по това дело, съдът предоставил на прокуратурата едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата, както и да се произнесе съгласно правомощията по чл. 242, ал. 1 НПК. С Постановление от 04.10.2018 г. на ВОП- досъдебното производство било спряно, след като продължило в течение на 31 години, а с Постановление от 31.05.2022 г. досъдебното производство било прекратено но това постановление било отменено с Определение № 1223 от 22.12.2022 г. по ВЧНД № 821/2022 г. на Апелативен съд-София и делото било върнато за продължаване на процесуално- следствените действия.

Ищецът е поддържал доводи, че продължителността на досъдебното производство от над 30 години към момента на предявяване на настоящия иск е нарушила правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС.

Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до 3 правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Навел е доводи, че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Държавата, която е длъжна да обезщети вредите, причинени в резултат на нарушаване на правото по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС за разумна продължителност на съдебния процес. В резултат на това нарушение ищецът е посочил, че е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. С оглед значителната продължителност на досъдебното производство от над 31 години, ищецът бил лишен от възможността да се конституира като частен обвинител в съдебната фаза, за да поддържа обвинението срещу виновните лица за извършените спрямо него деяния, както и като граждански ищец, за да може да предяви иск за обезщетяване на причинените му от деянията вреди. Забавянето довело до невъзможност да се реализира наказателната отговорност на виновните лица, а очакването на ищеца за възмездие останало неудовлетворено и задълбочило чувството му за липса на справедливост.

Посочил е, че Прокуратурата на РБ е надлежен процесуален субституент на Държавата, поради ръководните й функции в досъдебната фаза на процеса (чл. 46, ал. 1 НПК).

Претендирал е за осъждане на ответника, да му заплати сумата от 124 000 лева – представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск, ведно със законната лихва, считано от 23.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.