Решение № 260038 от 19.10.2020, Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е №

260038 гр. ПЛОВДИВ 19.10. 2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в публично заседание от 02.10. 2020 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА

РАДКА

ЧОЛАКОВА при секретаря К. МИТЕВА, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ в. т. дело № 330 по описа за 2020 г. на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му е изходяща от Д.И.Д., ЕГН **********,*** въззивна жалба против постановеното по т. дело № 420/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение, с което е отхвърлен предявеният от Д.И.Д., ЕГН **********,*** срещу З. „Б.В.И.Г.“***, ЕИК** иск по чл. 432, ал.1 от КЗ за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., причинени от смъртта на неговия брат А.Я.Н., ЕГН ********** настъпила при ПТП на 09.05.2017 г., ведно със законната лихва от 17.07.2018 г. до окончателното плащане и Д.И.Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на З. „Б.В.И.Г.“***, ЕИК ** разноски от 300 лв.

В жалба са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и постановяване на друго отхвърлящо иска.

Въззиваемата страна е изразила становище за неоснователност на жалбата.

Съдът след като се запозна с атакуваното съдебни актове и събрания доказателствен материал намери за установено следното:

На 24.05.2019 г. в

Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от Д.И.Д., ЕГН **********,*** искова молба насочена срещу З. „Б.В.И.Г.“***.

Обстоятелствената част на същата започва с това, че на 09.05.2017 г. на пътя гр. А* - с. П* се движел лек автомобил „М* С 200“, рег.№ ** управляван от И* Т* И*. Той съответно загубил контрол над автомобила, напуснал пътното платно и катастрофирал в крайпътно дърво. От сблъсъка била причинена смъртта на пътник в лекия автомобил А.Я.Н.. По случая било образувано ДП № ЗМ 379/2017 г. на РУП – А**, но то било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради смъртта на дееца.

Във връзка с изложеното е посочено, че починалият бил брат на ищеца, който от своя страна изключително тежко понесъл загубата. Споменава се, че от момента на раждането си живели и израснали заедно, подкрепяли се взаимно и разчитали винаги един на друг. Били нераздени и така изградили помежду си трайна и дълбока емоционална и духовна връзка, като отношенията им се основавали на разбирателство, братска любов, уважение и взаимопомощ.

Начинът, по който настъпила смъртта и описаните по- горе отношения се сочат като причина ищецът да понесе тежко внезапната загуба на брат си. Твърди се, че той загубил най-близкия си човек, поради което постоянно усещал празнота, която никой не можел да запълни. Внезапността на смъртта станало причина да изпадне в тежко емоционално състояние, да плаче непрекъснато, да няма апетит, да не може да спи, да изпитва чувство на безпокойство, тревожност и вглабеност. Това се свързва и с невъзможността да възприеме мисълта, че никога повече няма да види своя брат.

На база изложеното ищеца прави извод, че е изтърпял значителни морални болки и страдания от смъртта на най-близкия си човек и с оглед приетото в ТР №1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС изразява мнение, че има право на обезщетяване на така описаните неимуществени вреди.

Във връзка със същия е споменато, че към момента на ПТП за лекия автомобил „М* С 200“, рег.№ ** имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество З. „Б.В.И.Г.“. С оглед на това ищецът в качеството си на увредено лице поискал на 17.07.2018 г. от застрахователното дружество да му заплати обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, но до момента това не било сторено.

На тази база е посочено, че на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ се иска от съда да постанови решение за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди - душевни болки и страдания от смъртта на неговия брат А.Я.Н. при ПТП на 09.05.2017 г. в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва от 17.07.2018 г. до окончателното плащане.

В отговора на ИМ, ответникът излага становище за неоснователност на исковата претенция.

Във връзка със същото е посочено, че не се оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на ПТП, но се твърди, че не бил изяснен механизма на ПТП. В тази връзка се твърди, че водач на катастрофиралия лек автомобил „М**“ бил именно брата на ищеца – А.Я.Н., а не И* Т* И*.

Твърди се също, че пострадалият не е бил с правилно поставен предпазен колан, както и че ищецът не попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение. Изразено е и мнение, че претендираното обезщетение е силно завишено по размер и противоречи на принципа за справедливост и на практиката на съдилищата, съгласно чл. 52 от ЗЗД., Възразено е и че то многократно надвишава лимита на отговорността, посочен в § 96 от ПЗР на КЗ.

По отношение на претенцията за присъждане на законна лихва е казано, че такава се дължи не от датата на деликта, а с оглед правилата определени в чл. 497 от КЗ. Изразено е мнение, че по отношение на плащането е налице забава на кредитора и такова за липса на задължение за плащане на лихва по чл. 409 от КЗ..

В ДИМ от страна на ищцата са оспорени направените в отговора възражения и е взето отношение по тях. Посочено е, че от съставените от компетентните органи протоколи във връзка с произшествието се установявало по несъмнен начин, че автомобилът се е управлявал от И* Т* И*. По отношение на възражението, че е налице съпричиняване поради това, че братът на ищеца е пътувал без предпазен колона е посочено, че това обстоятелство подлежи на доказване от страна на ответното застрахователно дружество. Направено е и подробно изложение по въпроса за наличието на материално правни предпоставки ищецът да получи обезщетение.

Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

В него е посочено, че извършителят на ПТП-то е И* и по тази причина следва да отговаря за обезщетяване вредите на увредените от него лица.

Прието за безспорно е и това, че същият е застраховано по смисъла на КЗ лице при ответника и той следва да покрие отговорността му за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. В тази връзка е посочено, че е спазена процедурата предвидена в чл. 498, ал. 3, вр. чл. 496, вр. чл. 380 от КЗ, което прави искът пред ПОС допустим.

По отношение на неговата основателност след преценка на събрания доказателствен материал е направено заключение, че ищецът не е от кръга лица посочени в ППВС № 4/ 1961 г., ППВС № 5 /1969 г. и ТРОСГНК № 1/2018 г на ВКС и няма право на обезщетение за неимуществени вреди и исковата претенция е била отхвърлена.

Недоволно от решението в осъдителната му част е останало застрахователното дружество и е подало жалбата станала причина за започване на настоящето дело.

В нея се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Говори се за неправилна преценка на доказателствата, което е довело до неправилност и на изводите за липса на особена близка връзка между починалия и ищеца. Изложени са и съображения за това какъв следва да бъде размера на обезщетението с оглед разпоредбите на чл.

52 от ЗЗД.

С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт служебно, а досежно неговата правилност с оглед посоченото в жалбата.

По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая за липса на право на иск в патримониума на ищеца от изложената фактическа обстановка не може и да се говори. Не става реч и за произнасяне по непредявен иск при условие, че разгледаната от първоинстанционния съд искова претенция е такава с правно основание чл. 432 от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове от този тип. Решението видно от доказателствата по делото не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК не е следвало да разглежда настоящия правен спор.

В 432, ал.1 от КЗ е казано, че увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.

В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция.

Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.

В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.

Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл.

432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.

В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищецът е предявил претенцията си за обезщетение пред ответното дружество на 17.07.2018 г. и по същата е отказано изплащане с писмо от 24.10.2018 г.

От така изложеното следва извод, че у него е налице интерес да претендира по съдебен ред изплащане на търсеното обезщетение.

Казаното от своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.

В нея, както се спомена се оспорват изводите на съда за това, че ишецът не е от кръга лица имащи право на обезщетение за неимуществени вреди поради липса на особена близка връзка между него и починалия. Това съобразено с факта, че искът е отхвърлен сочи, че освен по този въпрос ПАС дължи преценка за наличието на всички останали елементи от ФС обуславящи извода за основателност на искове от този тип.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.

432, ал.1 от КЗ.

От съдържанието на чл.

432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на исковите претенции на първо место е обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност” между извършителят на деликта и ответното застрахователно дружество.

По силата на такъв договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата.