Определение № 544 от 26.09.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 544 гр. Пазарджик, 25.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно гражданско дело № 20245200500622 по описа за 2024 година Производството е по чл.248 ал.3 от Граждански процесуален кодекс.

Обжалвано е определение № 492 от 27.08.2024г., постановено по гр.д.№ 20245240100521 по описа на PC – Пещера, с което е оставено без уважение направеното искане за изменение на Решение № 410 от 18.07.2024 г.. постановено по същото дело, в частта за разноските.

Частният жалбоподател адв.П. ,като пълномощник на Х. К. го намира за неправилно и необосновано.

В производството ищцата била представлявана от адв. П. П., за което било приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38. ал. 1. т. 2 от ЗА.

Предявен бил установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит в размер па 3777.54 лв. Съобразно цената на иска било претендирано възнаграждение в размер на минимално възнаграждение според чл. 7. ал. 2. т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения - 677.75 лв.

Неоснователни били вменени от съдебния състав в оспореното определение, задължения по отношение на конкретизация на претендираните разноски в отделен от списъка на разноските документ, като законът не поставял такива изисквания нито по отношение па договора за правна защита и съдействие, сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, п.нито по отношение на исковата молба.

При определянето на размера на присъденото адвокатско възнаграждение ,съдебният състав не приложил Наредба № 1, но и не е 1 установил нейната недействителност, в какъвто смисъл е цитираната практика на СЕС, обективирана в Решение по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024г., която била неправилно интерпретирана в постановения съдебен акт.

Прави се анализ на цитираното решение на СЕС , който веднага следва да се отбележи ,че е едностранчив и в крайна сметка напълно несъответен на приетото от СЕС.

Подържа се , че дори да бъде прието, че Наредба № 1 е нищожна и съответно същата да не бъда приложена, то присъдения адвокатски хонорар отговаря на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като същият е справедлив и обоснован, спрямо фактическата и правна сложност на делото.

В хипотези ,като разгледаната от съда, длъжниците нямали материалната обезпеченост да се обърнат към адвокат, тъй като най-често имали повече кредити и не разполагали с възможност да си осигурят правна помощ.

Излагат се доводи относно обема на фактически и правни действия ,които следва да се извършат за подготвяне на подобно производство.

Изложени са доводи и относно характера и начина на упражняване на адвокатската професия и съответно разходите за това.

Моли определението да бъде отменено , съответно съдебното решение в частта за разноските изменено ,като се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 677.75 лв.

В случай че съдебният състав приеме, че не следва да прилага Наредба № 1 моли да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в справедлив и обоснован размер по смисъла на чл. 36. ал. 2 от ЗАдв.

Писмен отговор от другата страна не е постъпил.

Съдът намира частната жалба за допустима ,като подадена срещу подлежащ на контрол по този ред акт, от легитимирано лице , в установения в закона срок.

За да се произнесе о основателността и , съдът взе предвид следното:

С решение по гр.д.№ 521 по описа на Пещерски районен съд за 2024 година по иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, предявен от Х. Ч. ,представлявана от адв.П. е прогласен за нищожен Договор за паричен заем Stаndаrd 14 № 5931623 - 27.05.2023 г., сключен на 29.05.2023 г. между Х. К. Ч., ЕГН:**********, с адрес: гр. Пещера, ул. „Родопа" № 22, и „Вива Кредит" АД ЕИК: 207343548, със седалище гр.

София, район „Люлин", бул. "Джавахарлал Неру" N2 28, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Изпълнителния директор С.П.П.

Осъден е ответника „Вива Кредит" АД ЕИК: 207343548, да заплати на Х. К. Ч., ЕГН:**********, с адрес: гр. Пещера, ул. „Родопа" № 22, сумата в размер на 154,10 лв. ,заплатена държавна такса по делото и да заплати на адв.П. П. от САК сумата в размер на 340,00 лв. - адвокатско възнаграждение за 2 процесуално представителство по делото.

За да определи размера на възнаграждението на адвоката , представлявал страната при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, съдът е изложил мотиви: определил е с среден размер от 340,00 лева предвид не високата фактическата и правна сложност на спора, неучастието на страните в единственото проведено открито съдебно заседание, тоест счел е , че дело е изяснено още с размяната на книжата по исковата молба, като пълномощникът на ищеца е подал молба със заявено формално поддържане на исковете.

В срока за обжалване е постъпила молба ,в която адв.П. е направил искане за поправка на очевидна фактическа грешка/възможност напълно неприложима в конкретната хипотеза/ и искане за изменение на решението ,в частта относно разноските по реда на чл.248 от ГПК ,като е изложил съображения , напълно идентични с тези в частната жалба.

Съдът е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските , като отново е повторил съображенията , обективирани в съдебното решение.

Въззивната инстанция намира ,че в едната си част тези доводи са напълно несъстоятелни – що се касае до липсата на конкретизация , както и обвързване определянето на размера с възражение за прекомерност в конкретната хипотеза.

Разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК въвежда задължението за представяне на списък на разноските като положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото да се иска изменение на решението в частта за разноските. Съгласно разясненията в т. 2 и т. 9 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК в този списък следва да се посочат всички разходи, които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени. В хипотеза на оказана безплатна адвокатска помощ, тъй като реален разход не е извършен, то е достатъчно в списъка по чл. 80 ГПК да се посочи, че се претендира от пълномощника присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв , чийто размер е определям от съда .

Очевидно е ,че размер в договора за предоставяне на правна помощ не може и не следва да бъде договарян, както и ,че адвоката не е длъжен да посочва и обосновава такъв. Очевидно е още ,че в хипотезата на представителство по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. същинско възражение за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК не може да се направи , именно поради липсата на уговорено ,съответно платено възнаграждение между представител и представляван.

Във връзка с доводите по приложимото право ,съдът намира за необходимо да отбележи ,че с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с 3 член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което и съдът следва да направи своята преценка.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗАдв. Това възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.

Въведените правила за минимални адвокатски възнаграждения имат отражение не само относно ограничение на конкуренцията и засягат не само положението на адвокатите ,но и на потребителя на адвокатски услуга и насрещната страна в съдебното производството, доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство.

Действащата разпоредба на чл.36 ал.1 от ЗА създава ограничение ,препращайки към минимален размер , определен в Наредба на ВАдС.Към този текст на закона препраща и разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК. По този начин са въведени правила, обвързващи за съда, макар да са приети от частен субект, който не е и участник в съдебното производство, с което се нарушава правото на справедлив процес, тъй като на съда се отнема правото да съобрази 4 спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски.

Затова именно съдът не е обвързан с установеното в Наредба № 1 , но и не следва да се занимава с нейната действителност в това производство.

Достатъчно е да посочи ,че няма да я прилага.

Известни са доводите и предприетите действия за преодоляване ефекта на това решение на СЕС, прилагано вече от съдилищата , както и проблемите във връзка със законодателното уреждане на този въпрос.

Макар производството да е приключило в едно съдебно заседание, не би могло да се подържа , че делото е лишено от фактическа и правна сложност .

За да извърши преценка в конкретния случай , без да приема ,че е обвързан от установените в Наредба № 1 минимални размери , съдът съобрази съдебната практика , обективирана в определения на ВКС ,която изцяло възприема .

Фактическите състави по чл. 78, ал. 1 , 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с акта ,който разрешава по същество правния спор.

С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна повдига пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат. Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.

Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД). Тя е изключена и за съда. Той е държавният орган, оправомощен да разреши гражданскоправния спор и според изхода му да определи отговорността на страните за направените по делото разноски. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала 5 спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ). Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е "съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото", преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е "прекомерно", законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер.