Определение № 25284 от 10.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25284 гр. София, 10.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Л, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Таня Кандилова

Дамян Ив. Христов като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно частно гражданско дело № 20251100512611 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 308082/23.09.2025 г., подадена от Е. Д. М., чрез адв.Ю. срещу разпореждане № 135838/29.08.2025 г., постановено по гр.д. № 46800/2022 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав, с което на основание чл.130 ГПК исковата молба, наименувана „жалба“ с вх.№ 179977/30.08.2022 г. е върната и производството по делото е прекратено.

Жалбоподателят поддържа, че постановеното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочените от първоинстанционният съд теоретични постулати и изводи нямали отношение към предмета на делото, липсвали мотиви, като голословен и необоснован бил единствения извод на съда за злоупотреба с право, като по този начин бил налице отказ от правосъдие. Ето защо, моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Софийски градски съд, като обсъди данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

С оглед разпоредбата на чл.130, изр.2 ГПК препис от частната жалба не се връчва.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от жалбоподателя М. с искова молба, наименувана „жалба“ с вх.№ 179977/30.08.2022 г. срещу Прокуратура на Република България с искане за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лева за репариране на претърпени в периода 18.08.2020 г. – 11.08.2022 г. неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, унижение, отчаяние, страх, безнадеждност, безизходица, ужас, рефлектирали неблагоприятно върху здравословното му състояние, настъпили в резултат от бездействие да се проведе разследване по негова жалба № PRB202006850219I/18.08.2020 г.

Ищецът е посочил, че жалбата му се основава на чл. 422 НПК, чл. 127 от Конституцията на Република България, чл. 205 НПК, чл. 47 ХОПИС, чл. 13 ЕКЗПЧ, чл. 2 МПГПП на ООН и с нея е отправено искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, тъй 1 като ответникът умишлено не изпълнява задълженията си, произтичащи от посочените разпоредби и умишлено го лишава от ефективни средства за защита срещу произволното му незаконно осъждане по цитираното наказателно дело.

От служебно изисканите от СРС в заверени копия документи се установява, че въз основа на депозирана от Е. М. искова молба вх.№ 172972/18.08.2022 г. е образувано гр.д. № 44826/2022 г. по описа на СРС, ГО, 143-ти състав, по което е претендирано срещу Прокуратура на Република България присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лева за репариране на претърпени в периода 29.09.2020 г. – 06.08.2022 г. неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, унижение, отчаяние, страх, безнадеждност, безизходица, ужас, рефлектирали неблагоприятно върху здравословното му състояние, настъпили в резултат от бездействие да се проведе разследване по негова жалба №

PRB202007287291I/28.09.2020 г. Ищецът е посочил, че жалбата му се основава на чл. 422 НПК, чл. 127 от Конституцията на Република България, чл. 205 НПК, чл. 47 ХОПИС, чл. 13 ЕКЗПЧ, чл. 2 МПГПП на ООН и с нея е отправено искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, тъй като ответникът умишлено не изпълнява задълженията си, произтичащи от посочените разпоредби и умишлено го лишава от ефективни средства за защита срещу произволното му незаконно осъждане по цитираното наказателно дело.

Решаващият съдебен състав е констатирал, че производството по гр.д. № 44826/2022 г. по описа на СРС, ГО, 143-ти състав към 07.06.2023 г. е висящо. Не се твърди и установява (при извършена от въззивния съд служебна справка чрез Единна информационна система на съдилищата) понастоящем това производство да е прекратено с влязъл в законна сила съдебен акт, който настоящият съдебен състав да следва да съобразява /Определение № 275 от 15.05.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 812/2017 г., II т. о., ТК/. От служебно изготвена от въззивния съд справка чрез Единен портал за електронно правосъдие се установява, че понастоящем гр.д. № 44826/2022 г. по описа на СРС, ГО, 143-ти състав не е приключило (обявено е за решаване на 01.10.2025 г.).

В разпоредбата на чл.126, ал.1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск (Решение № 119/17.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2014 г., IV г. о.).

Отводът за висящ правен спор по чл.126, ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на присъдено нещо, а обективен – при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца.

Налице е пълен субективен идентитет между производството по гр.д. № 46800/2022 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав и това гр.д. № 44826/2022 г. по описа на СРС, ГО, 143-ти състав – ищец по същите е Е. Д. М., а ответник – Прокуратура на Република България.

Налице е и обективен идентитет между двете производства, изводима от обстоятелствената част на исковите молби – предявени са по двете дела осъдителни искове за присъждане на обезщетение в един и същи размер за претърпени идентични по естество неимуществен вреди в резултат от едно и също поведение – бездействие на ответника по разглеждане на искане за възобновяване на едно и също наказателно производство (това по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС) и провеждане на разследване, с което ищецът е 2 лишен от института на възобновяване и от ефективни средства за защита срещу произволното му незаконно осъждане по цитираното наказателно дело. Единствената отлика във фактическите твърдения на ищеца по двете дела се свежда до номера на жалбата, с която е сезиран ответника и периода на търпене на неимуществените вреди.

Тъй като основанията за отправяне на искане за възобновяване на наказателното производство и за защита срещу незаконно задържане по наказателното дело са очертани с една и съща правна рамка от ищеца в двете производства и соченото бездействие на ответника е мотивирано по твърдения от едно и също основание (свързани с необходимостта от разследване на твърдени от жалбоподателя престъпления при постановяване на осъдителната присъда), поради което бездействието по разглеждане на жалбите накърнява един и същи правен интерес. Ищецът не е навел твърдения, от които да се заключи, че се касае за качествено различни искания, от които търпи различни вреди, а щом искането по чл. 422 НПК, посочено във всяка от молбите, почива на една и съща правна рамка, то бездействието по всяка тях не би могло да доведе до основание за претендиране на отделни обезщетения. От друга страна част от периода по двете дела се припокрива, поради което и не би могло да се приеме, че са предявени по двете дела частични искове като се претендират вредите, настъпили през определен период от време с посочване на началото и края му (Определение № 13 от 8.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2318/2019 г., IV г. о., ГК), което да обуслови изключение от общото правило по чл.126 ГПК.

В случай на предявени частични искови претенции, съгласно дадените с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК задължителни разяснения, допустимостта на по – късно образуваното производство е обусловена от необходимостта в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право като в този случай по - късно заведеното производство следва да бъде спряно основание на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В конкретния случай липсват каквито и да е твърдения, че заведеното последно по време производство се отнася до друга част от претендираните обезщетения, представляващи разлика над първоначалните частично заявени искове по другите три производства. Непосочването от ищеца, че предявените искове се отнасят да различни части от вземанията му, обуславяло приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК ( в този смисъл Определение № 11 от 12.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5161/2021 г., IV г. о., ГК, Определение № 60160 от 20.12.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4344/2021 г., I г. о., ГК).

По повод посочените в исковите молби периоди следва да се посочи, че предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане /петитум. Твърденият в исковата молба период на претърпяване на вредите не представлява елемент от основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право- предмет на делото.

В случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.213 ГПК, тъй като не се касае за няколко висящи дела между едни страни или до дела, които имат връзка помежду си, а за наличие на дела в един съд между едни и същи страни, на едно основание и за същото искане.

Поради изложеното, по отношение на предявената искова претенция по гр.д. № 46800/2022 г. по описа на СРС, ГО, 118 състав, като заведена по – късно от тази гр.д. № 44826/2022 г. по описа на СРС, ГО, 143-ти състав, е налице отрицателна процесуална предпоставка - наличие на друго идентично производство между същите страни, със същото основание и искане и по – късно заведеното като недопустимо следва да се прекрати на основание чл.126, ал.1 ГПК, а изводите в Определение № 4651/10.03.2025 г. по в.ч.гр.д.№ 11858/2023 г. на СГС, ЧЖ –ІІ- А състав, не обвързват настоящият състав.

Отделно от това, според настоящият съдебен състав предявяването на искова молба, 3 наименувана „жалба“ с вх.№ 179977/30.08.2022 г., въз основа на която е образувано гр.д.№ 46800/2022 г. по описа на СГС, ГО, 118 състав, с която ищецът и жалбоподател в настоящото производство е предявил иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България, е израз на злоупотреба с право. В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият състав на Софийски градски съд споделя изложените от първоинстанционния съд в обжалваното определение мотиви. Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК.

Анализа на цитираните разпоредби обосновава извода, че злоупотребата с права е форма на противоправно поведение, изразено в недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е нормативно предвидено/създадено.