Решение № 259 от 05.05.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. гр. Хасково, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА З. ЖИСОВА при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело № 20225640102780 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 138 и сл. ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, от К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: гр.**************, съдебен адрес: гр.**************, адв. Д. М. от АК - Пловдив, против “Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2 съдебен адрес: гр.**************, адв. Д. А. Д. – САК.

Ищцата твърди, че е страна по Договор за кредит № 3-1-11765-254218 от 23.11.2021 г. сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Съгласно договора трябвало да върне сумата по кредита от 2 617.56 лева, при сума на получаване 2000.00 лева, при срок на кредита от 18 вноски. Във връзка с клаузата на чл.1 ал.2 от процесния договор за кредит, ищцата сключила и Договор за възлагане на поръчителство с ответника „Кредит Гаранция" ЕООД, с който да се обезпечи първоначално сключеният договор за потребителски кредит. Във връзка с така сключения договор за поръчителство, следвало да заплати и допълнително такса за гарант в размер на 2 278.44 лева, разсрочена на 18 вноски, като сумата се начислявала към месечните вноски по кредита.

Изложени са твърдения в исковата молба, че по двата сключени на 23.11.2021 г. договори, ищцата заплатила сумите в размер на 2000 лева главница, 617.56 лева лихва и 100 лева възнаграждение за гарант.

1

Според нея, Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021 г., спрямо който следвало да върне сумата по договора за поръчителство в размер на 2 278.44 лева бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 ЗЗД, а също и поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 19, ал.4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП, като излага съображения в тази насока, а именно:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС / Решение № 4/2009г. по т.д. № 395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д. № 5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл.289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правел от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д.

№ 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност“.

В настоящия случай била налице такава нееквивалентност между престациите, тъй като сумата която се претендирала чрез Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г. била в размер на 2 278.44 лева, и съставлявала допълнителна сума, която била в размер на 120% от сумата на отпуснатия кредит от 2000.00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Отделно от това, тази сума от 2 278.44 лева, се заплащала без ищцата да получава нищо насреща, напротив същата била принудена да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от кредитодателя дружество, за да й бъде 2 отпуснат кредит. Т.е чрез Договора за предоставяне на поръчителство се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 120%, без каквато и да е насрещна престация.

На следващо място, договорът за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г. бил нищожен и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал. 1 пр.2 ЗЗД, вр. чл. 19 ал.4 ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно § 1 точка 1 ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит; и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед тази разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащал от потребителя. Доколкото сключването на договора за поръчителство бил въздигнат като елемент от сключването на договора за кредит, без когото последният не можел да бъде сключен, налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014г. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит; допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителността му.

На последно място е посочено в исковата молба, че договорът за възлагане на поръчителство от 23.11.2021 г. бил недействителен и на основание чл. 143 ал. 1 и ал.2 т.19 ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, водел до неравновесие в правата на страните, като по този начин бил в ущърб на ищцата като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП/. Освен това бил неразбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.

В насока на гореизложените възражения била и непротиворечивата и последователната практика на съдилищата в страната, именно по отношение на Договор за 3 предоставяне на поръчителство, сключен с „Кредит Гаранция" ЕООД и други подобни фирми.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието, че Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г. спрямо който ищцата трябвало да върне сумата по договора за поръчителство в размер на 2 278.44 лева, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 19, ал.4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП, а също така на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата, сумата от 351.42 лева (след допуснато изменение на размера на предявения иск в съдебно заседание, проведено на 12.04.2023 г.) като недължимо платена по недействителен Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 31.10.2022 г., до окончателното й изплащане.

Претендират се направените съдебни разноски.

Ответникът счита предявените искове за неоснователни. Твърди, че в действителност на 23.11.2021 г. между ищцата и ответника „Кредит Гаранция" ЕООД бил сключен Договор за възлагане на поръчителство. По силата на последния ответникът поел задължение да се задължи да отговаря солидарно за всички задължения на ищеца по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-11765-254218. В резултат поетото задължение и след уведомление от страна на кредитора, че кредитът не бил обезпечен по друг начин, на 29.11.2021 г. бил сключен Договор за поръчителство между „Кредит Гаранция" ЕООД, в качеството му на поръчител и „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД - в качеството му на кредитор. Със сключването на Договора за поръчителство, ответникът изпълнил поетото с Договора за възлагане на поръчителство задължение да се задължи солидарно с ищеца за всички задължения, произтичащи от посочения договор за потребителски кредит.

Оспорват се в отговора изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за възлагане на поръчителство, като се посочва, че във връзка с изложените в исковата молба доводи за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗКП и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, следвало да се обърне внимание, че съгласно чл. 1, т. 1 и сл. ЗПК, последният установявал изискванията към договора за потребителски кредит и изначално уговарял материята на правоотношенията, свързана с потребителския кредит. Видно било, че процесният договор имал характера на обезпечителна сделка по главния договор, както и че правната уредба на взаимоотношенията се уговаряли по реда на чл. 143 и сл. ЗЗД, както и от възникналите от теорията и практиката правила за договора за услуга. В тази връзка били абсолютно неоснователни изложените въз основа на ЗПК твърдения за нищожност на договора за възлагане на поръчителство. Извън предмета на настоящото производство били и въпросите дали кредиторът е изчислил правилно Годишния процент на разходите и дали възнаграждението за поръчителство следвало да се включва в него, дали са приложими 4 разпоредбите на чл. 11 за реквизитите на договора за потребителски кредит, чл. 19 относно ГПР и чл. 21 и чл. 22 относно нищожността, както и разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО.

Ответникът счита за неоснователни и неправилни и изложените доводи за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съображенията, че била налице нееквивалентост на насрещните престации по договореното съглашение, както и че били злепоставени интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора били абсолютно неправилни, необосновани и противоречащи на възникналите правоотношения между страните. Следвало да се отбележи, че сключеният от ищеца договор за кредит тип „кредитна линия" имал характера на рамков договор, по който могат да се усвояват многократно суми в рамките на кредитния лимит. Така в рамките на договора за кредит ищецът можел да усвоява многократно суми до 2 000 лв., като общият размер на плащанията по направеното усвояване било в размер на 2617.56 лв. По този начин за поемане от страна на ответника на задължение да отговаря солидарно с длъжника за задължения в общ размер на 2617.56 лв., уговореното възнаграждение за поръчителя било в размер на 2278.44 лв. Така още на първото усвояване по договора за кредит било възможно задълженията на ищеца да възлизат много над уговореното възнаграждение за поръчителство, като поръчителят нямало как да предвиди колко ще бъдат евентуалните разходи, които кредиторът би изискал да заплати, в случай че длъжникът прекрати плащанията по договора за кредит. В тази връзка не била налице сочената нееквивалентност на престациите, както и че било налице накърняване на „добрите нрави".