Решение № 6895 от 12.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6895 гр. София, 12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир В.ев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана В.ева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана В.ева Въззивно гражданско дело № 20241100507746 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 23.10.2023г., постановено по гр.д. № 2110/2022г. на СРС, ГО, 60 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу В. С. Р., обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане срещу ответника за топлоснабден имот: апартамент № 37, находящ се в гр.

София, ж. к. „*******, с абонатен № 297517 за следните суми: 1881,46 лева – главница, от която сумата 1822,96 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., и сумата 58,50 лева, представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на 257,60 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.07.2018 г. до 11.06.2021 г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.08.2021 г. по ч. гр. д. № 38239 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт, изразяващи се в погрешен извод за липса на облигационно правоотношение между ищеца по делото и ответника – вещен ползвател на топлоснабдения имот. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат изцяло.

Въззиваемата страна В. Р., чрез адв. Р. Р. оспорва въззивната жалба като 1 неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателство и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа всички релевирани възражения срещу основателността на предявените искове.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

В срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е постъпила частна жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по реда на чл. 248 ГПК от адв. Р. Р., оказала безплатна правна помощ на ответника в исковото производство.

Софийски градски съд, като обсъди становищата и доводите на страните, намира следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от страна с правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно императивната норма на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по неговата допустимост - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност - само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността, като доминиращи принципи на гражданско-процесуалното право, следва да отстъпят пред принципа на служебното начало.

В конкретния случай, обжалваното първоинстанционно решение е валидно, като постановено от съд в кръга на правораздавателната му компетентност, обективирано е в писмена форма, носи подписа на постановилия го съдия, съдържа ясно изразена правна воля.

Същото е и допустимо в атакуваната от ответниците-въззивници част, с оглед обстоятелството, че компетентният съд се е произнесъл в рамките на спора, с който е бил сезиран, по заявените от ищеца факти в обстоятелствената част на исковата молба.

От служебно извършената проверка не се установява и нарушение на императивна материалноправна норма, като не е налице и основание за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните /т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

В процесния случай, изложените в жалбата възражения по правилността на постановения съдебен акт касаят извода на СРС за липса на облигационна връзка между ищеца по делото и ответника – вещен ползвател. Във връзка с довода във въззивната жалба, че ответникът е материалноправно легитимиран да отговоря за процесните задължения, съдът намира следното:

Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

2

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ (отм.), в редакция от ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 г. /. Съгласно нормата на чл.

153 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на ТЕ за битови нужди, дължащи цената на доставената ТЕ по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на ТЕ за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на ТЕ те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на ТЕ за битови нужди /чл. 153, ал.

1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената ТЕ. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни ОУ потребителите на ТЕ за битови нужди.

Между страните по делото не е спорно, че процесният имот, представляващ апартамент № 37, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, с абонатен № 297517, е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От нотариален акт за дарение на недвижим имот със запазено вещно право на ползване № 10, том ІІІ, рег. № 12689, нот. дело № 364 от 28.12.2016 г. по описа на нотариус М.Ш., рег. 042, с район на действие Софийски районен съд, се установява, че на 28.12.2016 г. ответникът В. Р. – гражданин на Република Чехия, дарил на С.К. Р. следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент № 37, находящ се в гр. София, ж. к. „*******. Съгласно т. 2 от нотариалния акт дарителят В. Р. си запазил вещното право на ползване върху дарения имот, пожизнено и безвъзмездно. Следователно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване, но не и реалното ползване на имота.

Настоящият въззивен съдебен състав счита, че ответникът, в качеството си на вещен ползвател, се явява потребител на ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. същият има качеството на "битов клиент" съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В тази насока следва да се отбележи, че дали ответникът реално ползва имота не е възражение, което да е противопоставимо на ищцовото 3 дружество, доколкото не освобождава ответника от пораждащите се от правото му на ползване задължения. Обстоятелството кой реално ползва имота, респ. и доставената в него топлинна енергия е обстоятелство, релевантно в отношенията между съсобствениците, не и в отношенията с доставчика на топлинна енергия.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на потребителя, вкл. и относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното правоотношение.

По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот, респ. доводите на въззивника във въззивната жалба са основателни.

От приложените по делото Договор № 4124 от 24.09.2002 г., сключен между „Техем Сървисис“ ЕООД и етажната собственост, и протокол от 16.09.2002 г. от общото събрание на етажните собственици се установява, че отношенията по топлоснабдяване на сградата на бл. *******“ съществували още към 2002 г. С договор № Д-О-67/03.06.2020 г. ищецът възложил на третото лице – помагач извършването на услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл. 1 от договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост срещу възнаграждение, определено в Приложение № 2 към договора въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.

Видно от представени по делото 2 броя индивидуални справки за отопление и топла вода за периодите 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. и 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. и два формуляра за главен отчет съответно от 11.05.2019 г. и от 07.06.2020 г., за процесния имот била начислявана топлинна енергия за отопление с 4 броя отоплителни тела с монтирани на тях уреди за дялово разпределение, за сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване по данни от един водомер. Посоченото обстоятелство се потвърждава от заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза.