Решение № 2507 от 23.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2507 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. И.А при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. И.А Въззивно гражданско дело № 20231100505949 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез юрк. С.П., срещу решение № 1762 от 07.02.2023 г. по гр.д. № 41686/2021 г. на СРС, ГО, 81 състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.

422 ГПК от „Първа инвестиционна банка“ АД против Г. С. К. искове за признаване за установено в отношенията между страните, че Г. С. К. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ – сумата 500 лв. главница по договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-А-6590/03.04.2006 г., изменен с анекс от 27.12.2007 г., за предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) по разплащателна сметка в размер на 500 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане, като и сумата 2471,80лв. възнаградителна лихва по т. 6 от анекса, дължима за периода 19.06.2009 г. – 08.11.2020 г.; на основание чл. 92 ЗЗД – сумата 1508,74лв. наказателна лихва по т. 6.1 от анекса, дължима за периода 07.07.2009 г. – 19.07.2015 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 1,25 лв. законна лихва за периода 09.11.2020 г. – 17.11.2020 г.; на основание 79, ал. 1 ЗЗД, вр. т. 9 от договора – сумата 39 лв. такса за поддръжка, както и сумата 60 лв. разноски за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 57144/2020 г. на СРС, ГО, 81 състав.

1

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл. 110, чл.

114, ал. 1 и чл. 119 ЗЗД. Твърди се, че съгласно чл. 19.1.1. от общите условия към договора за овърдрафт, същият се е удължавал автоматично всеки път за нов едногодишен срок, тъй като никоя от страните не е уведомила другата за прекратяването му в съответните срокове (30 дни за кредитополучателя и 60 дни за банката) преди изтичане на срока му на действие, както и че вземането за главницата по договора е станало изискуемо на 09.11.2020 г., с обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Иска се отмяна на първоинстанционното решение, уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за двете инстанции. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Не е подаден отговор на въззивната жалба от ответника Г. С. К.. В проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание пълномощникът му адв. Г. поддържа неоснователност на въззивната жалба и иска потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира се присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:

Уважаването на предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за признаване за установено между страните по делото, че Г. С. К. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД, процесните суми, е предпоставено от установяването на следните обстоятелства: 1) наличие на сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и Г. С. К. договор за издаване на кредитна карта и овърдрафт, при твърдените в исковата молба условия, пораждащ съответните права и задължения; 2) изпълнение на задължението на кредитора да предостави в собственост на потребителя договорената парична сума; 3) виновно неизпълнение от кредитополучателя на задължението му за връщане на заетите пари и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва по уговорения начин и в уговорените срокове; 4) наличие на действителна клауза за неустойка по чл.

2

92 ЗЗД за забавено изпълнение на задълженията на кредитополучателя за плащане на минималната погасителна месечна вноска (включваща главница и възнаградителна лихва); 5) настъпване на фактите, обуславящи предсрочна изискуемост на кредита и надлежно упражнено от кредитора потестативно право за едностранно изменение на договора за потребителски кредит чрез обявяването му за предсрочно изискуем.

Доказано е наличие на сключен между страните договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-А-6590/03.04.2006 г., изменен с анекс от 27.12.2007 г., за предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) по разплащателна сметка в размер на 500 лв., при твърдените в исковата молба условия. Това обстоятелство се установява от представеното заверено копие на посочения договор, анекса към него и общите условия към него.

Основателен е доводът на въззивника, че процесният договор не е бил прекратен нито при условията на чл. 36 от ОУ, действали към сключване на договора, нито при условията на чл. 19.1.1. от ОУ от 2020 г. (ако се приеме, че ОУ, действали към датата на подписване на анекса 27.12.2007 г. са били с идентично съдържание с тези от 2020 г.).

Налице виновно неизпълнение от ответника на произтичащите от договора за кредит задължения за плащане на процесните суми. От съдебносчетоводната експертиза се установява, че е усвоен целият кредитен лимит от 500 лв., като реално усвояване на суми е имало до 02.02.2009 г. и след тази дата са начислявани само възнаградителни лихви и неустойки. Последно заплатената от ответника сума е на 20.07.2009 г. и след тази дата няма други плащания по кредита. По делото няма данни и твърдения за погасяване на същите чрез плащане.

Основателно е възражението на ответника за погасяване по давност на задължението му към ищеца за усвоената сума 500 лв. – главница по договор за издаване на кредитна карта и овърдрафт:

Съгласно чл. 1, б. „д“ от ОУ датата на падеж е датата, до която картодържателят е длъжен да погаси изцяло или минималната погасителна вноска, като за дата на падежа се счита 5-о число от месеца, а ако е неработен ден – на първия следващ работен ден. В чл. 14.2 от ОУ е посочено, че за усвоения овърдрафт картодържателят ползва гратисен период от 45 дни за връщане на усвоените суми и ако в този срок погаси пълния размер на усвоените суми, не се начислява договорна (възнаградителна) лихва върху ползваните и погасени до датата на падежа суми.

От горното следва, че изискуемостта на вземането на банката за усвоените суми настъпва на 5-о число от месеца. В случая последното усвояване на суми е осъществено на 02.02.2009 г., поради което падежът за връщане на усвоените суми е настъпил на 05.03.2009 г. Това е и датата на изискуемостта на вземането на кредитора за главницата. Вземането за сумата 500 лв. – общ размер на просрочена главница, се 3 погасява с изтичане на петгодишният погасителен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Това е така, защото уговорката между страните за връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща договора за кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части (решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 50002 от 2.02.2023 г. по гр. д. № 701/2022 г. на ВКС, III г. о.) Петгодишният срок за връщането на главницата е изтекъл на 05.03.2014 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е подадено на 18.11.2020 г., като няма данни в периода 05.03.2009 г. – 05.03.2014 г. да са настъпвали факти по чл. 115 или чл. 116 ЗЗД, водещи до спиране или прекъсване на погасителния давностен срок.

Фактът, че първоначално определеният едногодишен срок на договора е подновяван не представлява обстоятелство, водещо до спиране или прекъсване на давността.

Неоснователно е възражението на ищеца, че изискуемостта на вземането на банката за сумата 500 лв. е настъпила на 09.11.2020 г., когато се твърди, че кредитът е станал предсрочно изискуем (видно от покана вх. № 027083/30.09.2020 г. по описа на ЧСИ С.Я., връчена лично на Г. С. К. на 14.10.2020 г., кредиторът е предоставил на длъжника 7-дневен срок за заплащане на всички задължения към банката, като я е уведомил, че в случай, че същите не бъдат погасени в този срок, банката ще счита кредита за изцяло предсрочно изискуем за всички дължими по договора суми.) Към момента на изпращане на поканата всички вноски по кредита са били с настъпил падеж и настъпила изискуемост, поради което и с оглед правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 69 ЗЗД погасителният давностен срок за всяка от вноските е започнал да тече и е бил изтекъл. Предсрочна изискуемост означава възможност за кредитора да иска изпълнението на срочно задължение и преди изтичане на срока (чл. 71 ЗЗД), а в случая към отправяне изявлението на банката за предсрочна изискуемост сроковете за плащане на всички месечни погасителни вноски, дължими по договора, вече са били изтекли. Фактът, че банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем след погасяване по давност на вземането си за главница не води до промяна на момента на изискуемостта на вземанията. Обратното разбиране би означавало от волята на кредитора да зависи началото на течение на погасителния давностен срок.

По изложените съображения възражението за погасяване по давност на вземането на банката за претендираната сума от 500 лв. е основателно.

По отношение на претендираните суми, представляващи възнаградителна лихва, обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, неустойки, такси и разноски по кредита следва да се посочи, че те представляват допълнителни вземания, които също се явят погасени по давност, съгласно разпоредбата на чл. 119 ЗЗД.

4

Предвид изложеното предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца от „Първа инвестиционна банка“ АД против ответника Г. С. К. искове по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, по чл. 92 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и подлежат на отхвърляне.

Поради съвпадение между изводите на първоинстанционния съд с тези на стоящата инстанция, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено изцяло, включително в частта за разноските.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия Г. С. К. следва да бъде присъдена сумата 400 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като договореното и платено адвокатско възнаграждение е съответства на фактическата и правна сложност на делото и е съобразена с нормата чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1762 от 07.02.2023 г. по гр.д. № 41686/2021 г. на СРС, ГО, 81 състав.

ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, на основание чл.

78, ал. 3 ГПК, да заплати на въззиваемата Г. С. К., ЕГН **********, сумата 400 лв. разноски за въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5