Решение № 1543 от 29.12.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1543 гр. София, 29.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело № 20251000502451 по описа за 2025 година взе предвид следното:

С Решение № 5547/14.10.2024 г., постановено по гр.д. № 7616/2023 г. по описа на СГС, ГО, Прокуратурата на РБългария е осъдена да заплати по иск с правно основание чл.

2б от ЗОДОВ на М. А. Ч. от *** сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 30.06.2023 г. до окончателното плащане, като за разликата над присъденото обезщетение от 12 000 лв. до предявения размер от 120 000 лева искът е отхвърлен.

Срещу решението са подадени две въззивни жалби.

Тази на Прокуратурата на РБългария, чрез Прокурор при СГС, е насочена против уважителната част от решението.

В нея се правят оплаквания за неговата неправилност, поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилна преценка на приобщените по делото доказателства, както и поради неговата необоснованост.

Твърди се първоинстанционният съд неправилно да е интерпретирал приобщените по делото доказателства, което довело до неправилно установяване на релевантните за предмета на спора факти, а от там и до необоснованост на решаващите изводи на СГС.

Предвид на тези оплаквания е поискана отмяна на решението на СГС в обжалваната му уважителна част и по съществото на спора пълно отхвърляне на предявения иск, а в условието на евентуалност - намаляване размера на присъденото обезщетение.

Въззивната жалба М. А. Ч., чрез адв.Е. Ф. от САК, е насочена против отхвърлителната 1 част от първоинстанционното решение.

Твърди се в същата да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, също изразяващи се неправилна преценка на приобщените по делото доказателства по отношение на факта за дължимия се на този въззивник размер на претендираното обезщетение. Поради това и се допуснало неправилно приложение на материалния закон, респ. - обжалваното решение било необосновано.

Поискана е отмяната му в неговата отхвърлителна част и по същество уважаване на предявения иск в пълния му предявен размер.

М. Ч., чрез адв.Ф., е подал и частна жалба против Определение № 19540/03.12.2024 г., постановено по първоинстанционното дело, с което са оставени без уважение молбите му за:

1/ допълване/поправка на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта му относно началния момент на присъдената законна лихва за забава върху уважената част от иска; 2/ искането му за изменение на постановеното решение в частта му относно разноските.

Поддържа се неправилност на обжалвания акт, поради постановяването му в нарушение на установените съдопроизводствени правила и в противоречие с приложимия материален закон, доколкото искането за присъждане на законна лихва за забава за периода 30.06.2020 г. - 30.06.2023 г. било формулирано още с исковата молба от страна на ищеца и заявено още веднъж изрично в първото проведено о.с.з. пред СГС. В диспозитива на постановеното решение обаче липсвало произнасяне по това искане, като съдът е присъдил лихва от 30.06.2023 г. насетне, без изрично да отхвърли частта от искането за лихва за предходен период. Поради изложеното жалбоподателят счита, че е налице непълнота на постановеното решение, която налага допълването му в горния смисъл.

В частта му по отношение произнасянето по реда на чл.248 ГПК обжалваното определение също било неправилно, т.к. търсените разноски били дължими, вкл. и с оглед частичното уважаване на предявения иск по размер. На отделно основание в тази му част определението било в противоречие със задължителната практика на ЕСПЧ, съгласно която разноските за адвокат са дължими и когато не са платени изцяло, но са дължими по договор, като възнаграждението не се присъжда пропорционално, ако е разумно и доказано. В този смисъл и националният съд приложил ограничено тълкуване на чл.78, ал.1 ГПК, несъответстващо на стандартите на Конвенцията.

По тези съображения е поискано отмяна на определението в обжалваната му част и присъждане в полза на жалбоподателя на дължимите му разноски до 381,40 лв.

Насрещната страна не е взела становище по частната жалба.

В хода на въззивното производство е допуснато събирането на нововъзникнали /след подаване на въззивната жалба/ писмени доказателства.

Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, приема следното:

СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от М. А. Ч. лично, и в качеството му на наследник на А. З. Ч., против Прокуратурата на Република България.

Твърдяло се е в исковата молба, че ищецът е наследник /син/ на А. З. Ч., починал през 2014 г., който бил едно от лицата, пряко пострадали от действията на българската държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г. по време на т. нар.

"възродителен процес“, проведен в периода 1985-1989 г. в България от установения тоталитарен режим на БКП по насилствена асимилация на етническите турци, изразяваща се в принудителна смяна на имената, подлагане на различни репресии, забрана на традициите и отричане на етническите и религиозни чувства и човешки права. Тези действия се разследвали повече от 30 години по сл.д. № 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано по сл.дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, а сега - ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП София, което не е приключило до момента, въпреки проявената инициативност от самите репресирани, в т.ч. и от съпруга й приживе.

Бащата на ищеца починал в хода на разследването и на осн.чл.74, ал.1 НПК правата му на пострадало лице преминали върху него.

2

Поддържано е в периода 19.02.1985 г. - 14.04.1987 г. наследодателят му да е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене и в затвора в гр. Бобов дол, а в периода 15.04.1987 г. - 14.12.1988 г. принудително е бил изселен в гр. Бобошево.

В затворите на остров Белене и в гр. Бобов дол А. Ч. бил принуждаван да работи тежък физически труд. Бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия, липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, липса на здравни и медицински грижи и помощ, лоша храна. Бил принуден да работи без заплащане, без трудови и осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на България след 1989 г. и до момента на депозиране на исковата молба тези години не се признавали за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране. Поддържа се осъдените и задържаните за криминални престъпления били на по-лек режим от бащата на ищеца и имали някакви права, докато наследодателят му и другите в неговото положение нямали никакви права.

След две години престой в Белене и в затвора в гр. Бобов дол - през 1987 г. бащата на ищеца бил принудително изселен в гр. Бобошево, като всеки ден бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в кметството. Нямал право да напуска града без разрешението на съответния полицейски служител, а в сравнение със затвора в Белене единствената значима разлика била, че не е бил заключен в килия. Бил под постоянно наблюдение на полицията и държавна сигурност, не можел да напуска града, не можел да контактува с близките си, не можел да си тръгне от там и да се върне у дома или да отиде където и да било на друго място по негово желание, бил в пълна социална изолация. Всяка сутрин и вечер е трябвало да се подписва в местното кметство, нямал документи за самоличност - властите му ги взели още при отвеждането му на остров Белене. В този смисъл по време на престоя в гр.Бобошево формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация, в която бил поставен години наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС. В края на 1988 г. бил освободен и се прибрал в родния си край.

Поддържано е бащата на ищеца не е извършил никакво престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода и нямал постановена присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това фактически бил лишен от свобода в продължение на години, във връзка с така наречения „Възродителен процес“.

По този начин години наред били засегнати правата му на личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация - бил лишен от семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти.

Твърди преживяното по онова време, стресът и психическият срив да са оказали сериозно негативно въздействие върху здравето му.

За лишаването от свобода тогава не му били връчени никакви документи като едва на по-късен етап разбрал, че в архивите на бившата Държавна сигурност има документи за задържането му в поделение на МВР и изпращането му на остров Белене и гр.Бобов дол, както и за изселването му в гр. Бобошево.

Твърди, че след всички описани изтезания над баща му и цялото семейство в периода 1985 г. – 1988 г., през 1989 г. бил принуден от властите заедно със семейството си да напусне страната и да се установи да живее в Турция до смъртта си на 30.10.2014 г.

Поддържа след падането на 10.11.1989 г. на тоталитарния режим в България в цялото семейство се породила надежда и очакване, че новата демократична власт ще предаде на съд и накаже виновниците, вкл. получи поне частично възмездие за репресиите, на които А. Ч. бил подложен.

След като узнал новината за започнало разследване, ищецът заедно с други пострадали от възродителния процес, учредили сдружение „За справедливост, права, култура, и солидарност на Балканите“, което да ги подпомага в усилията по търсене на информация за развитието на делото и предприемането на законови действия по него в качеството им на пострадали лица.

Сочи първите разпити на пострадалите по делото да са започнали едва след 2000 г., а 3 баща му бил разпитан в качеството на свидетел в Турция през 2007 г. и му били разяснени правата като пострадало лице.

Поддържа въпреки предприетите действия за ускоряване досъдебното производство същото да не е приключило и към момента на депозиране на исковата молба и тази продължителност довела до прекратяването му срещу виновните лица поради тяхната смърт и изтичането на давностните срокове за реализиране на наказателно преследвано срещу обвиняемите.

По този начин както неговия баща, така и самият ищец, били лишени от възможността да бъдат конституирани в наказателното производство като частни обвинители и граждански ищци и да поискат възмездяване на причинените им вреди.

От последното ищецът претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование от дългогодишната липса на напредък по развитие на делото и недоверие към компетентните власти, отчаяние и загуба на надежда, че виновните за извършените спрямо него деяния ще бъдат наказани и ще получи справедливост за разбития си живот. Чувствал се безпомощен и излъган, а дългите години на безплодно очакване го направили раздразнителен, емоционално напрегнат, затворил се в себе си, имал проблеми със съня.

Намира, че тези болки и страдания са в причинна връзка със забавяне на делото извън разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, поради което с предявения иск претендира тяхното репариране от държавата чрез Прокуратурата на Република България, която иска да бъде осъдена да му заплати сумата от 120 000 лв.

В отговора по исковата молба ответникът Прокуратурата на Република България на първо място поддържа недопустимост на предявения иск, поради: 1/ неприложимост на нормата на чл.2б ЗОДОВ, която е действаща от 15.12.2012 г. и занапред, без да й е придадено обратно действие, т.к. в процесния случай се претендират права за период отпреди приемането на закона; 2/ отсъствието на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на настоящото производство е проведена административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ; 3/ отсъствието на активна процесуална легитимация в лицето на ищеца - същият се явява наследник на увреденото лице, починало преди инициирането на настоящия съдебен процес.