Решение № 1364 от 27.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1364 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20251100502840 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба от Столична Община, чрез пълномощника юрисконсулт Д. Ж., срещу решение №22639/13.12.2024г., постановено по гр.д.

№10076/2024г. по описа на СРС, 45 състав, с което е осъдена Столична Община да заплати на Н. А. А. сумата в размер на 19 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на инцидент, изразяващ се в падане сутринта към 08:10 часа на 28.11.2023г. в гр. София, вследствие на подхлъзване на заснежен тротоар, за периода от 28.11.2023г. до 22.02.2024г., сумата в размер на 2060,19 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди (обща стойност на заплатените от ищеца суми във връзка с инцидента за консумативи, транспорт с линейка и медикаменти), ведно със законна лихва върху двете главници, считано от датата на деликта – 28.11.2023г. до окончателното плащане, и е осъден ответникът да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства. Счита, че не е налице неизпълнение от страна 1 на Столична Община на задължения по Закона за пътищата. Поддръжката на улицата, на която се твърдяло да е настъпил инцидентът, била изключена от предметния обхват на Закона за пътищата, тъй като не представлявала едновременно участък от републикански и общински път. Не било доказано мястото на твърдяното увреждане, както и неговия механизъм. От събраните по делото доказателства се установявало, че до 08 часа на 28.11.2023г. валял сняг, като на земната повърхност имало стара снежна покривка, т.е. била налице типично зимна обстановка с температура от 0⁰, при която било налице замръзване. Ищецът се придвижвал по обичаен за него маршрут и със знание за зимната обстановка – ниски температури, мразовито и снежно време. Въпреки това не отдал нужното внимание при своето придвижване, като пренебрегнал ситуацията с времето.

Същият можел да избере друг маршрут, но не го направил, с което допринесъл за настъпване на инцидента. От свидетелските показания се установявало, че нищо не налагало неговото излизане толкова рано и не била налице неизбежна причина, поради която ищецът следвало да излезе от дома си. Същият сам се поставил в ситуация на риск от увреждане, която с оглед на възрастта и житейския си опит могъл да предвиди и предотврати. При условията на евентуалност оспорва размера на присъденото обезщетение, като счита същия за завишен. Не били доказани и претендираните имуществени вреди. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна Н. А. А., чрез пълномощника адв. Д. С., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника осъдителна част. Счита, че отговорността за поддръжка на улиците и тротоарите в гр. София, включително и на мястото, където е настъпил инцидентът, е на ответника. Относно механизма на настъпване на инцидента били събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетел очевидец. От събраните по делото доказателства били доказани и претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Пред Софийски районен съд са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.49 за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане.

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) възлагане на друго лице – изпълнител, извършването на определена работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него.

В конкретния случай са установени по делото в съвкупност предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника по делото – Столична Община.

Установява се от събраните по делото доказателства, че на 28.11.2023г. около 08:10 часа при движение по десния тротоар на ул. „Милин камък“ в посока бул.

„Евлоги Г.“ ищецът се подхлъзнал на заснежената и непочистена настилка и паднал, вследствие на което получил травматично увреждане – счупване на дясната подбедрица.

Според разпоредбата на §1, т.1 от ДР на ЗП "Път" е ивицата от земната 3 повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Легалната дефиниция на "тротоар" е дадена в § 6, т. 6 от ЗДвП, разпоредбата на която предвижда, че тротоар е изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци. Тротоарите са част от пътното платно по смисъла на § 6, т. 7 от ЗДвП, според която пътното платно е общата широчина на банкетите, тротоарите, платното за движение и островите на платното за движение. Съгласно § 6, т. 1 от ЗДвП, път е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и улиците.

Съгласно чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата във вр. с чл.3, ал.2, т.1 Закона за общинската собственост във вр. с §7, ал.1, т.4 от Закона за местното самоуправление и местната администрация общинските пътища са общинска публична собственост. Именно това е и основанието на законодателят да възложи на общините задължение по тяхното изграждане, ремонт и поддържане – чл. 31 от Закона за пътищата. Посочената разпоредба предвижда, че изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. С тази законова разпоредба на общината като юридическо лице е вменено задължението да поддържа общинската пътна мрежа, разглеждана като съвкупност от посочените елементи в състояние, отговарящо на изискванията на движението, включително в зимни условия да почиства и опесъчава, с оглед безпрепятствено придвижване на гражданите и участниците в движението, както и да отстрани препятствията във възможно най-кратък срок (чл.167, ал.1 от ЗДвП).

Въззивната инстанция намира, че по делото е доказан механизмът на настъпване на инцидента, с оглед констатациите на вещото лице по СМЕ, според които претърпяната от ищеца травма отговаря да е получена по начина, описан в исковата молба. На следващо място от представеното писмо от Национален институт по метеорология и хидрология се установява, че на 28.11.2023г. на земната повърхност има стара снежна покривка. Не се твърди и установява от ответника друг механизъм на настъпване на травмата, нито се установява да е изпълнил задълженията си за почистване и опесъчаване на тротоара.

Доколкото ответникът е юридическо лице, съдът намира, че неговата отговорност може да бъде ангажирана на основание чл. 49 от ЗЗД.

Съгласно чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, 4 отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция.

В процесния случай съдът намира, че по делото безспорно се доказа, че длъжностните лица от администрацията на ответника са бездействали при изпълнението на задълженията им по чл. 31 от ЗП и чл. 3 и чл. 167 от ЗДвП, т.е налице е неизпълнение на законово задължение.

Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, които се подкрепят и от кредитираното заключение на съдебно-медицинската експертиза, съдът приема, че претърпените от ищеца увреждания са именно вследствие на това бездействие за поддръжка на тротоарната настилка, като същото се явява непосредствена причина за претърпените от ищеца неимуществени вреди.

Предвид изложеното и с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема за установено по несъмнен и категоричен начин, че вследствие на противоправното бездействие на длъжностни лица при ответника, ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания, които следва да бъдат обезщетени. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост.

Критериите за определяне на размера на обезщетението са видът, обемът и интензивността на причинените неимуществени вреди, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението. Въззивният съд намира, че посочените критерии са съобразени от първоинстанционния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразени са обстоятелствата, че на ищеца е проведено оперативно лечение, както и установения от СМЕ и свидетелските показания период на възстановяване, обстоятелството, че същият е изпитвал силни болки и страдания, че е имал затруднения в движението за срок не по-малък от 4-5 месеца, както и, че изпитва болка и схващане при по-продължително ходене и при промяна на времето и натоварване на крайника. Вещото лице посочва също така, че получените белези имат постоянен характер и ще останат за цял живот. Ето защо, определеният размер на обезщетението от 19 000 лева е справедлив по смисъла на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважен искът за обезщетяване на неимуществени вреди в посочения размер.

Основателна е и предявената претенция за обезщетяване на претърпени имуществени вреди. От приетите като доказателства по делото в 5 първоинстанционното производство фактури, придружени с касови бонове и рецептурни бланки се установяват извършените от ищеца разходи в размер на 2060,19 лева във връзка с инцидента за медикаменти, прегледи, консумативи и транспорт с линейка, като от кредитираното заключение на СМЕ се установява, че тези разходи са били необходими за лечението на претърпяното от ищеца увреждане.