Решение № 338 от 20.12.2024, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 338 гр. Смолян, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Софка М. Димитрова като разгледа докладваното от Росица Н. Кокудева Въззивно гражданско дело № 20235400500235 по описа за 2023 година

Производството е по чл.258-чл.273 ГПК

Постъпила е въззивна жалба с вх.№2210/28.03.2023г. от Регионална дирекция “Гранична полиция“ - С., представлявана от И. С. Директор чрез процесуалния представител главен юрисконсулт М. Х. срещу решение №118 от 13.03.2023г., постановено по гр. дело № 1174 /2022г.по описа на районен съд-Смолян,с което Регионална дирекция „Гранична полиция“ - С. е осъдена да заплати на А. Г. Г. от гр.И., ул.“В.“ №* следните суми:1 927,77лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за положения 189 часа нощен труд в периода 17.11.2019г.- 30.09.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2022г. - датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на задължението, както и сумата от 219,64 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за всяко отделно месечно възнаграждение за труд, считано от първо число на тримесечието, в което е полаган извънредния труд до 16.11,2022г. както и сумата от 500 лева,представляваща направените деловодни разноски за платено адвокатско възнаграждение, а в полза на районен съд Смолян сума от 127,11 лева, представляваща дължима държавна такса и сумата от 120 лева възнаграждение за вещо лице.

Намира ,че обжалвания акт ,с който е уважил изцяло предявените обективно съединени искове по чл.178, ал.1, т.З във връзка с чл.187 от ЗМВР е неправилен, поради нарушение на материалния закон и необоснован в 1 мотивите си, а от там и в осъдителната част. За да постанови този краен правен резултат първоинстанционният съд е изложил мотиви, съдържащи вътрешно противоречие. От една страна - за приложимост на отменен подзаконов на ЗМВР нормативен акт, поради празнота в действащия, а от друга - за приложимост на подзаконов на КТ нормативен акт, поради препращаща норма на ЗМВР.Счита ,че районния съд се е позовал на неотносимата към конкретния спор разпоредба на чл.67, ал.З от ЗДСл, според която минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени, размерите на допълнителните възнаграждения по ал.7, т.1-5, както и редът за получаването им се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.Намира ,че в разглеждания случай съдът е прибягнал до аналогия на закона съгласно чл.46, ал.2, изр. Първо от Закона за нормативните актове. Намира ,че направените от районния съд правни изводи са неправилни и формирани в резултат на неправилно прилагане на материалния закон. Твърди ,че за трите групи служители в МВР(по чл.142, ал.1 от ЗМВР) една и съща правна материя: възникването, изменението и прекратяването на правоотношенията, статута, правата, задълженията, работното време, почивките и отпуските, възнаграждението, дисциплинарната и имуществената отговорност, закрилата, социалното сдружаване и др. е регламентирана в три различни нормативни акта - ЗМВР, Закона за държавния служител(ЗДСл) и Кодекса на труда(КТ), т.е. ЗМВР съдържа специални правни норми, които са относими само, към правоотношенията с конкретните правни субекти. По аргумент от чл.142, ал.2 вр. ал.1, т.1 от ЗМВР страните по делото са обвързани от служебно правоотношение, регламентирано от ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане.Счита ,че статута на ищеца е уреден в пълнота в ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Твърди ,че в приложимата за процесното служебно правоотношение правна уредба не е предвидено субсидиарно прилагане на разпоредбите на други нормативни актове, в т.ч. общото трудово законодателство. Нито в ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане, към нормите на Кодекса на труда - че за неуредените в тези закони случаи КТ се прилага “съответно“, а напротив счита ,че във всички случаи, в които законодателят е счел, че материята следва да се уреди идентично на тази в КТ, препращането е пряко, чрез посочване на конкретните правни норми, като напр. съгл. л.50а, ал.2 от ЗДСл относно допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се прилагат съответните разпоредби на КТ, т.е. Глава седма, раздел II КТ; чл.63 от ЗДСл постановява, че ползването на отпуски от държавните служители става при условията, по реда и в размерите, предвидени в чл. 162-167а КТ; чл.180, ал.1-4 от ЗМВР също препращат относно отпуските и специалната закрила на някои категории държавни служители в МВР към КТ; чл.88, ал.2 от ЗМВР сочи, че държавните служители, които полагат труд за времето между 22.00 и 6,00ч. се ползват със специалната закрила по КТ и др.Счита ,че ЗМВР е специален нормативен акт.Непълнотата в закона би била налице при липса на специална нормативна уредба, каквато намира ,че не е налице в 2 настоящия случай. За положения от служителите извънреден и нощен труд са налице специални нормативни актове, които регулират правоотношенията между страните по делото. НСОРЗ е подзаконов нормативен акт, издаден по приложение на КТ, поради което не може да се прилага субсидиарно, нито по аналогия в хипотези, за които е налице специална правна уредба. Претенцията на ищеца за заплащане на извънреден труд, изчислена след преобразуването на положен от него нощен труд като работещ на 12-часови смени по правилата на чл.9 от НСОРЗ, се основава на нормативен акт, който счита ,че не може да намери приложение в служебното правоотношение между страните, поради което е изцяло неоснователна. В тази връзка сочи ,че е постановено Тълкувателно решение №1/2020г. от 15.03.2023г. на Общото събрание на гражданската колегия на ВКС, постановено по тълкувателно дело№1/2020г., е което съдът е приел, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата / в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.Твърди ,че основавайки се на законовата делегация на чл. 187, ал.9 от ЗМВР министърът на вътрешните работи е издал приложимите през процесния период Наредба №8121з776/2016г.; Наредба №8121з-36/2020г.; Наредба №8121з-1174/2020г.;

Наредба №8121з1353/2020г. При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Моли съда да обърне внимание на СИЕ , че нощния труд, който ищеца е полагал за процесния период е 8 часа. Съгласно неправилно приложената от съда норма на чл.9, ал.2 от НСОРЗ „При сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място“. Счита ,че същата е приложима за труда, положен от служители и работници, чиито статут е уреден в Кодекса на труда и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Регламентираната в КТ продължителност на нощния труд е по-малка от продължителността на дневния труд - 7 часа нощен труд и 8 часа дневен труд. В тази хипотеза, с цел изравняване заплащането на изработеното при полагане на нощен труд с изработеното при полагане на дневния труд, се прилага разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ.Твърди ,че за служителите на МВР, за които се прилагат разпоредбите на ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, с оглед специфичния характер на работа, е установена еднаква продължителност за дневния и за нощния труд (арг.чл.187, ал.1 и ал.З от ЗМВР).Счита ,че различието на двете правни уредби е обяснимо със спецификата на функционалните задължения на служителите по чл.142, ал.1, т. 1 от ЗМВР, пряко обусловена от значимостта на обществените отношения, с които е свързано изпълнението на техните функции. Тази специфика обуславя и 3 редица други различия именно по отношение обема на полагания труд. За разлика от работниците по трудови правоотношения, спрямо които съгласно чл.143, ал.2 от КТ извънредния труд е изрично забранен и не може да надвишава 150ч. годишно в хипотезите на чл.144 от КТ, когато е допустим, при държавните служители в МВР съгласно чл.187, ал.7 от ЗМВР извънредният труд не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно, като при бедствия и други извънредни ситуации се допуска извънредният труд да надвиши тези норми до 25 часа на тримесечен период и до 100 часа годишно. Твърди ,че тези различия не аргументират извод за дискриминационно третиране на конкретната категория служители, защото адекватно на по-неблагоприятните условия, завишени изисквания и ограничения при полагане на труд в сравнение с работещите по трудови правоотношения лица и другите държавни служители, за служителите в ЗМВР са предвидени редица компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и нематериални блага, от каквито нито работещите по трудови правоотношения, включително и тези в системата на МВР, нито останалите държавни служители се ползват.

Счита ,че първоинстанционният съд е допуснал още едно нарушение на материалния закон. Приел е, че на ищеца се дължи допълнително възнаграждение за нощен труд по предявени искове с правно основание относимо към извънреден труд. Неправилността на решението по главния иск счита ,че влече неправилност и на решението в частта, с която съдът е уважил акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава с правно основание чл.86 от ЗЗД. Намира ,че обжалваното решение не съдържа обсъждане и преценка на всички правнорелевантни факти, което го прави неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.Намира ,че неправилността на решението по главния иск влече неправилност и на решението в частта, с която съдът е уважил акцесорния иска за заплащане на обезщетение за забава с правно основание чл.86 от ЗЗД.Моли въззивния съд да се произнесе в този смисъл като изцяло отмени обжалваното решение на районен съд Смолян и отхвърли предявените искове .Претендира юриск. възнаграждение и направените разноски за двете съдебни инстанции.

Пред окръжен съд –Смолян жалбоподателят РД „Гранична полиция“ –С. се представлява от гл.юриск.Х. , която поддържа изцяло въззивната жалба .Представя писмени бележки в които прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на пълномощника на въззиваемия .Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият А. Г. Г. ,редовно призован , не се явява Вместо него пълномощникът му адв.Я. Б. поддържа становище ,че въззивната жалба е неоснователна и моли да бъде потвърдено обжалваното решение като законосъобразно и обосновано постановено.Претендира разноски по представен списък

Смолянският окръжен съд намира ,че въззивната жалба е процесуално допустима.Депозирана е от надлежно упълномощен процесуален представител , в законния срок , с внесена държавна такса , срещу 4 съдебен акт , който подлежи на обжалване и при наличие на правен интерес от търсената защита.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Смолянският окръжен съд констатира ,че ищеца А. Г. Г. е предявил срещу Регионална дирекция „Гранична полиция” - С., обективно съединени искове- иск с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 и чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, с който се иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 1927,77 лева /размерът е изменен в съдебно заседание/, представляваща дължимо и неплатено трудово възнаграждение за положен от ищеца нощен труд в периода 17.11.2019 – 30.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2022 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на задължението и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 219,64лева , представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от първо число на месеца, следващ съответното отчетно тримесечие до 16.11.2022 г..