Решение № 2568 от 29.04.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2568 гр. София, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д. Въззивно гражданско дело № 20231100501205 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 12999 от 17.11.2022 г. постановено по гр. д. № 6620/2021 г. по описа на СРС, 166 с-в, е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439 ГПК за признаване на установено, че ищцата Е. Д. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. "******* **********7, НЕ ДЪЛЖИ на "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.******* сумите от 1712,64 лева главница и 367,28 лева лихва за забава за времето от май 1999 год. до март 2002 год. и 41,60 лева – разноски, въз основа на изпълнителен лист от 25.07.2002 год., издаден по гр.д. №*** год. на СРС, 77 състав, за събирането на които е образуваното изп.д. №20118580400473 год. по описа на ЧСИ У.Д., рег. №858 в Регистъра на Камарата на ЧСИ с район на действие СРС. Е. Д. В., ЕГН ********** е осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на Топлофикация София" ЕАД, ЕИК ******* сума в размер на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред първата инстанция.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК е подадена въззивна жалба от Оспорва решението изцяло като неправилно. Основното възражение, което въвежда въззивникът е за настъпила погасителна давност за процесните вземания. Оспорва изводът, до който е стигнал първоинстанционния съд, като се е позовал на много различни периоди, но не и за релевантния, според жалбоподателя, за спора период. Моли съда да отмени обжалваното решение, като постанови друго, с което да уважи изцяло претенциите на ищцата. Претендира разноски.

Въззивната жалба е изпратена на ответника за отговор, който в срока по чл.263 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва изцяло твърденията на жалбоподателя.

1

Поддържа заявеното в отговора на исковата молба, досежно погасителната давност за вземането, като се позовава и на тълкувателната практика по въпроса за изпълнителните действия, с чието предприемане и извършване давностният срок се счита прекъснат, респ. кои изпълнителни действия нямат тези последици. Споделя изводите на първата инстанция, че макар и давностният срок да е изтекъл е налице доброволно плащане, равнозначно на отказ от последиците на настъпилата погасителна давност. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение, като неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.

Страните не сочат и не представят нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

По отношение на правилността му, по наведените от въззивника доводи за неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав намира следното:

Предявен е от ищеца Е. Д. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к.

"******* **********7 срещу ответник на "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.******* иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено, че ответникът няма право на принудително изпълнение спрямо ищеца на сумата 1712, 64 лева – главница и 367, 28 лева – лихва за забава за времето от май 1999 г. до март 2002 г. и 41, 60 лева – разноски, въз основа на изпълнителен лист от 25.07.2002 г. издаден по гр. д. № 05304/2002 г. на СРС, 77 състав, за събирането на които е образуваното изпълнително дело № 20118580400473 г. по описа на ЧСИ У.Д., рег. №858 в Регистъра на Камарата на ЧСИ с район на действие СРС.

Ищецът Е. Д. В. твърди, че ответникът претендира заплащане на исковата сума по посоченото изпълнително дело. Поддържа се, че вземанията са погасени по давност, тъй като не са предприемани изпълнителни действия. При тези твърдения иска да се установи, че не дължи на ответника чрез принудително изпълнение посочената по-горе сума.

В срока за отговор ответникът "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.******* оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че срещу процесната заповед за изпълнение ищецът не бил депозирал възражение, с оглед което заповедта за изпълнение има силата на влязло в сила съдебно решение. Поддържа, че вземанията не са погасени по давност, тъй като е налице своевременно предприемане на изпълнителни действия, с което давността е прекъсната.

Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на разноски.

Спорно между страните по делото остава значението на доброволните плащания, извършени от ищцата – въззивник за погасителната давност, респ. изтекла ли е същата в 2 полза на ищцата или не.

Въззивният съд споделя изводът на първоинстанционния съд, че процесните вземания са погасени по давност и за приложимост на специалната тригодишна давност, като правилно е преценил действащата и приложима в случая нормативна уредба и разяснения, дадени с тълкувателната практика. Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционния съд хронологично и последователно е разгледал и изложил фактите за осъществилите се по изпълнителните производства действия, като подробно и изчерпателно е описал същите в решението си, поради което не смята за необходимо да пресъздава фактическата обстановка, а препраща към изложеното в мотивите.

Съобразявайки задължителната съдебна практика по въпроса от значение за изхода на спора между страните, обективирана в мотивите на т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, съгласно които кредиторът трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи, съдът правилно е преценил кои действия и от кой момент са годни, респ. са прекъснали течението на погасителната давност. Съгласно постановеното в цитираната точка, и неуспешните изпълнителни действия, т. е действия, които не са довели до реално изпълнение върху имущество на длъжника, също представляват предприемане на действия по принудително изпълнение, които прекъсват давността на основание чл. 116, б. "б" ЗЗД. Дали вземането, върху което се налага запор, действително съществува и може да бъде събрано не са обстоятелства, които водят до невалидност на процесуалните действия на кредитора, а само до тяхната безрезултатност. Те не са правно нищо, а демонстрират ясната воля на кредитора вземането да бъде събрано и съставляват действия, които прекъсват давността /така изрично Определение № 95 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3033/2021 г., III г. о., ГК/. Следва да се допълни, че с Определение № 441 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 495/2022 г., III г. о. изрично е застъпено становището, че изпращането на запорни съобщения прекъсва давността, без да е необходимо да има осребряване по извършения изпълнителен способ.

Следователно и давността за процесните вземания, за която съдът споделя извода, че е специалната тригодишна, е прекъсната в хода на изпълнителното производство с молбата за образуване на изпълнителното дело от 23.11.2002 г., с насрочения опис от 21.10.2002 г. и с извършените доброволни плащания на 18.11.2002 г. и 11.05.2004 г.

Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес не може да съществува сам по себе си, а съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането, на което и да е изпълнително действия в рамките на определения изпълнителен способ – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, насрочване на извършване на продан и др. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело (когато молбата не съдържа искане за прилагане на конкретни изпълнителни действия), изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имуществото на длъжника, извършването на справки. Искането да бъде приложен определен способ или да бъде извършено определено действие също прекъсва давността, защото съдебния изпълнител е длъжен да го приложи, но давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение /независимо дали то е достигнало до крайния процесуален резултат/. В този смисъл, преценката на съда по въпроса: дали е изтекъл срокът на погасителната давност за процесните вземания се извършва като се съобразят конкретните действия по принудително изпълнение.

Тъй като след извършеното доброволно плащане на 11.05.2004 г. по изпълнителното дело е изминал период от 2 години, през който не са поискани и извършвани други изпълнителни действия, на 11.05.2006 г. е настъпила перемпция на изпълнителното дело по 3 силата на закона. Новата давност е започнала да тече, но не от последното извършено изпълнително действие, а от датата на прекратяването, доколкото по силата на изгубилото действие ПП 3-1980 г., през времетраенето на изпълнителния процес давност за вземанията, предмет на същия, не тече. Спрялата давност по време на висящото изпълнително производство е започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона (11.05.2006 г.) като 3-годишната погасителната давност за вземането е изтекла на 11.05.2009 г. Молбата от 08.04.2011 г. за образуване на новото изпълнително дело безспорно е след изтичане на погасителната давност за вземането по настоящия изпълнителен лист, поради което и не е надлежно прекъснала изтеклата погасителна давност.

Въззивният съд не споделя, че е установено упражнено право на отказ от погасителна давност, като съображенията за това са следните.

Неправилен е изводът, че е налице отказ от изтекла погасителна давност, досежно извършените по изпълнителното дело плащания, на които първата инстанция се позовава за да обоснове прекъсната погасителна давност. Всички извършени плащания са след изтичането на погасителната давност. Така извършените от ищеца плащания, съдът намира за ирелевантни за спорното право, факти. Същите са извършени след изтичане на давностния срок, поради което те не прекъсват давността и нямат никакво правно действие по отношение на вече изтеклата давност.

При преценката на основанието, на което е погасено задължението следва да се има предвид правната природа на погасителната давност, която е резултат на пасивното процесуално поведение на кредитора /бездействие/, тъй като не е инициирал предприемане на изпълнителен способ за събиране на вземането си за определен период от време. След като такъв период на бездействие е изтекъл, последващо плащане не може да го заличи.

Затова следва да се приеме, че основанието, на което е погасено съответното задължение е изтичането на погасителната давност. Не се споделя и изложеното в отговора на исковата молба за наличие на отказ от изтекла погасителна давност, касаещ извършеното плащане, тъй като валидният отказ от погасителна давност по смисъла на нормата на чл. 113 от ЗЗД трябва да съдържа индивидуализиране по размер на паричното задължение, за което е изтекла погасителната давност, а в случая такава индивидуализация не е налице, в каквато насока е наличната съдебна практика. (Решение № 186/19.06.13 г. на ВКС по гр. д. № 927/12 г. ІV г. о., Решение от 14.06.2018 г., по в. гр. д. № 611/2018 г. по описа на ОС Пловдив, Х състав).