Решение № 989 от 28.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 989 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Иванка Иванова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20261000500301 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение рег. № 5288 от 14.08.2025 г. по гр.д. № 8729/2023 г. Софийски градски съд, ГО, I-19 състав осъдил ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, код по БУЛСТАТ 121446665, да заплати на М. Д. Х., ЕГН **********, на основание чл. 557, ал.

1, т. 1 КЗ сумата 25 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 09.10.2022 г., ведно със законна лихва за забава от 25.11.2022 г. до окончателното плащане, сумата от 2 232.02 лв. - обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 09.10.2022 г., ведно със законна лихва за забава от 25.11.2022 г. до окончателното плащане, като отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ответникът е осъден да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“, код по БУЛСТАТ 177430738, адвокатско възнаграждение в размер на 3 394.27 лв. с ДДС; На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса и разноски в размер на 1 839.28 лв.; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 405 лв. – разноски съразмерно с 1 отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на Р.

Н. П., ЕГН **********, като трето лице помагач на страната на ответника.

С решение рег. № 6684 от 06.11.2025 г., постановено по същото дело по реда на чл. 250 и чл. 248 ГПК, решение рег. № 5288 от 14.08.2025 г. е допълнено с посочване на банкова сметка на ищеца, а молбата на ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД за изменение на решението в частта за присъдените му разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете е оставена без уважение.

С определение рег. № 5317 от 09.03.2026 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на третото лице помагач Р. Н. П., обективирана във въззивна жалба вх. № 102012/01.09.2025 г. за изменение на решение рег. № 5288 от 14.08.2025 г. в частта за разноските, като не се присъжда адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на процесуалния представител на ищеца.

Срещу основното решение са подадени въззивни жалби от двете главни страни и от подпомагащата страна.

С въззивна жалба вх. № 106348/15.09.2025 г. ищецът М. Д. Х., чрез пълномощник адв. А. М. обжалва решението от 14.08.2025 г. в частта, с която искът с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Поддържа, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение било силно занижено, в нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, като съдът не преценил правилно и в тяхната съвкупност тежестта на претърпените от ищеца телесни увреждания и трайните последици от тях, установени от приетото заключение на СМЕ. Определеният размер на обезщетението от 25 000 лв. не съответствал и на икономическите условия в страната и лимита на отговорност на застрахователите по смисъла на чл. 492 КЗ към момента на увреждането, а не била взета предвид и икономическата конюнктура в страната, обезценяването на лева и непрекъснатото нарастване на цените към датата на постановяване на решението. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи 2 изцяло предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски за двете инстанции, вкл. за присъждане на Адвокатско дружество „Г. и М.“ адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ, като за разноските във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.

5 ГПК на претендирано от въззивника-трето лице помагач адвокатско възнаграждение.

С въззивна жалба вх. № 107332/17.09.2025 г. ответникът ГАРАНЦИОНЕН ФОНД обжалва решението от 14.08.2025 г. в частта, с която е осъден да заплати на ищеца законна лихва върху присъденото обезщетение от 25.11.2022 г. Поддържа, че в тази част решението е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Фондът не бил делинквент, нито застраховател, а изпълнявал едно чуждо задължение при наличие на законоустановените предпоставки и при спазване на установената в КЗ процедура, поради което задължението за лихва възниквало след изтичане на срока за произнасяне по претенцията на увреденото лице. В случая предявената претенция до ГФ била образувана на 25.11.2022 г.

Съгласно нормативната уредба – чл. 558, ал. 1, чл. 497 и чл. 496, ал. 1 КЗ, ГФ дължал лихвата след изтичане на законоустановения тримесечен срок за произнасяне по претенцията, в случая от 15.02.2023 г., когато бил постановен отказът. Фондът се произнесъл в законоустановения тримесечен срок. Видно от исковата молба и от молбата до ГФ, както и от писмата до ищеца било, че не били представени необходимите документи, за да може да бъде определено обезщетение. Поддържа и решението да било неправилно, тъй като в нарушение на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК в него не била посочена банкова сметка на ищеца. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението от 25 000 лв. за периода 25.11.2022 г. – 14.02.2023 г. Претендира разноски за двете инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. В случай че се претендира възнаграждение на основание чл. 38 ЗА възразява срещу присъждането му, тъй като по делото не били доказани предпоставките за това. При присъждане на възнаграждение моли същото да бъде определено в минимален размер според Наредба № 1/2004 г. и според фактическата и правна сложност на 3 делото.

С въззивна жалба вх. № 102012/01.09.2025 г. третото лице помагач на ответника - Р. Н. П., чрез пълномощника му адв. И. А. от САК обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 25.11.2022 г. до окончателното плащане. В тази част решението било неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост съдът определил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер. В случая били налице единствено обичайните за претърпяното телесно увреждане вреди. В доказания период на лечение и възстановяване ищецът изпитвал болки и страдания с обичайните за травмата характеристики и интензитет, неудобствата не били по-големи от обичайните.

От показанията на св. Х., баща на ищеца, станало ясно, че ищецът ходел на работа и по време на възстановителния процес. От приетата СМЕ не се установявали настъпили усложнения и други фактори, които удължават нормалното протичане на оздравителния процес. Не се доказало наличие на остатъчни трайни последици, напротив, оздравителният процес бил приключил нормално и без усложнения. Не се установявали в резултат на счупването сериозни като интензитет и продължителност болки и страдания, различни от нормално възприетите, не се сочело за тежко и трайно засягане на движението на крака, както и за продължително лечение. Не се установило по несъмнен начин дали е било назначено лечение, какво и с каква продължителност, нямало данни за контролни прегледи и рехабилитации.

Нямало данни за ПТСР, депресивна симптоматика, прием на успокоителни и пр., а вещото лице от СМЕ посочвало, че към датата на прегледа на 19.03.2024 г. физическото съС.ие на ищеца било добро. Определеното от СГС обезщетение в размер на 25 000 лв. не съответствало и на общественоикономическите условия към момента на увреждането. Поддържа и че изводът на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия бил необоснован. От доказателствата по делото се установило безспорно, че при управление на мотоциклета ищецът бил без предпазно облекло, според изискванията на закона – чл. 137е ЗДвП, бил без каска, 4 наколенки и кори. При управление на мотоциклета ищецът нарушил и чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като имал достатъчно време да реагира, да спре или да заобиколи отпред лекия автомобил, но с неправилните си субективни действия задействал кормилната и спирачната система на мотора, което довело до поднасянето му в различни посоки и невъзможност да овладее превозното средство. Поради това приносът на двамата водачи за настъпване на ПТП бил равен. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да намали размера на дължимото обезщетение, вкл. с оглед установеното съпричиняване на вредите от пострадалия. С молба вх. № 14728/19.05.2026 г. моли да не се присъжда адвокатско възнаграждение на въззивника-ищец, тъй като липсвали основания за това. Прави и евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, в случай че адвокатски хонорар е заплатен реално.

От въззивника-ищец са депозирани отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК на въззивните жалби на насрещните страни, с които оспорва същите и моли съда да ги остави без уважение.

От въззивника-ответник и въззивника-трето лице помагач не са депозирани отговори на жалбата на ищеца по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.

За първи път с въззивната жалба на третото лице помагач Р. Н. П. се твърди, че не били налице законовите предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ на ищеца и се иска отмяна на първоинстанционното решение в тази част. От приложените болнични листове и свидетелските показания се установявало, че ищецът работи, т.е. имал доходи и не отговарял на изискванията както за освобождаване от заплащане на държавна такса, така и за предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Освен това определеният адвокатски хонорар бил прекомерно висок.

По тези оплаквания, съставляващи искане за изменение на първоинстанционното решение по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд се е произнесъл с определение рег. № 5317 от 09.03.2026 г., което се обжалва от третото лице помагач с частна въззивна жалба вх. № 39939/23.03.2026 г. Частният жалбоподател поддържа, че определението от 09.03.2026 г. е неправилно. Неправилно съдът приел, че за присъждане на възнаграждение на основание чл. 38 ЗА е достатъчно ищецът да е представил договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че 5 упълномощеният адвокат предоставя безплатна правна помощ на някое от основанията, посочени в чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗА. В приложения договор нямало посочено конкретно основание и мотивировка защо се предоставя безплатна правна помощ – липсвало позоваване на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА. Нещо повече – в рамките на производството се установило, че не е налице нито една от законовите хипотези. Позовава се на съдебна практика, съгласно която съдът няма право на преценка съществуват ли заявените обстоятелства за предоставяне на безплатна правна помощ, освен ако по делото не се установи обратното, което именно се установило в случая.

Ищецът не бил материално затруднен, работел, получавал обезщетения от НОИ за временна неработоспособност. От показанията на бащата на ищеца се установило, че ищецът работи и получава трудово възнаграждение. От приложеното НАХД било видно, че съгласно декларация на ищеца същият работи в спедиторска фирма. При това било очевидно, че с представената пред съда декларация били декларирани неверни обстоятелства, че ищецът не работи и няма доходи, а именно на основание тази декларация същият бил освободен от заплащане на държавна такса и разноски и му бил присъден адвокатски хонорар с ДДС. В исковата молба се твърдяло, че ищецът е бил в болнични, за което са му издавани болнични листове. Такива нямало да бъдат издавани, ако не е работел. В частната жалба се сочи и наличието на противоречива практика на ВКС по приложението на чл. 38 ЗА, във връзка с което е образувано тълк.д. № 3/2025 г. на ОСГТК. Моли съда да отмени обжалваното определение и вместо това постанови друго, с което да измени първоинстанционното решение в частта за разноските, като го отмени в частта, с която на основание чл. 38 ЗА е присъдено адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца.

Разпечатката съдържа 27 от 119 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1d05721e-86a6-4d86-ba8a-70812d14c9d7