Решение № 577 от 01.12.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 577 гр. София, 01.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800500454 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 97 от 18.03.2025 г., постановено по гр. д. № 533/2024 г. по описа на РС – Костинброд, Софийски градски съд е осъден да плати на Д. Е.

М. сумата от 5250 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на въззивно гражданско дело № 347/2020 г. по описа на СГС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 07.05.2024 г., до окончателното плащане, като е отхвърлен иска срещу Софийски районен съд за солидарното му осъждане със СГС за плащане на същата сума, ведно с обезщетение за забава, както и са присъдени разноски в полза на ищеца и на СРС.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство СГС в частта, в която са уважени предявените срещу него искове, с оплаквания за неправилност на решението в тази част, като се иска отмяната му в същата част и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат отхвърлени и по отношение на този ответник, евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено.

Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението в обжалваната част и се иска 1 потвърждаването му в същата част.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част по следните съображения:

Предявени са главен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Не са спорни фактите по делото /обща продължителност на делото над осем години и осем месеца, като пред СРС производството е продължило от 21.01.2016 г., когато е подадена исковата молба, до 22.10.2019 г., когато е постановено решението, който период включва и спиране на производството по делото, а пред СГС производството е продължило от 09.01.2020 г., когато въззивната жалба и делото са постъпили в този съд, до 30.09.2024 г., когато е постановено решението, като периодът включва произнасяне с разпореждане за насрочване от 05.06.2020 г., провеждане на едно съдебно заседание на 13.05.2021 г., в което е даден ход на устните състезания и делото е обявено за решаване, и произнасяне с решение на 30.09.2024 г., като пред въззивния съд не са събирани доказателства/. Тези факти се установяват и от доказателствата по делото.

За да уважи исковете срещу СГС, първоинстанционният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на този ответник, тъй като общата продължителност на делото е прекомерна и дава основание за извод, че е налице нарушаване правото на ищеца като участник в правен спор да получи произнасяне в разумен срок при отчитане на обстоятелствата, че делото не разкрива фактическа и правна сложност и не са налице действия на ищеца, които да са допринесли за продължителността на производството. Приел е също, че невисоката сложност на делото и неголемия обем на доказателствата дава основание за извод, че са неоправдани забавяния над 6 месеца при произнасяне по същество, забавяния над 3 месеца при текущи произнасяния и насрочване на о. с. з. за разглеждане на делото за период над 4 месеца. Приел е още, че високата натовареност на СРС и СГС обяснява донякъде забавянията, но не и до степен да изключи или да намали отговорността, но доколкото неоснователното забавяне на производството пред СРС е по-скоро минимално от общото неоснователно забавяне на производството този ответник не следва да носи отговорност за нарушаване на правото на ищеца за получаване на правосъдие в разумен срок, а отговорността за това следва да бъде поета изцяло от СГС, като за неоснователен е приет аргументът на. СГС за влияние на ограничителните мерки от 2020 г., свързани с Ковид 19 /тъй като има забавяне в насрочването на делото преди навлизане в периода на тези мерки/, приет е за неоснователен и аргументът на СГС за невисоката стойност на защитаваните в забавеното производство отношения.

Тези изводи са правилни, споделят се от въззивния съд и на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на 2 първоинстанционното решение. С оглед наведените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:

Неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд се е произнесъл, отчитайки само продължителността на производството, без да вземе предвид особеностите на конкретния казус.

Първоинстанционният съд е обсъдил надлежно всички релевантни факти във връзка с доводите на страните и се е произнесъл мотивирано.

Обсъдил е влиянието на ограничителните мерки от 2020 г., свързани с Ковид 19, като е приел, че те не са основание за освобождаване на ответника от отговорност, тъй като забавяне на производството е имало още преди настъпване на периода на тези мерки. Този извод е напълно правилен, тъй като делото е постъпило в СГС на 09.01.2020 г., а ноторно е, че първите ограничителни мерки - извънредно положение, бяха обявени от 13.03.2020 г., т. е. по делото е било налице забавяне на насрочването за разглеждане в о. с. з. за период от повече от два месеца преди въвеждането на ограничителните мерки. Ноторно е, че заседанията, насрочени по време на извънредното положение /продължило до 13.05.2020 г./, бяха отсрочвани, при което вероятно забавеното производство не би било разгледано в периода на извънредното положение, ако бе своевременно насрочено. По делото обаче не са ангажирани доказателства /например график на заседанията на СГС/, от които да е видно, че първата обективно възможна дата за разглеждане на забавеното производство е 13.05.2021 г. – почти година от датата на постановяване на определението за насрочване, като се отчита и обстоятелството, че както при насрочването, така и при пренасрочването на делата следва да се държи сметка за поредността на постъпването им в съда.

Натовареността на СГС също не може да се приеме за основание същият да бъде освободен от отговорност. Действително ЕСПЧ приема в някои свои решения, че високата натовареност на съдилищата може да бъде извинителен критерий относно продължителността на производството, когато държавата е взела мерки за преодоляване на проблема с натовареността. Става дума за ситуации, в които държавата предприема съответните мерки, но въпреки това натовареността е толкова голяма, че не може да бъде преодоляно забавянето на правораздаването дори в резултат на тези мерки, което именно е извинителният критерий. В България през последните години се вземат мерки за преодоляване на натовареността на съдилищата /на което се позовава и самият въззивник/, като служебно известно е на настоящия съд, че в резултат на тези мерки натовареността на СГС значително намаля /което не се отрича и от самия въззивник, предвид изложеното от него, че мерките дават значителни положителни резултати/. Безспорно проблемът с натовареността на съдилищата в България не е трайно и ефективно разрешен, но след като са постигнати значителни положителни резултати в тази насока, се очаква побързо правораздаване /особено по дела с невисока фактическа и правна сложност/ и по-редки случаи на забавено такова, а не отчитане на натовареността като извинителен критерий. Същевременно дори отчитайки ноторния факт, че СГС е по-натоварен от останалите равни по степен съдилища в страната, то следва да бъдат установени конкретните параметри 3 на натовареността на СГС и то в конкретния период, за да може да се прецени дали от гледна точка на тази натовареност липса на произнасяне с акт за насрочване на делото за период повече от два месеца преди въвеждането на извънредните мерки срещу Ковид 19, насрочване на о. с. з. за разглеждане на делото почти година след постановяването на акта за насрочване и липса на решение по делото в период от повече от три години след обявяването му за решаване е оправдано. Това обаче не е сторено по делото.

Не са налице и основания за намаляване на обезщетението. Въззивният съд също намира за справедливо обезщетение в размер на 5250 лв. при отчитане на общата продължителност на делото при установената му невисока фактическа и правна сложност и при отчитане на обстоятелството, че делото е било с висок залог за ищеца /съответно възражението на въззивника в обратен смисъл също е несонователно/, тъй като касае обезщетение за причинено му от служители на работодател увреждане, изразяващо се в засягане на физическата неприкосновеност на личността. Същевременно със свидетелските показания е доказан интензитетът на търпените от ищеца неимуществени вреди.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски.

На въззиваемия Д. Е. М. се дължат разноски с оглед изхода на делото.

Претендират се разноски само за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., като са представени доказателства, че същите са реално сторени.

Въззивникът е навел възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в случай, че същото е над минимума, което възражение съдът намира за неоснователно, тъй като възнаграждението е дори под размера по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, който размер според наредбата съдът намира за справедлив с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Съответно на въззиваемия – ищец следва да се присъди пълния размер на претендираните разноски.

На въззиваемия СРС не се дължат разноски за настоящото производство, такива не се и претендират.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 97 от 18.03.2025 г., постановено по гр. д.

№ 533/2024 г. по описа на РС – Костинброд, в обжалваната част, в която Софийски градски съд е осъден да плати на Д. Е. М. сумата от 5250 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на въззивно гражданско дело № 347/2020 г. по описа на СГС, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 07.05.2024 г., до окончателното плащане.

4

ОСЪЖДА Софийски градски съд с ЕИК 000696532, със седалище: гр.

София, бул. „Витоша“ № 2, представляван от председателя Р. А., да плати на Д. Е. М. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „С.“, бл. 42, вх. В, ет. 4, ап. 59 сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща направени във въззивнното производство по делото разноски за адвокатски възнаграждение.

Решението в останалата част е влязло в сила като необжалвано.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5