Определение № 3241 от 17.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3241 гр. София, 17.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Тотка Калчева Касационно търговско дело № 20258002901390 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. И., гр.София срещу решение № 229/05.03.2025 г., постановено по в.гр.д.№ 2236/2024 г. от Софийския апелативен съд, в частта, с която е отменено решение № 3227/31.05.2024 г. по гр.д.№ 10290/2023 г. на Софийския градски съд и е отхвърлен като неоснователен искът на касатора против ЗК „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД, гр.София за заплащане на основание чл.432, ал.1 КЗ на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 6000 лв. до 12500 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията до размер на 22500 лв. В останалата част за отхвърляне на иска до предявения размер от 26000 лв. касационна жалба не е подадена.

Касаторът поддържа, че решението в обжалвана част е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът оспорва жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят относно ангажирането на отговорността на застрахователя 1 за причинени на касатора вреди вследствие на телесни увреждания от настъпило на 31.05.2023 г. пътно-транспортно произшествие между касатора, управлявал мотоциклет и водач на лек автомобил, застрахован за риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното дружество.

Решаващият състав е посочил, че от значение за определяне размера на дължимото на пострадалия обезщетение са: датата на процесното застрахователно събитие – 31.05.2023 г., както и действащите към този момент лимити на отговорност на застрахователите по КЗ; възрастта на ищеца към датата на застрахователното събитие – 47 г.; икономическата обстановка и конюнктура в страната през 2023 г.; броят, степен и характерът на увредите, както и отразяването им върху бита на пострадалия, включително и в дългосрочен аспект и общият лечебен и възстановителен период след инцидента. Съобразявайки уврежданията на ищеца (разтягане на връзките на глезенната става, довело до частичното им разкъсване, без да е настъпило изкълчване и разместване на костите, участващи в ставата, довело до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок от около 2-3 месеца); проведеното лечение (имобилизация за срок от 3 седмици) и необходимост от използване на помощни средства – патерици, при ходене за срок от 1,5 месеца; общата продължителност на лечебния и възстановителен период от около 3 месеца, както и изпитваните болки и затруднения; връщането на работа след около 3 месеца след инцидента, но при намалена натовареност, апелативният съд е приел за справедливо обезщетение за неимуществените вреди в размер на 10 000 лв.

При преценка на приноса на пострадалия за настъпване на вредите въззивната инстанция е изложила съображения за осъществено противоправно поведение от касатора като мотоциклетист, изразяващо се в навлизане и движение в лентата за насрещно движение, при наличие на средна единична непрекъсната линия - маркировка М1- в нарушение на чл. 6, ал. 1 ЗДвП във връзка с чл.63, ал.2 ППЗДвП, с което той е допринесъл съществено за настъпване на вредоносния резултат. Приносът е преценен като значителен, но не напълно съизмерим с приноса на водача на лекия автомобил.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен въпрос от касатора е относно определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента за настъпване на вредата и подлежащите на преценка обстоятелства за това по чл.51, ал.2 ЗЗД.

Въпросът е мотивиран с касационния довод, че въззивната инстанция е следвало да квалифицира по вид и брой нарушенията на делинквента и на пострадалия и да ги съпостави по своята тежест, конкретно, че предприемането на маневра завИ.е наляво от лекия автомобил за включване в главен път, което сигнализацията не позволявала, представлявало несравнимо по-тежко нарушение на правилата за движение, докато изнасянето на мотоциклетиста по осевата линия представлявало нарушение, което в много по-ниска степен е обусловило настъпването на инцидента.

2

Въззивният съд е приел, че по-големият принос на водача на лекия автомобил се изразява в това, че след като неизвестен водач е спрял и му е подал сигнал, че му позволява да премине пред него, е предприел навлизане на пътя с предимство, без да предвиди и да се увери, че отляво няма други МПС, предприемащи изпреварване или заобикаляне на колоната от спрели поради задръстване автомобили. Водачът на лекия автомобил се е предоверил на преценката на ситуацията от водач на спрения автомобил, като от техническа гледна точка правилното действие в случая би било да се движи бавно пред спрелия автомобил, дори да спре и да продължи извършването на маневрата, едва когато има пълна видимост към лентата, в която навлиза, за да се увери, че в нея няма препятствия. Като не е направил това, а директно е ускорил движението си и е навлязъл на пътя при липса на видимост към цялото платно за движение, водачът сам се е поставил в ситуация да не може да спре и предотврати ПТП.

В този смисъл решаващия състав е съобразил практиката на ВКС по прилагането на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД (т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и посочените от касатора решения), според която при допринасянето за настъпване на вредите от увредения е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, както и че за да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване.

Вторият въведен въпрос е относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, с оглед противоречието на обжалваното решение със задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и в частност за задължението на съда да мотивира оценъчния си извод за определяне на справедлив размер на обезщетението. При мотивиране от касатора на несъотвествието на обжалваното решение с практиката на ВКС са посочени вида на телесните увреждания, периода на имобилизация и ползване на помощни средства, общия възстановителен период, възрастта на пострадалия и затрудненията му при полагане на труд. Според касатора тези обстоятелства са изброени от въззивния съд, но оставал неясен методът, въз основа на който е определено обезщетението.

Според мотивите на обжалваното решение определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно голямо и за намаляването на същото, решаващият състав не само е изброил релевантните за определянето му обстоятелства, но е изложил и точни съображения, а именно, че при инцидента пострадалият не е получил счупвания, не е претърпял оперативни интервенции и много скоро след това е започнал да кара мотора, въпреки че е пострадал като мотоциклетист, както и поради липсата на трайно увреждане на здравето.

В практиката на ВКС (ППВС № 4/23.12.1968 г. и множество други 3 решения, включително цитираните от касатора) се приема, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Освен конкретните обстоятелства, които се съобразяват от съда и по доказването на които не се спори в настоящото производство, същите следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, което в случая е направено от състава на апелативния съд. Следователно изразеното чрез поставения въпрос несъгласие с крайния оценъчен извод на въззивния съд по своята същност представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение. Касаторът изисква директен отговор относно правилността на обжалвания акт по отношение на приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, какъвто не се дължи в производството по реда на чл.288 ГПК.

При наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 229/05.03.2025 г., постановено по в.гр.д.№ 2236/2024 г. от Софийския апелативен съд, в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4