Решение № 42 от 04.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Пловдив, 04.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330113248 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът И. А. И., ЕГН: **********, от село Я., област П., ул. „*****“ № ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявил против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., искове за признаване на установено, че договор за предоставяне на гаранция № *********/ 19.01.2024 г. е нищожен, както и за връщане на сумата от 966, 16 лева- неоснователно платено възнаграждение по договора.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № *******/ 19.01.2024 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, ищецът получил в заем сумата от 1 000 лева, при ГПР- 41, 71 % и ГЛП- 35 %. С ответника бил сключен и договор за гаранция, според който се дължало възнаграждение в размер на 966, 16 лева, платимо разсрочено.

Клаузата за договорна лихва по кредита била нищожна, а оттук- нищожен бил и целият договор за паричен заем. Не били спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, като действителният ГПР бил различен от посочения в договора- 41, 70 %, а в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчителство от 966, 16 лева представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата 1 търговска практика. На потребителя не бил предоставен СЕФ и така той бил лишен от възможността да вземе информирано решение. В договора било посочено, че общият размер на всички плащания, но тази стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Нищожна била и уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. С втория договор се заобикаляла нормата на чл.

19 ал. 4 от ЗПК, като единствено се генерирала допълнителна печалба за кредитора и финансово се обременявал поръчителят. Кредиторът имал задължение да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и чрез клаузата за възнаграждение се прехвърлял рискът от неизпълнение на задължението на финансовата институция върху длъжника. Договорът за гаранция имал акцесорен характер и съществувал само, ако има главен дълг, а предвид нищожността на кредитната сделка, договорът не бил породил правно действие. Твърди се, че на гаранта било платено възнаграждение и предвид нищожността на договора, се дължало връщане на тази сума, като платена без основание.

Моли да се признае за установено нищожността на договора за поръчителство, както и да се върне платеното по него. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди се, че договорът между страните не бил договор за потребителски кредит и за него не се прилагали разпоредбите на ЗПК. Ответникът не бил кредитор по заема, а дружеството било с предмет на дейност- предоставяне на гаранционни сделки по занятие срещу възнаграждение. Последното представлявало насрещната престация за обезпечаването на кредита, което не противоречало на закона или на добрите нрави.

Договорът за кредит не бил обявен за недействителен, но дори и да се установявало подобно нещо, това не се отразявало на действителността на поръчителството. Ищецът при кандидатстването си можел да избере вида обезпечение- банкова гаранция, поръчителство на две физически лица или одобрено от кредитора дружество- гарант, както и да прецени икономическите последици от сключване на договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. ответникът не се явява и не се представлява, като също взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед 2 наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ******/ 29.01.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 26 двуседмични вноски, с краен падеж- 17.01.2025 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 35 %, при ГПР- 41, 70 % и общ размер на всички плащания- 1 191, 84 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ******/ 29.01.2024 г., с който гарантът се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 966, 16 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и погасителен план към договора за паричен заем.

Представени са и удостоверения за липси на задължения, видно от които ищецът е погасил задълженията си по договорите за кредит и за гаранция.

Представена е и справка от ответника, според която по договора за предоставяне на гаранция ищецът е заплатил сумата от 278, 91 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В договора за кредит макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 191, 84 3 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 41, 70 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение 4 представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, почти колкото стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.