Решение № 882 от 28.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 882 гр. Пловдив, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330114215 по описа за 2023 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, както и насрещен иск по чл. 240 от ЗЗД.

Ищецът И. М. К., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. М. М., е предявил против „София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК:

175302519, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Васил Калчев” бл. 58, ателие 6, представлявано от ********** Д.Б., искове за обявяване за нищожна клаузата на параграф 7 от договор за потребителски микрокредит от разстояние от 23.06.2020 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 334, 26 лева, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143 ал. 1 и чл.

146 ал. 1 от ЗЗП, както и за осъждане на ответника да му върне сумата в размер на 50 леванедължимо платена по недействителната клауза за неустойка, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 29.09.2023 г., до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние от 23.06.2020 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 600 лева, платим на 6 вноски, при ГПР- 26, 83 % и ГЛП- 24 %. Съгласно параграф 7 от договора, в случай на непредоставяне на обезпечение в тридневен срок, се дължала неустойка в размер на 334, 26 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. По договора били изплатени главницата в размер на 600 лева, лихва- 42, 72 лева и неустойка50 лева. Клаузата за неустойката обаче била нищожна, като с нея се нарушавали добрите 1 нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, в размер на повече от 50 % от стойността на кредита. Тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване. Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя. Клаузата не била и индивидуално уговорена, а била част от стандартни и бланкетни предварително изготвени общи условия, върху съдържанието на които потребителят не можел да влияе. Моли се за признаване на установено, че клаузата за неустойка е нищожна, както и за връщане на платената за нея сума. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва иска.

Посочва се, че по кредита била платена само сумата от 60 лева, с които били погасени лихва- 42, 69 лева и главница- 17, 31 лева, като била дължима остатъчна главница от 582, 69 лева. Нямало противоречие с добрите нрави, а свобода на договаряне по чл. 9 от ЗЗД.

Поради високия риск на бързите кредити, отпускани със средства на дружеството, се предвиждали и допълнителни гаранции като неустойка. Същата обаче била индивидуално договорена, като потребителят преди подписване на договора бил запознат с условията по кредита. Неустойката не представлявала възнаградителна лихва, защото се предвиждала при неизпълнение на задължения, а лихвата била цената на заема. Неустойката не се включвала при изчисляването на ГПР. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, като взема писмено становище.

В срока за отговор се предявява насрещен иск, като се посочва, че по договора за кредит лицето получило в заем сумата от 600 лева, но до момента върнало само 60 лева, с които се погасили лихвата по кредита в размер на 42, 69 лева и част от главницата- 17, 31 лева. Падежът на 6- те вноски по договора вече бил изтекъл, като се претендира остатъчната главница в размер на 582, 69 лева, ведно със законната лихва. Моли се за осъждане на потребителя да заплати тази сума. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника. Посочва се, че по процесния договор за кредит приложим бил ЗПК, който въвеждал императивни изисквания за съдържанието на тези договори, нарушаването на които водело до тяхната недействителност. В договора не се посочвало какво точно се включва в ГПР, как е изчислен процентът на разходите, не ставало ясно и колко е реалното оскъпяване, като по този начин потребителят бил поставен в положение да тълкува клаузите на договора. На второ място, погасителният план не отговарял на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, защото не било посочено какви точно компоненти се включват в общата сума. Не била предоставена и информация на длъжника по чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Неустойката се явявала нищожна, изискванията за предоставяне на обезпечение в краткия 3- дневен срок били практически неизпълними и създавали значителни затруднения за длъжника. В договора не бил посочен и реалният ГЛП, с което се нарушавал чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Неустойката трябвало да е 2 част от разходите по кредита, но така ГПР щял да надвиши законовия лимит на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Възнаградителната лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва и според съдебната практика тя била нищожна. Такъв бил и процесният договор за кредит.

Платената лихва следвало да се отнесе към дължимата главница. Моли за отхвърляне на насрещния иск, като претендира и разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние от 23.06.2020 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 600 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 6 месечни вноски, всяка от по 107, 12 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 24 %, при ГПР- 26, 83 % и общ размер на всички плащания- 642, 72 лева.

При непредставяне на обезпечение- поръчителство, се предвижда начисляване на обезщетителна неустойка в общ размер на 334, 26 лева, платима разсрочено.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем, ведно с общите условия по него, както и пет вноски бележки за платени от длъжника суми по кредита от общо 60 лева. Представена е и разписка за превод на заемната сума към Изи пей, с получател длъжникът.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между странеите е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на клауза от договора за потребителски кредит- тази за неустойка, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от 3

ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В параграф 1 от договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 642, 72 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по параграф 6, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък тридневен срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 26, 83 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително и би надвишил законовия лимит (петкратният размер на законната лихва). Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се 4 считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК