Определение № 1182 от 02.05.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1182 гр. София, 02.05.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно частно гражданско дело № 20231000501059 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 във връзка с ал.1, т.1 от ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба на А. А. М., действаща чрез своя баща и законен представител А. Д. М. против Определение № 179/05.01.2023 г., в.ч.гр.д.№ 13680/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ, VІ-Е състав, с което е оставена без разглеждане частна въззивна жалба на А. Д. М. и малолетната А.

А. М. срещу Определение № 22946/07.09.2022 г. на СРС, 92 състав, постановено по гр.д. № 45009/2022 г.

Поддържа се, че с въззивната си жалба жалбоподателят е поискал установяване и прогласяване на нищожността на съдебния акт на СРС, т.е. производство по чл.270, ал.2 ГПК. Твърди нищожност на обжалваното определение, както и незаконосъобразност. Поддържа се, че неправилно СГС е определил производството по чл.274 ГПК, вместо по чл.270, ал.2 ГПК.

Моли съда да прогласи противоконституционността и респ.нищожността на Определение № 179/05.01.2023 г., в.ч.гр.д.№ 13680/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ, VІ-Е състав и или да разгледа жалбата по същество, или да върне делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по него с указания жалбата срещу определението на СРС да се разгледа по реда на чл.270, ал.2 ГПК.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК ответната по жалбата страна-К. Р. И. и 1 чрез своя процесуален представител депозира отговор, с който оспорва подадената частна въззивна жалба като недопустима, защото в процесуалния закон не е предвидена възможност и право чрез частна жалба да се претендира противоконституционност, както и нищожност за този вид съдебни актове, поради което моли съда да остави без разглеждане жалбата. В условията на евентуалност твърди неоснователност и недоказаност на жалбата. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК.

Съдът след като се запозна с твърденията на страните и приложените гр.д.№ 45009/2022 г. по описа на СРС, 92 състав и ч.в.гр.д. № 13680/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ, VІ-Е състав, намира следното:

От фактическа страна:

Гр.д.№ 45009/2022 г. по описа на СРС, 92 състав е образувано по молба за защита от домашно насилие по реда на чл.7 и сл. от ЗЗДН, на А. Д. М. в качеството му на баща и законен представител на малолетната А. А. М..

С определение № 22946/07.09.2022 г. СРС, 92 състав е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 03.11.2022 г., конституирал на основание чл.8, т.2 от ЗЗДН А. А. М. като заинтересована страна в производството, разпоредил е призоваването на компетентната Дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене на детето за изготвяне на становище съгласно чл.15, ал.6 от Закона за закрила на детето, оставил без уважение искането за издаване на заповед за незабавна защита и се е произнесъл по доказателствени искания.

Това определение е обжалвано от А. Д. М. в качеството му на баща и законен представител на малолетната А. А. М. с частна въззивна жалба вх.№ 216924/13.10.2022 г. като нищожно, тъй като определението не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт и е предявил искане въззивният съд да го обяви за съдебен акт, който не поражда правни последици и го отмени.

С частната въззивна жалба жалбоподателят е атакувал определението в частта, с която СРС е конституирал на основание чл.8, т.2 от ЗЗДН А. А. М. като заинтересована страна в производството с твърдението, че малолетната А. е подала лично молба за защита от домашно насилие и е сезирала съда лично за производство по чл.8 от ЗЗДН.

С частната въззивна жалба жалбоподателя е атакувал определението на 2

СРС и в частта, с която съдът е разпоредил призоваването на компетентната Дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене на детето за изготвяне на становище съгласно чл.15, ал.6 от Закона за закрила на детето с твърдението, че липсва обоснована необходимост от социален доклад в производството. Определението на СРС е обжалвано и в частта, с която съдът е оставил без уважение искането за издаване на заповед за незабавна защита по съображения подробно изложени в жалбата.

Искането отправено към въззивния съд е било да прогласи определението в обжалваните му части за нищожно, респ. противоконституционно и го отмени като се произнесе по същество или да укаже на районния съд да се произнесе законосъобразно по възразените части от определението.

При така установените факти и обстоятелства въззивният съд е приел за недопустима така подадената частна въззивна жалба и я оставил без разглеждане. Въззивният съд е приел, че частната жалба е недопустима, тъй като е подадена срещу акт на СРС, който е постановен по реда на чл. 12, ал. 1 от ЗЗДН, който не подлежи на самостоятелно обжалване. С това определение съдът е изпълнил възложеното му по закон задължение да насрочи делото в отрито съдебно заседание и да се произнесе по допускането на доказателства и предварителните въпроси, касаещи разглеждането на молбата, с която е сезиран. Приел е, че обжалваните произнасяния на съда с определението от 07.09.2022 г. не попадат в нито една от хипотезите на чл.274, ал.1 от ГПК, тъй като нито преграждат по[1]нататъшното развитие на делото, нито в закона е изрично предвидена възможност за тяхното обжалване. Приел е и, че не подлежи на обжалване и отказът на съда да уважи заявеното искане за издаване на заповед за незабавна защита, доколкото същият по никакъв начин не прегражда развитието на производството по отправеното към Съда искане за получаване на защита от домашно насилие, във връзка с което е образувано производството. СГС е приел, че произнасянето на съда по реда на чл. 18 от ЗЗДН е оттегляемо и може да бъде изменено при наличието на хипотезите по чл. 253 от ГПК, но не и по реда на инстанционния контрол по чл. 274 от ГПК.

Приел е, че доколкото в закона не е предвидена изрична възможност да бъде обжалван този акт на съда, а в чл. 19 от ЗЗДН изрично е посочено, че заповедта за незабавна защита не подлежи на обжалване, поради което и на още по-голямо основание следва да се приеме, че отказът да се издаде такава 3 заповед също не подлежи на обжалване, доколкото в аналогични случаи на поискани привременни мерки /чл. 323 от ГПК/, законодателното разрешение е определението на съда по привременните мерки да не подлежи на обжалване пред въззивна инстанция.

При така установените факти, съдът приема следното от правна страна:

Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт подлежащ на обжалване и в срок, поради което се явява процесуално допустима, а по същество е частично основателна.

Съобразно приетото с Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. на ВКС, ОСГТК, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, поради което и възраженията на ответника по жалбата за нейната недопустимост, поради недопустимо заявени с нея искания, следва да бъдат оставени без уважение.

Апелативните съдилища в хипотезата на чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ГПК се произнасят като второстепенни съдилища, при пълен въззив, като разполагат с функционалната компетентност да разгледат спорния процесуален въпрос.

Обжалваното определение в частта, с която е оставена без разглеждане частната въззивна жалба срещу определение на първоинстанционния съд в частите, с които СРС е конституирал на основание чл.8, т.2 от ЗЗДН А. А. М. като заинтересована страна в производството и е разпоредил призоваването на компетентната Дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене на детето за изготвяне на становище съгласно чл.15, ал.6 от Закона за закрила на детето, е правилно и законосъобразно.

В тази част определението на първоинстанционния съд подлежи на проверка ведно с обжалваното решение, защото дали правилно или не е конституирана страна в производство има отношение към валидността и допустимостта на решението, а доклада по делото, включително и събиране на доказателства (в случая чрез изготвяне на становище от съответната Д“СП“) има отношение към правилността му, поради което и проверка на определението в тази част, ще бъде извършена при инстанционния контрол на обжалваното решение.

4

В частта обаче, с която въззивният съд е оставил без разглеждане частната въззивна жалба срещу определението на първоинстанционния съд, в частта, с която е оставена без разглеждане жалба срещу отказа да бъде издадена заповед за незабавна защита по реда на чл.18 от ЗДНН, определението е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено по следните съображения:

Безспорно е в съдебната практика, че заповедите по чл. 18 ЗЗДН са привременна мярка за незабавна защита на пострадалото лице. Със съдебния акт не се установява дали е осъществено домашно насилие по смисъла на чл.

2 ЗЗДН, а се охраняват живота и здравето на пострадалия, защото те са поставени в опасност според твърденията в молбата и декларацията към нея.

Така Определение № 321 от 7.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1051/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 298 от 12.06.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 313/2009 г., III г. о., ГК.

Определението по чл. 18 от ЗЗДН има привременен характер, тъй като действието му е до приключване на производството по реда на чл.7 и сл. от ЗЗДН, като целта му е да съхрани и опази живота и здравето на молителя, поради което следва да подлежи на въззивно обжалване.

Действително в закона не е посочено изрично, че отказът да се издаде заповед подлежи на обжалване, но настоящият съдебен състав споделя практиката, съобразно която този съдебен акт, с който е постановен отказ да се издаде заповед за незабавна защита, подлежи на въззивно обжалване.

Целта на производството по ЗЗДН е да са предоставят на молителя ефективни мерки, с които да се предотвратяват случаите на домашно насилие и да се осигури по-ефективна защита на пострадалите, а целта на издаването на заповед за незабавна защита, производство което се развива в рамките на основното производство, е да осигури защита на молителя, да охрани живота и здравето му, до влизането в сила на акта по съществото на спора, т.е. с издадената заповед по чл.18 от ЗДНН временно се позволява осъществяването на правните последици свойствени на акта по същество.

Следователно отказът на съда да издаде заповед за незабавна защита и невъзможността на пострадалото лице да го обжалва, може да доведе до нарушаване правото на живот, забраната за нечовешко или унизително отнасяне и правото на личен и семеен живот, но това не е целта на 5 законодателя. Целта е да бъде защитен интересът на пострадалия от домашно насилие, докато липсва все още уредба на мерките на защита с влязло в сила съдебно решение. Отказът да се разглежда частната жалба срещу такъв съдебен акт (определение, с което е оставено без уважение искането за издаване на заповед за незабавна защита), е равносилен на отказ от съда на защита и съдействие, дължим на основание чл.2 от ГПК.

До горния извод съдът стига и при историческото тълкуване на нормата на чл.19 от ЗЗДН, съпоставено с текста й преди изменението. До преди изменението й през 2009 г. тази норма не е предвиждала изрична обжалваемост на съдебния акт, с който съдът се произнася по искането с правно основание чл.18 от ЗЗДН. След изменението й, законодателят изрично е предвидил, че издадената заповед за незабавна защита не подлежи на обжалване и има действие до издаването на заповедта за защита или на отказа на съда. В мотивите към законопроекта липсва обосновка защо се е наложила тази промяна, но въззивният съд изхождайки от целите на закона, посочени по-горе намира, че необжалваемостта на заповедта е с цел да се даде реална и ефективна защита на жертвата от домашно насилие, която да е незабавна.

С оглед на горното и макар изрично законодателят да не го е посочил, то съдебният акт, с който съдът отказва да издаде заповед по чл.18 от ЗЗДН следва да подлежи на обжалване именно с оглед осигуряване на ефективна защита, противното би обезсмислило целената със ЗЗДН защита.