Решение № 334 от 24.04.2024, Районен съд - Хасково
- Съд
- Районен съд - Хасково
- Дело
- Гражданско дело 2267/2023
- Вид
- Решение № 334
- Подписан
- 24.04.2024
- В сила
- 27.05.2024
- Състав
- Валентина Жекова Иванова
Цитирани разпоредби
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.2, ал.2 и ал.5 · Закон за адвокатурата
- чл. 26 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.3, ал.1 · Закон за кредитните институции
- чл.10а · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- параграф 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.289 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 334 гр. гр. Хасково, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20235640102267 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: *********, съдебен адрес: *********, адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, против “Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК 201513004, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев, ул.“Незабравка“ № 25, ет.5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 10а, чл.11 и чл.19, ал.4, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит и чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че на 05.07.2022г. ищцата сключила с ответника Договор за кредит с номер МАХ_500054268, съгласно който следвало тя да върне сума в общ размер на 1174.95 лева при предоставена сума от 1000 лева, ГПР от 47.59% и ГЛП от 39.39%, със срок на кредита от 10 месеца и 14 дни. Съгласно чл.9 от договора ищцата трябвало да заплати допълнителни услуги с наименование „Бързо разглеждане на искането за кредит“ в размер на 350 лева и „Експресно обслужване по кредит“ в размер на 500 лева. Поддържа се, че клаузите от договора, регламентиращи тези две допълнителни услуги, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и 1 поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 ЗЗП. На първо място се посочва, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, се регламентирала от разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, като законът /чл.10а, ал.2 ЗПК/ не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит по своето естество били част от възнаграждението за предоставения заем, като същите водели до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Процесните допълнителни услуги по своята същност били дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване и разглеждане на кредита, предвиждаща заплащането на допълнителни парични средства, реално не била предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсвало конкретно задължение за кредитора. Наред с това, доколкото се касаело за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите - чл.
19, ал.1 от ЗПК, като уговарянето им като отделно възнаграждение имало за цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, поради което съгласно чл.21, ал.1 ЗПК същите били нищожни. На следващо място се твърди, че е налице накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на тази разпоредба било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, в който смисъл била практиката на ВКС /сочи се такава/. Такъв основен принцип бил и добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като се касаело за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса 2 дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. В случая, поради накърняването на принципа на „добри нрави“ с регламентираните допълнителни услуги по процесния договор, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Така регламентираните допълнителни услуги били нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. В Глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било Съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С регламентираните допълнителни услуги в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер, близък до размера на отпуснатия кредит и в този смисъл те били неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като били необосновано високи. Основната цел на така регламентираните услуги била да се доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. На следващо място, с така регламентираните две допълнителни услуги се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Без съмненние според ищцата събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало същите да са включени в ГПР. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, реално се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.
Освен това, поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на 3 действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, а посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 пък било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока била и последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната /сочи се такава/. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, а това от своя страна означавало, че клаузите за допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожни клаузите, регламентиращи допълнителни услуги наименувани „Бързо разглеждане на искането за кредит“ в размер на 350 лева и „Експресно обслужване по кредит“ в размер на 500 лева от Договор за кредит с номер МАХ_500054268 от 05.07.2022г., на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Ищцата претендира присъждане на разноски по делото.
Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва и изложените в исковата молба твърдения. На първо място поддържа, че не е налице нищожност на клаузата на чл.9, ал.1 от договор № 500054268/2022г. поради противоречие с добрите нрави, тъй като оспорваната клауза не била в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото.
Това било така, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на 4 установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не представлявали етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи, според ответника би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Налице била и съдебна практика в този смисъл. Ответникът оспорва като неоснователно също и твърдението, че сумите по процесните услуги представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона. Посочва, че изискването на чл.11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите, което било сторено в договора. Твърдението в исковата молба, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката, посочена в закона, също се счита за неоснователно от ответника.
Неправилно било да се приема, че заявеното от ищцата като страна по процесния договор за кредит допълнително действие е част от ГПР и поддържа, че същото не следвало да се калкулира в ГПР, тъй като не попадало в обхвата на дадената в допълнителните разпоредби на ЗПК дефиниция за „общ разход по кредита“. Отбелязва се, че ищцата, като страна по договор за потребителски кредит сама пожелала допълнителното действие в чл.9, ал.1 от договора и всяко действие, което кредиторът предоставил, било по желание на потребителя, а допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на ответното дружество, т.е договорът за кредит можел да се сключи и без него. Освен това, пакетът от действия присъсвал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищцата не била разбрала за него. Присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищцата сама пожелала да го ползва, отхвърляло и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП. Що се касаело до твърдението на ищеца за неравноправност на клаузата на чл.9, ал.2, ответникът заявява, че не може да вземе становище по същото, доколкото цитираната както в обстоятелствената част, така и в петитума на исковата молба услуга „Експресно обслужване“ нито била начислявана, нито било изисквано плащане по нея. Същата не присъсътвала изобщо в договора за кредит и искането в тази част следвало да бъде отхвърлено. Предвид 5 изложеното, ответникът моли съда да отхвърли предявените искове и да му присъди разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представляващия ищцата адвокат.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че на 05.07.2022 г. между ищцата Т. М. М.
Разпечатката съдържа 14 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1cfbd368-29c6-4322-bc28-fdc5e79af046