Решение № 14592 от 21.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14592 гр. *****, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА Гражданско дело № 20261110102192 по описа за 2026 година

Ищецът Л. С. В. е предявила срещу ответника „*******" ООД иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит № ******* от 11.03.2020 г., сключен между страните, а в условията на евентуалност – да бъдат прогласени за нищожни чл. 25 и чл. 26 от процесния договор поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 , предл. 3 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 11.03.2020 г. е сключил договор за потребителски кредит от разстояние № ******* с ответника, по силата на който последният му предоставил кредит в размер на 1200 лв. със срок за погасяване 7 месеца и падеж 11.10.2020 г. В договора били посочени лихвен процент от 28,07%, ГПР 31,98 %, неустойка за непредоставено обезпечение в размер от 622.31 лв. и обща дължима сума по кредита в размер на 1 937.21 лв. Твърди, че договорът е недействителен поради неправилно посочване и включване на всички разходи по кредита в отразения ГПР, като в случай че това бъде сторено, до би се получил действителният размер на годишния процент на разходите, който надхвърля законоустановения максимален размер.в този смисъл поддържа, че е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, което прави недействителен договорът за кредит на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В условията на евентуалност, предявява искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи, изтъквайки, че клаузите на чл. 25 и 26 от процесния договор не са индивидуално уговорени между страните, а възложени едностранно, поради което и последните противоречат на добрите нрави, тъй като с така предвидената неустойка нараства опасността от свръхзадлъжнялост на *******получателя, като същата не съответства на предвидените й в закона функции.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва. Поддържа се, че исковата претенция е недопустима поради влязла в сила заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1847/2025 г. по описа на РС ******. Развива подробни съображения за недопустимост и неоснователно на исковете.Моли исковете да бъдат отхвърлени. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

1

Предявени са за разглеждане обективно евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр.

1 и пр. 3 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на 11.03.2020г. между страните „*******“ ЕООД и Л. С. В. е сключен „индивидуален договор за потребителски кредит № ******“, по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 1200лв. Предвидено е, че срокът на кредита е 7 месеца, като подлежи на връщане на 7 броя погасителни вноски. Посочен е 28,07% ГЛП и 31,98% ГПР. В т. 4 от договора е посочено, че с е д ъ л ж и неустойка от 622.31 лв., в случай че в деня на сключване на договора *******получателят не предостави на *******ра обезпечение чрез две физически лица – солидарни длъжници, които следва да отговарят кумулативно на описаните в договора условия (така чл. 25 от договора). Общо дължимата сума възлиза на 1937.21лв., а размерът на погасителната вноска – 276.74лв. Приложение № 1 към договора представлява погасителен план, в който са посочени броя и падежът на вноската, сумата по нея, както и размера на вземанията, които я формират, а именно главница, лихва, и неустойка.

При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:

Процесният договор за кредит има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а ищецът има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 31,98%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на *******ра и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесната неустойка представлява разход по договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР, като същата е била изначално известна на *******ра.

Видно е, че тази сума е била начислена още при сключване на договора и е включена в погасителните вноски. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и 2 умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита.

При добавянето й, действителният размер на ГПР става значително по-висок, при положение, че размерът единствено на този разход надвишава размера на главницата. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение.

Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.

След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл.

22 ЗПК.

В задължителното Решение от Европейския съюз 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на *******ра от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).

Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на *******ра от договора. Тези съждения корелират с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

От изложеното се налага изводът, че ГПР не е посочен правилно и при прибавяне на посочената неустойка към разходите по кредита, което е абсолютно необходимо, неговият размер надхвърля значително максимално допустимия такъв, което е видно и без специални 3 знания. Налице е съществено нарушение на императивните законови изисквания на ЗПК, водещо до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

По изложените съображения, предявеният главен установителен иск за недействителност на договора за потребителски кредит е основателен.

Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните предпоставки за разглеждане на евентуалните искове за нищожност на отделни клаузи.

По разноските:

При този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски има ищецът, който е доказал такива в размер на 26.91 евро за държавна такса, която следва да бъде присъдена, като процесуалният му представител претендира на основание чл. 38 ЗА и адвокатско възнаграждение. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е неоснователно. Последният е бил представляван по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв от адвокат С. С., поради което следва да се определи адвокатско възнаграждение. Независимо че в чл.38, ал.2 ЗА е предвидено, че в случаите на оказана безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, съдът счита, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/22, с което се приема, че при извършването на тази преценка съдът не е обвързан от определените с Наредба на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения /така определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; определение № 343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера на предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на производството. В случая делото не се отличава с никаква фактическа и/или правна сложност, не са събирани значителни по обем доказателства, като е проведено едно единствено открито съдебно заседание, на което адвокатът не се е явил. Ето защо, същото н е следва да бъде допълнително редуцирано, съобразявайки размера на адв. възнаграждение на насрещната страна, който претендира повече, като следва да се присъди в размер от именно 240.00 евро, съобразно действащата норма на чл. 78, ал. 5, изр. последно ГПК.