Определение № 1816 от 10.05.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1816 гр. Варна, 10.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно частно гражданско дело № 20243100500826 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по частна жалба вх. № при ВРС 25 810/28.03.2024 г., депозирана от Н. К. Н. - П.а от гр .Варна, чрез процесуален представител, против Определение № 3156/15.03.2024 г. на ВРС по гр.д. № 5150/2023 г., с което е оставена без уважение молба на жалбоподателя с правно основание чл. 248 ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 4217/27.12.2023 г. по същото дело в частта за разноските.

Жалбоподателят моли за отмяна на атакуваното определение, поради неправилно приложение на разпоредбите на чл. 78 ал.5 от ГПК при определяне размера на адвокатското възнаграждение, при неотчитане броят на исковете – 8 обективно кумулативно съединени, определени при спазване на правилото на чл. 2 ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който въпрос не е засегнат в мотивите на решение на СЕС по дело С-438/22. Твърди се, че уважаването на възражението за прекомерност, направено от ответната страна е довело до омаловажаване труда на адвоката и накърняване правото на труд и неговия възмезден характер, защитени от чл. 16 и чл. 48 от КРБ. Моли след отмяната на определението на ВРС да се присъди в полза на ищцата разход за адвокатско възнаграждение от 3400 лева – в пълен размер.

Ответната по частната жалба страна - «ДЗИ – ОБЩО

ЗАСТРАХОВАНЕ» ЕАД не е депозирала отговор.

Съдът, като взе предвид, че частната жалба е допустима за разглеждане, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване на акта на ВРС, по същество намира същата неоснователна по следните аргументи:

Първоинстанционното производство е по искове на Н. К. Н. – П.а против «ДЗИ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ» ЕАД, за ангажиране отговорността на застрахователя за присъждане на обезщетение по договор за застраховка на МПС «Каско +». Приети за разглеждане са претенции, произтичащи от посочения договор, за обезщетения по общо 4 броя застрахователни събития, настъпили в рамките на шест дни – от 01.10.2022 г. до 06.10.2022 г. като след 1 допуснато изменение на исковете по размер с протоколно определение от заседание на 27.11.2023 г., същите са за суми както следва: за събитието от 01.10.2022 г. – претенция за главница в размер на 1463.61 лева и обезщетение за забава до завеждане на иска – 76.75 лева. За събитието от 03.10.2022 г. – главница в размер на 112 лева и лихва за забава 5.87 лева, за събитието от 04.10.2022 г. – главница 1866.20 лева и лихва за забава от 97.85 лева и за събитието от 06.10.2022 г. - главница в размер на 1886.08 лева и лихва от 98.89 лева.

С решението горепосочените искове за главници и акцесорни претенции за лихви са уважени в цялост.

Представени са доказателства за изплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 3400 лева, от ответната страна – застраховател е възразено своевременно по размера на адвокатския хонорар.

Съставът на въззивния съд счита, че присъдената сума в размер на 1000 лева, възложена за заплащане в тежест на ответната страна е съответна на обема на предоставената правна защита и съдействие и съобразена с материалния интерес по спора.

На първо място следва да се посочи, че действително в разписката към договора за правна защита и съдействие общият размер на възнаграждението от 3400 лева е «разбит» по брой на исковете, а именно по 450 лева за всеки иск за главница и по 400 лева за всяка от акцесорните претенции. Така, при еднотипната защита, особено по акцесорните претенции, е уговорено възнаграждение от 1600 лева при цена на всеки иск по чл. 493 ал.1 от КЗ вр. чл. 429 ал.2 т.2 от КЗ в диапазона от 5.87 лева до 98.89 лева.

В тази връзка следва обаче да се отчете, че чл. 7 ал.2 от Наредбата регламентира минимални размери на база материален интерес, а не на база цена на иска както в случая материалният интерес по спора е в размер на 5607.25 лева. Така, според чл. 7 ал.2 т.2 от Наредбата, при материален интерес от 1000 до 10 000 лева, минимално дължимо би било възнаграждение в размер на 860.73 лева.

От друга страна съдът зачита и постановеното решение на СЕС по дело С-438/2022 г. и по-специално т.60, според което цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара /в частност Наредба № 1/2004 г., приета от ВАдвС/, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени.

В допълнение следва да се настои, че съгласно решението, при произнасяне по размера на разноските, които следва да се присъдят за адвокатска защита съдът не е обвързан от размерите по Наредба № 1/2004 г. включително от чл. 2 ал.5 от същата и преценката за адекватния размер трябва да бъде направена по всяко дело конкретно като не се допуска дискредитиране на труда на адвоката и поставянето му в зависимост само от пазарни механизми, което може да доведе до влошаване качеството на предоставяната правна помощ. Освен това, макар чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата да препраща към задължителния минимум от Наредбата, то по изложените съображения съдът не е задължен да се съобрази.

Така, като се отчете отсъствието на фактическа и правна сложност на 2 делото – еднотипни искове, спорните въпроси по делото, които се концентрират около възраженията за покрит риск и размера, проведеното само едно съдебно заседание, налага се извода, че възнаграждение в размер на 1000 лева, което се явява над минималния по чл. 7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004 г., изчислено на база материален интерес е адекватно на обема на оказаната процесуална защита по спора. Не без значение е и факта, че по този вид спорове има изобилна и непротиворечива практика на ВКС и съдилищата в страната.

Съдът не споделя аргументите на частния жалбоподател, че решение на СЕС по дело С-438/22 г. не засяга разпоредбата на чл. 2 ал.5 от Наредбата на ВАК. Напротив, изискването да се определя възнаграждение за всеки иск, не по-нисък от минималния, независимо от вида на съединяването на исковете и техния брой изцяло попада в обхвата на преценката, направена в т.54, т.60 и други от решението, коментирана по-горе /виж също т.10 от Решението на СЕС/.

Що се отнася до аргумента по частната жалба, че неприсъждането на целия разход за адвокатската услуга би съставлявало дискриминация по отношение на адвоката на ищеца по см. на чл. 2 и чл. 4 от ЗЗДискр, както и накърняване на правото на труд по КРБ, следва да се има предвид, че съдът не ограничава нито правото на труд на адвоката, нито указва на доверителя и адвоката какво възнаграждение да уговорят и приемат за справедливо. В случая законът в чл. 78 ал.5 от ГПК защитава правата на страната, загубила спора /изцяло или частично/, касателно размера на разноските, които следва да понесе и то само по отношение на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

На страната, инициирала настоящото производство, не се следват разноски.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3156/15.03.2024 г. на ВРС по гр.д. № 5150/2023 г., с което е оставена без уважение молба на Н. К. Н. – П.а от гр.

Варна, с правно основание чл. 248 ал.1 от ГПК, за изменение на Решение № 4217/27.12.2023 г. в частта за разноските.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3