Определение № 2820 от 05.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2820 гр. София, 05.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100512847 по описа за 2025 година Производството е по чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА

ВЗЕМАНИЯ” ЕАД частна въззивна жалба срещу определение от 03.10.2025г., постановено по гр.д. № 12478/2025г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, с което съдът е оставил без уважение искането на жалбоподателя за изменение на определение от 15.08.2025г. в частта му за присъдените в полза на процесуалния представител на ответницата съдебни разноски.

Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното определение. Сочи, че страните са постигнали извънсъдебна спогодба за доброволно плащане, в която е уговорено, че разноските остават за страните така, както са ги извършили. В резултат на извършеното плащане на процесното вземане и в изпълнение на постигнатото споразумение, ищцовото дружество е заявило оттегляне на предявените искове, поради което производството по делото е било прекратено. Изложени са подробни съображения, че уговорката как ще се представлява ответникът – безплатно или не, не може да рефлектира върху насрещната страна, която е изпълнила поетото със споразумението задължение и е поискала прекратяване на делото.

По тези съображения счита, че адвокатът на ответницата, предоставил безплатна правна защита и съдействие по спора, няма право на претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В условията на евентуалност са развити подробни съображения, че 1 определеното от съда адвокатско възнаграждение е прекомерно.

Жалбоподателят се е позовал на мотивите, изложени в решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/2016г. и С-428/2016г., както и на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се измени определение от 15.08.2025г., като не се присъждат разноски в тежест на ищеца. При условията на евентуалност е направено искане за намаляване на размера на присъденото при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение поради прекомерност.

Насрещната страна – адв. Л.Б., предоставила безплатна адвокатска защита на ответницата М.Л.П., оспорва частната въззивна жалба по подробно изложени съображения. Поддържа, че ищецът следва да понесе отговорност за разноски на насрещната страна, при положение, че предявените искове не са били уважени. Сочи, че разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената от адвоката безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1 от ЗА. Навежда съображения, че при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски на спечелилата страна по чл. 78 от ГПК. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното определение като правилно и обосновано.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията на жалбоподателя, възраженията на насрещната страна и взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване п о чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр.д. № 12478/2025г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, е било образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу М.Л.П. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2

77626/2024г. по описа на СРС, ГО, 79 състав.

В срока по чл. 131 от ГПК /на 12.05.2025г./ ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения, включително са наведени възражения за нищожност на процесния договор за потребителски кредит. Отговорът е подаден от надлежно упълномощен процесуален представител – адв. Л.Б., като е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие, видно от който е уговорена безплатна адвокатска защита по реда на чл. 38, ал.

1, т. 2 от ЗА.

По делото е постъпила на 09.06.2025г. молба от ищцовото дружество, с искане за спиране на производството по делото по общо съгласие на страните.

Към молбата е приложено споразумение от 06.06.2025г., сключено между “Агенция за събиране на вземания” АД и ответницата М.П.. Със същото споразумение ответницата е признала съществуването на задължение към кредитора в общ размер на 5 847, 45 лева и е поела задължение да погаси същото в пълен размер в срок до 31.07.2025г. С клаузата на чл. 4 от споразумението ищецът се е задължил в тридневен срок от извършване на уговореното плащане да депозира молба за оттегляне на исковете. Страните са постигнали съгласие, че разноските остават така, както са направени /чл. 5 от споразумението/.

С определение от 19.06.2025г. първоинстанционният съд е спрял производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК – по общо съгласие на страните.

С молба от 11.08.2025г. ищцовото дружество е заявило, че на основание чл. 232 от ГПК оттегля предявените искове поради пълно погасяване на процесното задължение съобразно постигнатото между страните споразумение /молба от 25.07.2025г./.

С определение от 15.08.2025г. първоинстанционният съд е възобновил производството делото, прекратил е същото поради оттегляне на предявените искове, обезсилил е издадената заповед за изпълнение на парично задължение и е присъдил на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК разноски в полза на процесуалния представител на ответницата по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА с оглед предоставената безплатна адвокатска защита.

3

С молба от 20.08.2025г. /депозирана в срока по чл. 248 от ГПК/ „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД е направила искане за изменение на определението в частта му за разноските, като се остави без уважение искането на процесуалния представител на насрещната страна за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Искането е мотивирано с оглед постигнатото между страните съгласие, че сторените в производството разноски ще останат така, както са направени.

Към молбата са представени доказателства, че ответницата е заплатила изцяло процесното задължение на 23.07.2025г.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение искането по чл. 248 от ГПК. Изложени са мотиви, че в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 от ЗА, адвокатското възнаграждение се присъжда пряко на процесуалния представител, а не на страната. Посочено е, че в случая адв. Борисова не е била страна по процесното споразумение, поради което уговорките на страните в същото не я обвързват.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1 от ЗА е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение съдът присъжда на адвоката. При оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката. Меродавен за определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА при съобразяване с нормативно предвидения минимален размер, е принципът за възмездност на адвокатския труд /чл. 36, ал. 1 ЗА /.

С оглед изложеното се налага извод, че преценката дали се дължи адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА, е предпоставена от изхода на спора, т.е. в конкретния случай съдът следва да даде отговор на въпроса дали ответницата в първоинстанционното производство има право на разноски по реда на чл. 78, ал. 4 от ГПК.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК постановява, че ответникът има право 4 на разноски и при прекратяване на делото, но ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска – т. е. възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК изисквания. Преценката в тази насока е винаги конкретна с оглед фактите по делото, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. Когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, то той няма право на разноски при прекратяване на делото. Съответно, ако производството по делото е прекратено по причини извън вината на ищеца, следва да се приеме, че последният има право на разноски. И това е така, тъй като в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца, когато искът е оттеглен, респ. направен е отказ от иска, защото след предявяването му ответникът доброволно е изпълнил задължението си или когато междувременно поради новонастъпили факти е отпаднал правният интерес от съдебна защита. Правилото е, че при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК поради оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. В случай, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили /след подаване на исковата молба/ обстоятелства, независещи от ищеца, а от ответника, погасяващи заявеното за защита спорно право, то ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните /в този смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на ВС по гр. дело № 104/1956 г., ОСГК, определение № 197 от 18.03.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 617/2014 г., II т. о., ТК, определение № 232 от 7.05.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 992/2015 г., II т. о., ТК, определение № 247 от 30.05.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2001/2019 г., IV г. о., ГК, определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г., II т. о., ТК, определение № 595 от 22.11.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2217/2017 г., I т. о., ТК, определение № 3748 от 25.07.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1381/2024 г. и други/.

5

По приложението на чл. 78 ГПК с оглед поведението на ответника и съответно извършено в хода на процеса плащане на задължение към ищеца е налице формирана трайна практика на ВКС, обективирана в множество актове на ВКС /така в определение № 511/29.07.2013г. по ч.гр.д. № 1499/2013г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 215/10.12.2019г. по ч.гр.д. № 2636/2019г. по описа на ВКС, ГК, ІІ ГО, определение № 691/29.12.2016г. по ч.т.д. № 2250/2016г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, определение № 688/02.10.2014г. по ч.т.д. № 2337/2014г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 60338/07.10.2021г. по ч.т.д. № 1226/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 674/23.11.2011г. по ч.гр.д. № 597/2011г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 277/14.05.2014г. по ч.гр.д. № 2432/2014г. по описа на ВКС, ГК, I ГО., и др./, съгласно която, ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен, тогава тежестта за разноските остава за ответника. Когато вземането е било ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса и погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право на съдебно-деловодни разноски, а напротив - дължи разноски на ищеца.