Решение № 50 от 16.02.2024, Окръжен съд - Бургас

Мотиви на решение № 50/16.02.2024 г. по ЧНД № 134/2024 г. по описа на Окръжен съд – гр. Бургас.

Производството е по реда на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 1 - 8 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.

Образувано е по искане на Централна агенция за съдебни събирания при Министерство на правосъдието и сигурността на Нидерландия за признаване и изпълнение на решение от 27.06.2023 г., влязло в сила от 08.08.2023 г., издадено от несъдебен орган в издаващата държава – Полиция Ротердам, Кралство Нидерландия, за налагане на парична санкция в размер на 100 евро по отношение на *** гражданин В.

С. Р., роден на *** г., на основание чл. 2 от Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Окръжна прокуратура – гр. Бургас изразява становище за наличие на законовите предпоставки за признаване на решението за налагане на финансови санкции, постановено от несъдебен орган в издаващата държава по отношение на *** гражданин В. Р..

Съдът разгледа делото в отсъствие на засегнатото лице В. С. Р., на основание чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като същият не бе намерен на регистрирания си постоянен адрес, за да бъде призован.

Назначеният от съда служебен защитник на засегнатото лице Р., адв. Златина Кралева от АК - Бургас, заявява позиция, че не са налице условията за признаване на решението на несъдебния орган в Кралство Нидерландия и пледира за постановяване на съдебен акт, с който да се откаже признаване на решението за налагане на финансова санкция.

Съдът, след поотделната и съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразно становищата на страните, намира следното:

Кралство Нидерландия е държава - членка на Европейския съюз. Като такава се явява издаваща държава по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПИИРКОРНФС.

Засегнатото лице В. С. Р. е *** гражданин, роден на *** г., с ЕГН:

**********, с постоянен адрес: гр. ***, област ***, бул. „***“ № **, вх. *, ет. *, ап. *.

От данните, съдържащи се в изпратеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа на взаимно признаване на финансови санкции, се установява, че на 27.06.2023 г. спрямо В. С. Р. е постановено Решение от несъдебен орган в издаващата държава – Полиция Ротердам, Кралство Нидерландия, с което спрямо същия е наложена финансова санкция осъждане за заплащане на парична сума в размер на 100,00 евро. Санкцията е за деяние, реализирано на територията на издаващата държава, изразяващо се в паркиране при неспазване на забрана за паркиране (знак е1) Vlaardingen, Vette noordstraat до № 6, на 26.11.2022г. в 23:40 часа. Посоченото деяние е квалифицирано като административно нарушение, санкционирано по чл. 2 от Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата.

1

От текста на удостоверението се установяват и индивидуализиращите засегнатото лице данни – неговите имена и адрес в България, а също датата на издаване на решението и на влизането му в сила (съответно 27.06.2023 г. и 08.08.2023 г.), и размерът на наложената санкция – 100.00 евро.

Производството спрямо засегнатото лице е било писмено и на санкционираното лице е била предоставена възможност да се защити, като е уведомено, съгласно законодателството на издаващата държава лично или чрез упълномощен представител относно правото и сроковете за обжалване.

Удостоверението е издадено за физическо лице, извършило административно нарушение на територията на издаващата държава. Съдът констатира, че удостоверението съдържа данни за издаващия орган, такива за извършеното административно нарушение, обстоятелствата, при които е извършено, паричната сума, която е наложена на засегнатото лице за извършеното деяние, както и за обстоятелството, че решението е влязло в сила на 08.08.2023 г. Изпълнено е и изискването за изпращане от страна на издаващата държава на самото решение, с което е наложена подлежащата на изпълнение финансова санкция. Съдът констатира наличие на съответствие между решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от компетентния орган на издаващата държава.

При така установените факти настоящият съдебен състав установява наличието на законови предпоставки и липса на нарочни пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

На първо място, желаното за признаване решение е издадено от несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в него деяние попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка от настоящия съд за двойна наказуемост на деянието като условие за признаване и изпълнение на решението.

На следващо място, засегнатото лице В. С. Р. има местоживеене на територията на Република България. Направените възражения от защитника на засегнатото лице за отсъствие на доказателства за местоживеене или обичайно местопребиваване на лицето на територията на Република България, съдът преценява за неоснователни. „Местоживеенето“ на физическите лица има правна уредба в чл. 93, ал. 1 и чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, които разпоредби регламентират адресната регистрация по постоянен и настоящ адрес. Постоянният адрес се избира от лицето и е с цел вписването му в регистъра на населението, като служи за кореспонденция с органите на държавна власт и местно самоуправление.

Съдът е изискал и приел като писмено доказателство справка от НБД „Население“, от която се установява, че В. С. Р. има регистриран постоянен адрес на територията на Република България, а именно в гр. ***, област ***, бул. „***“ № *, вх. *, ет. *, ап. *, на който адрес живеят негови роднини. „Обичайното местопребиваване на 2 физическото лице“ има легално определение в чл. 48, ал. 7 от Кодекса на международното частно право, като това е мястото, на което лицето преимуществено се е установило да живее, включително и без регистрация, като за определянето му следва да се отчитат обстоятелства от професионален или личен характер, които произтичат от трайните му връзки с това място или от тези, които то има намерение да бъдат създадени. Понятието е приложимо и за целите на настоящото производство.

Анализът на фактите по делото, относими към горните понятия „местоживеене“ и „обичайно местопребиваване“, налагат извод за това, че засегнатото лице Р. има своето местоживеене на територията на Република България - в гр. ***, където е регистрацията му по постоянен адрес и където е местоживеенето на неговите роднини, с които лицето е трайно свързано. Справката от ОДМВР – Бургас за задграничните пътувания на засегнатото лице установява мобилността на В. Р., чрез многократно влизане и излизане от територията на страната, но липсват данни за трайното й напускане. Същевременно, с оглед получените по делото данни, заявени от сестрата на засегнатото лице, че същото в момента се намира в Кралство Нидерландия, съдът е изискал справка от Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ - МВР за наличие на данни за актуално местоживеене на засегнатото лице В. С. Р. на територията на Кралство Нидерландия и евентуално за начална дата и период от време, през който лицето пребивава на територията на Кралство Нидерландия. Видно от постъпилото по делото писмо рег. № А-2086/07.02.2024 г. на началник отдел „Интерпол и ММО“ в ДМОС – МВР, от Интерпол Хага е получен отговор, с който уведомяват, че В. С. Р., роден на *** г., няма регистриран адрес в Нидерландия, като според тяхната информация Р. живее в България на адрес: гр. ***, ул. „***“ № **.

При тези фактически данни, съдът счита, че неоткриването на засегнатото лице на постоянния му адрес, поради задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на липса на местоживеене на засегнатото лице в страната. Предвид на това съдът прие, че в случая е изпълнено и условието по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС за признаване от страна на българския съд на решението за налагане на финансова санкция.

Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за признаване на решението.

Не е налице и някое от факултативните основания за отказ, визирани в чл. 35 от закона. Удостоверението съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР реквизити. Лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава. Видно от констатираното време на извършване на деянието - 26.11.2022 г., влизането в сила на решението – 08.08.2023 г. и вида на наложеното наказание - глоба, се налага извод, че предвидената по българското законодателство три годишна абсолютна давност за изпълнение на административно наказание глоба по чл. 82, ал. 3, вр. ал. 1, б. „а“ от ЗАНН не е изтекла. Същевременно, за да може да бъде приложено основанието за отказ по чл. 35, т. 3 от ЗПИИРКОРНФС, освен констатация за изтекла давност по българското законодателство, следва да е налице кумулативното условие решението да се отнася за деяние подсъдно на български съд, а процесните деяния не са подсъдни на българския съд, тъй като не се засягат интереси на българската държава по смисъла на чл. 4 от ЗАНН. Българският гражданин няма имунитет или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на решението. Деянието е извършено на територията на чуждата държава, респективно не е налице някоя от хипотезите на чл.

35, т. 5 от закона, а санкцията, която се претендира да бъде приета не е по-малка от 70 евро. Не е налице и факултативното основание за отказ по чл. 35, т. 7 от 3

ЗПИИРКОРНФС. Деянието, за което засегнатото лице е санкционирано от компетентния несъдебен орган на Кралство Нидерландия, представлява административно нарушение и по българското законодателство. Засегнатото лице В. Р. е физическо лице, което е пълнолетно според българското законодателство, и което носи наказателна и административно наказателна отговорност.

Според чл. 35, т. 9 от ЗПИИРКОРНФС основание за отказ да се признае решението за налагане на финансова санкция е налице, когато съгласно удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета, в случай на писмено производство и в съответствие със законодателството на издаващата държава, засегнатото лице не е било уведомено лично или чрез упълномощен представител за правото си и срока за обжалване на решението. От приложеното по делото удостоверение е видно, че на българския гражданин В. Р. е наложено наказание при писмено проведена процедура и при стриктно спазване на изискванията на законодателството на Нидерландия за уведомяването му, включително за правото си да обжалва решението, както и за сроковете за това. Това е напълно достатъчно, за да се приеме, че отсъства основанието по чл. 35, т. 9 от ЗПИИРКОРНФС за постановяване на отказ да се изпълни решението на чуждия съдебен орган. При изрично отбелязване в удостоверението, че производството е било писмено и при липса на данни за проведен съдебен процес, в който да е възможно явяването на лицето, изискванията на чл. 35, т. 10 и 11 от ЗПИИРКОРНФС са неприложими в настоящия случай.

За съдебния орган на изпълняващата държава не съществуват легитимни причини да се съмнява във верността на отразеното в удостоверението от чуждия несъдебен орган, доколкото взаимното доверие между компетентните органи на държавите членки на ЕС е в основата на сътрудничеството по наказателни дела и в частност на прилагането на практика на принципа за взаимно признаване на финансови санкции между държавите. Въз основа на редовното удостоверяване на обстоятелството за писмено проведено производство и уведомяването за него, и възможността и сроковете за атакуването му според съответния национален закон, следва да се приеме, че на санкционирания В. Р. надлежно е била предоставена възможност за атакуване на решението, упражняването на които права е зависело изцяло от неговата воля. В този смисъл и след като в удостоверението е изрично посочено, че решението е влязло в сила, тоест лицето не е обжалвало решението в предвидения срок, гаранциите, свързани с правото му на защита са били спазени, респективно не е налице основание за отказ от признаване и изпълнение.