Определение № 419 от 21.06.2023, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 419 гр. Шумен, 21.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: София Анд. Радославова

Членове:

Нели Г. Батанова

Димчо Ст. Луков като разгледа докладваното от София Анд. Радославова Въззивно частно гражданско дело № 20233600500235 по описа за 2023 година

Производството е образувано по частна жалба с вх. № 2549/25.04.2023 г., депозирана от "Банка ДСК" АД с ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление: гр.

София, район Оборище, ул.“Московска“№19, чрез пълномощника си юрисконсулт М.П.Д. срещу разпореждане № 576 от 07.04.2023 г. на РС – Нови пазар по ч. гр. д. № 20233620100307, с което частично е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу А. Н. Н. с ЕГН ********** от с. ...., общ.Каолиново, обл.Шумен, в частта за сумата от 95,16 лева, както и в частта за разноските за държавна такса за разликата над сумата от 27,07 лв. до платените 28,98лв.

Жалбоподателят счита, разпореждането за незаконосъобразно и моли съда да го отмени и да постанови издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 95,16 лева, както и за сумата в размер на 1,91 лева представляваща разликата от платената държавна такса в общ размер от 28,98 лева и уважената такава в размер на 27, 07 лева. В жалбата се посочва, че претендираната сума в размер на 75 лв., представлява неплатени от кредитополучателя еднократни такси за нереволвиране на отпуснатия кредит, съгласно чл.25 от Общите условия на банката. Сумата от 20,16 лв. представлява такси за теглене от АТМ, услуга която банката е предоставила на клиента и е уредена в Условията- Приложение U 20, представляваща неразделна част от договора.

Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна поради следното:

Производството пред РС – Нови пазар е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК, подадено от "Банка ДСК" АД с ЕИК 121830616, чрез пълномощник юрисконсулт М.П.Д., против А. Н.

Н. с ЕГН ********** за парично вземане, произтичащо от договор за издаване и обслужване 1 на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 11.04.2018 г. по кредитна сметка № 13/27645356. Със заявлението са поискани, сумите както следва: 959,26 лева – главница, 198,57 лева – договорна лихва за периода 10.06.2020 г. – 10.04.2021 г., 195,90 лева – законна лихва за периода от 11.04.2021 г. – 04.04.2023 г., заемни такси в размер на – 95,16 лева, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на заявлението в съда 06.04.2023 г. до окончателното изплащане на задължението и направените по делото разноски 28,98 лева – д. т. и юрисконсултско възнаграждение.

Първоинстанционния съд е уважил частично заявлението и е издал заповед №146/07.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, за сумите:

959,26 лева – главница, ведно със законната лихва от 06.04.2023 г. до изплащане на вземането, 198,57 лева – представляващо обезщетение за забава за периода 10.06.2020 г. – 10.04.2021 г., 195,90 лева – мораторна лихва за периода от 11.04.2021 г. – 04.04.2023 г., юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева и направените по делото разноски за държавна такса в размер на 27,07 лева, като с обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане на основание чл.411, ал. 2, т. 3 от ГПК, е отхвърлил заявлението, в частта за претендираната сума от 95,16 лева – заемни такси и за д. т. за разликата над присъдените 27,07 лева до претендираните 28,98 лева. За да отхвърли заявлението в тази му част, първоинстанционният съд е приел, че исканите заемни такси противоречат на чл. 10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК от една страна, тъй като кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия свързани с усвояването и управлението на кредита, както и това, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Първоинстанционния съд е приел, че заплащането на заемни такси не е изрично предвидено и посочено и в Общите условия към договора за кредит, като и в договора не е посочено заплащането на „заемна такса“ и дори не е посочено за какво се плаща и в какъв размер. Приел е, че искането за заплащането на заемни такси противоречи на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, според която при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Приел е, че претендираните разходи не са включени в ГПР, посочен в договора, съгласно §1, т.1 от ДР към ЗПК.

Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд. Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението за издаване на заповед за изпълнение със закона и добрите нрави, а по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, искането не може да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или при наличие на обоснована вероятност за това, за което съда следи служебно. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. от ЗЗД), новото правило на чл. 411, ал. 2, т.

3 от ГПК и защитата на правата на потребителите, изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение от длъжника - потребител. За специфичните сделки, какъвто е договора за 2 потребителски кредит, законодателят е преценил толкова високи рискове за потребителите, че освен най-общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне ( чл. 146, ал. 1 от ЗЗП) са въведени и специални правила, ограничаващи допълнително договорната свобода, като засилена защита на потребителя кредитополучател по Закона за потребителския кредит.

При тази преценка съдът съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които произтичат субективните права, предмет на заявлението, със закона и добрите нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни клаузи.

Сключеният договор между длъжника и "Банка ДСК" АД представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което, в случая са приложими разпоредбите на ЗЗП.

Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 на същата разпоредба, изчерпателно са изброени различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е и настоящия.

Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП / ДВ бр. 64/2007 г. / Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

Действително страните са свободни при сключването на сделки, но ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.

В сключеният между страните договор, не е предвидено заплащането на заемни такси, каквито се претендират със заявлението от длъжника в размер на 96,16 лева.

Жалбоподателя - заявител обосновава тази си претенция единственно въз основа на извлечението от счетоводните книги на Банката и е направил възражение, че претендираната сума в размер на 75 лв., представлява неплатени от кредитополучателя еднократни такси за нереволвиране на отпуснатия кредит, съгласно чл.25 от Общите условия на банката.Сумата от 20,16 лв. представлява такси за теглене от АТМ, услуга която банката е предоставила на клиента и е уредена в Условията- Приложение U 20, представляваща неразделна част от договора.

3

От една страна при внимателен прочит на приложеното Приложение U20, съдът не установи в него да е регламентирана дължимостта на такъв вид "заемна такса". В счетоводното извлечение са посочени такса теглене от АТМ в размер на 20,16 лева и такса за нереволвиране на кредитна карта в размер на 75,00 лева, а в заявлението, като основание за претенцията е посочено – „дължими заемни такси“ – 95,16 лева.

Съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква от потребителя каквото и да е плащане, вкл. на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са изрично посочени в него. В случая, подобни такси не са посочени в договора и този факт не може да бъде променен от обстоятелството, че такава такса фигурирала в Приложение U20, представляващо ОУ за издаване и обслужване на кредитни карти и имащо характер на Тарифа на Банката. Дори и да се приеме, че таксите са начислени по повод на неизпълнението от страна на длъжника на условията по договора, то същата е неравноправна, тъй като, съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а според ал. 2, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение, следва да покрива изискванията за редовност на искова молба, т. е. трябва да е налице индивидуализация на вземането чрез точно посочване на фактите и обстоятелствата, от които то произтича. Индивидуализацията на вземането е необходима предвид изискването за идентичност между предмета на заповедното производство и исковото, което се преценява въз основа на заявлението и исковата молба. В заявлението заявителят трябва да посочи източника на претендираното вземане, като заяви фактическите обстоятелства на неговото възникване, съществуване и изискуемост в степен осигуряваща яснота за съда, относно спорното право и гарантираща в един по-късен момент правото на защита на длъжника, чрез подаване на възражение срещу заповедта. В случая по отношение на претендираната сума в размер на 95,16 лева – заемни такси, такава индивидуализация не е налице. От представеното извлечение от счетоводните книги на Банката, не става ясно, нито за какво действие е начислена таксата, нито на кое основание от договора е начислена, за да може съда да направи преценка, както за изискуемостта й, така и за дължимостта й в посочения размер.

Независимо от това, следва да се отбележи, че възлагането в тежест на потребителя на каквито и да е допълнителни такси за управление на договора/кредита в случай на забава, за които по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречат на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК и са неравноправни, поради което съдът намира, че разпореждането, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК за сумата от 95.16 лева е правилно и следва да бъде потвърдено, а жалбата против същото, като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. Правилно и законосъобразно се явява разпореждането и в частта за произнасяне относно отхвърлените разноски за държавната такса.