Решение № 5761 от 19.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5761 гр. София, 19.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20241100510393 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 8157/02.05.2024 г. по гр.д. № 55089/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав, по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД е признато за установено, че Б. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.

**** дължи на Топлофикация София ЕАД, ЕИК 831609046 със седалище и адрес: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б, сумата в размер на 3 497,71 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия до топлоснабден имот в гр. София, ж.к. **** за период от 01.05.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 03.07.2023 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 415,84 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2020 г. до 06.06.2023 г., сумата в размер на 56,76 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 03.07.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 36988/2023 г., СРС, 166 състав.

Със същото решение са отхвърлени искът за главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за разликата над 3497,71 лева до пълния предявен размер от 3 515,52 лева, искът за разликата над 415,84 лв. до пълния предявен размер от 456,95 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2020 г. до 06.06.2023 г., както и искът за сумата от 11,28 лева, 1 представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2020 г. до 06.06.2023 г.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковете на „Топлофикация София“ ЕАД са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника Б. Г. Г.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението. Поддържа се релевираното пред първата инстанция възражение за изтекла погасителна давност, като се изтъква, че претендираните суми за периода преди 03.07.2020 г. са погасени по давност. Сочи се, че таксата за дялово разпределение неправилно е присъдена в полза на ищеца, тъй като той не е извършвал услугата за дялово разпределение. Заявява се, че необосновано съдът е приел, че топломерът в абонатната станция е бил годно средство за търговски измерване, въпреки че в заключението по съдебно-техническата експертиза е посочено, че за част от процесния период не е извършвана метрологична проверка на топломера. С оглед това жалбоподателят счита, че топлинната енергия не е била отчетена правилно през целия претендиран период и следователно не се дължи заплащането на стойността й. Направено е искане по чл. 183 ГПК за задължаване на ищеца да представи в оригинал удостоверение с изх. № БК-9270/22.06.2011 г. на СО, район „Люлин“, предвид оспорването на автентичността му, направено с отговора на исковата молба и неправилното отхвърляне на доказателственото искане от СРС. Поддържа се, че не се установява по делото наличието на идентитет между адреса, посочен от ищеца, и този, описан в титула за собственост. По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Топлофикация София“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна и се иска потвърждаване на решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не заявява становище по жалбата.

В отхвърлителната му част решението не е било обжалвано от ищеца и следователно е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

По същество същото е правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения 2 на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд намира следното:

Съдът е сезиран с предявени по реда на чл. 422 ГПК искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца по делото е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР на основание чл. 150 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. С оглед изложеното, собственикът на имот, попадащ в сграда в режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

По делото е безспорно установено от представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 80, том II, дело № 286/1995 г. на нотариус Д.Д. към СРС, че Б. Г. Г. е придобил правото на собственост върху следния недвижим имот: апартамент № 3, находящ се в гр. София, ж.к. ****.

Посоченият имот напълно съответства на адреса на топлоснабдения имот така, както е описан в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба. Следва да се обърне внимание, че нито в исковата молба, нито в титула за собственост е посочена улицата, на която се намира бл. 170 в ж.к. Люлин, съответно същата не съставлява индивидуализиращ признак за топлоснабдения имот. Предвид това съдът намира, че оспореното от ответника удостоверение с изх. № БК-92-70/22.06.2011 г., с което се удостоверява, че бл. 170 с входове А, Б, В, Г и Д, ул. „Ген. Владимир Динчев“, ж.к. Люлин, гр. София е идентичен със строителен № 16, 17, 18, 19 и 20, ул.

„Димитровград“, ж.к. „Люлин“, гр. София, е неотносимо към предмета на доказване.

При наличието на доказателство за притежание на право на собственост върху имота и при липса на данни за извършено разпореждане с него се налага изводът, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот. Предвид това ответникът има качеството на клиент на топлинна енергия през исковия 3 период и като такъв се явява страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното дружество. За последното възниква задължение за доставка на топлинна енергия за битови нужди, а потребителят-ответник дължи цената на доставената топлинна енергия.

Количеството и стойността на доставената топлинна енергия се установяват от приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза. Единственото наведено в тази насока оплакване във въззивната жалба касае данните от експертизата относно годността на топломера.

Съгласно заключението по СТЕ, общият топломер в абонатната станция е преминавал периодични метрологични проверки и е била установена техническата му годност съответно на 30.06.2017 г., 17.05.2019 г. и 11.07.2021 г. Следва да се отбележи, че първите две проверки се отнасят до топломер с фабричен № 4022063, като съобразно свидетелствата за извършването им посоченият топломер е бил с годност до 17.05.2021 г. – 24 месеца от последната проверка, извършена на 17.05.2019 г. На 21.07.2021 г. топломер с фабричен № 4022063 е бил демонтиран, като на негово място е поставен топломер с фабричен № 4020738, с годност от 11.07.2021 г. С оглед това вещото лице е предложило вариант на изчисленията за потребена топлинна енергия с приспадане на 106,36 лв. – сумата за периода от м. май 2021 г. до м. юни 2021 г., през които месеци не е установено общият топломер с фабричен № 4022063 да е бил технически годен измервателен уред. Предвид тези обстоятелства настоящият съдебен състав приема, че за месеците, за които не е установено общият топломер да е преминал метрологична проверка, не се дължи заплащането на сумите за топлинна енергия.

След приспадане на посочената сума в размер на 106,36 лв. общата сума за процесния период възлиза на 4691,79 лв. Видно от мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд е възприел, че се дължи именно сума в размер на 4691,79 лв., а не по-високия размер от 4798,08 лв.

Предвид това е неоснователно оплакването на въззивника, че не е приспадната сумата за месеците, за които липсва свидетелство от извършена метрологична проверка на топломера.

Неоснователно е и възражението на въззивника, че недължим се явява и остатъкът от сумата след извършеното приспадане, тъй като за останалата част от процесния период, за който се отнася сумата от 4691,79 лв., са налице доказателства за извършена метрологична проверка и установената с нея годност на измервателното средство, както бе посочено по-горе.

С оглед липсата на други оплаквания във връзка с количеството и стойността на доставената топлинна енергия и при достигането до идентичен извод относно собствеността върху топлоснабдения имот, обуславяща наличието на облигационно правоотношение между страните, искът за главница за доставена топлинна енергия се явява основателен за количеството, стойността и периода така, както е установено в първоинстанционното решение.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за 4 дялово разпределение. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а.

В чл. 22 от приложимите към процесния период Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, в сила от 27.06.2016 г. („Общите условия“), е предвидено, че дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС.

В случая от приетите по делото писмени доказателства – протокол от ОС на ЕС за избор на фирма за дялово разпределение, договор между ищеца и избраната фирма за дялово разпределение и представените от третото лицепомагач документи, се установява, че през процесния период услугата „дялово разпределение“ е била извършвана от „Техем Сървисис“ ЕООД. Предвид основателността на претенцията за доставена топлинна енергия и с оглед наличието на договор, с който е възложено извършването на услуга „дялово разпределение“ на фирма за дялово разпределение, то се налага извод, че ответникът дължи заплащането на такса за извършената услуга.