Решение № 976 от 13.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 976 гр. София, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100508841 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 5453 от 27.03.2025г., постановено по гр.д № 67612/2024г. по описа на СРС, 153-ти състав, поправено с решение № 10003 от 29.05.2025г. по същото дело ответникът „А1 България“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Минолби“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от сумата от 1.46 лева с ДДС, /или 1.22 лева без ДДС/, представляваща получена от ответника без основание сума по Договор № 503554975, ведно с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги чрез мобилен телефонен номер ******** и мобилен номер ********, която сума е част от сумата, за която е издадена фактура № 442405668/10.01.2022 г. за мобилна услуга № ******** и № ********, с период на фактуриране 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ответника „А1 България“ ЕАД в която са развити съображения за неправилност на решението. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил стигнал до извода, че процесната сума е платена от ищеца „Минолби“ ЕООД. Фактът на плащането бил в тежест на ищеца и същият останал недоказан, поради което не било доказано и че имуществото му било намаляло. Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че евентуалното плащане от трето лице било ирелевантно за спора, защото подобно плащане би довело до намаляване имуществото на третото лице, а не на ищеца. Това се установявало и от данните в ТРРЮЛНЦ, според които дружеството не обявявало финансови отчети считано от 2020г., когато била подадена декларация за липса на осъществявана дейност. От това следвало, че дружеството нямало служители, които могли да заплатят задължението с негови средства. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Минолби“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност.

Въззиваемата страна поддържа, че тя е била единственото задължено лице по фактурата и било ирелевантно кой е фактическият платец на сумата. Доказването на възражението за плащане от трето лице на процесното задължение било в тежест на ответника. Счита, че процесната сума била начислена от ответника без основание, както и че с кредитното известие към фактурата била обявена за „върната“ на „Минолби“ ЕООД на основание чл.

115, ал. 2 ЗДДС, което до момента не било сторено. Сочи, че издаденият от ответника фискален бон бил негоден да послужи като доказателство, но дори същият да бил в добро състояние, той не съдържал данни кой е физическият платец, поради което представянето му нямало да доведе до различен извод. Сочи, че съгласно Наредба № Н-18/2006г. фискалният бон не съдържал лични данни на съответното задължено лице или на физическия платец. С оглед на това, счита, че тъй като в кредитното известие било посочено наименованието на въззивника, то установявало извършеното от него плащане и при твърдения за плащане от трето лице, те следвало да бъдат доказани от ответника. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. В допълнение към тях, съобразно развитите във въззивната жалба оплаквания следва да бъде изложено следното.

За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ищецът следва да установи по реда на пълното и главно доказване, че е платил процесната сума на ответника, с оглед на което на което неговото собствено имущество е намаляло с нейния размер, а имуществото на ответника се е увеличило. В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на основание за имущественото разместване – съществуването на валидно правно задължение, за чието погасяване е извършено плащането.

В настоящото въззивно производство страните не спорят, че между „А1 България“ ЕАД в качеството му на оператор и „Минолби“ ЕООД в качеството му на абонат е сключен договор за доставка на електронни съобщителни услуги № 503554975, към което е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилни номера ******** и ********. Същото се установява и от приетите от СРС писмени доказателства.

Не е налице спор и от приетата по делото фактура № 0442405668 от 10.01.2022г. за периода от 28.11.2021г. до 27.12.2021г. се установява, че „А1 България“ ЕАД е издало на „Минолби“ ЕООД фактура за сумата в общ размер на 33,79 лева с ДДС с краен срок на плащане 09.02.2022г. Видно от приложението към фактурата, начислените месечни такси за мобилните номера са в размер на 11,49 лева без ДДС за № ********, и в размер на 11,49 лева без ДДС за № ********. Безспорно по делото е обстоятелството, че сумата по фактурата е платена в полза на „А1 България“ ЕАД.

Също така от приетото в първоинстанционното производство извлечение от счетоводната система на „А1 България“ ЕАД се установява, че поради промяна в тарифния план, „А1 България“ ЕАД е издал на „Минолби“ ЕООД кредитно известие № 652959404 от 31.01.2022г. към фактура № 0442405666 от 31.01.2022г. за сумата от 1,22 лева без ДДС, респективно 1,46 лева с включен ДДС.

Въззивникът по делото не твърди, нито ангажира доказателства сумата по кредитното известие от 1,46 лева да е била върната на „Минолби“ ЕООД, нито да е била възстановена 2 чрез прихващане или по друг начин.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху възражението на ответника, че плащането е извършено от трето за спора лице, поради което жалбоподателят не е материалноправно легитимиран по предявената претенция, тъй като обедняването не е настъпило за него. В тази насока съдът намира следното.

Уредената в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД пряка престационна кондикция изисква имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника. Такова вземане се поражда, както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните. Действително, нормата на чл. 73 ЗЗД предвижда, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, а паричните задължения по своя характер не представляват престация с оглед личността, затова могат да бъдат изпълнени от всеки. Тази норма обаче урежда отношенията между длъжника и кредитора по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно правоотношение, а не материалната им легитимация при неоснователно обогатяване. Когато кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е платил той. Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д.

717/2006 г., I I т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която друг е платил вместо него.

Фактът на плащане от трето лице обаче не може да се предполага. Той подлежи на доказване от страните по делото, като доказателствената тежест в тази насока зависи от конкретните техни възражения и ангажираните от тях доказателства. Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането. При успешно провеждане на това доказване обаче ищецът не е длъжен да опровергава възражението на ответника чрез изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице. Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.

Така например, при извършени плащания в брой /каквото безспорно е процесното/, нормата на чл. 77, ал. 1 ЗЗД предвижда, че кредиторът е длъжен да издаде разписка на длъжника, когато последният е поискал това. Разписката представлява издаден от ответника частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгоден за него факт – че плащането е извършено от ищеца. При наличие по делото на такъв документ, дължимото от ищеца доказване на имущественото разместване е проведено успешно и ако ответникът продължава да поддържа, че сумата е заплатена от трето лице, той следва да ангажира доказателства за това.

Сходно е положението при издадена от ответника касова бележка за извършеното плащане. Нормата на чл. 118, ал. 1 ЗДДС предвижда, че всяко регистрирано и нерегистрирано по този закон лице е длъжно да регистрира и отчита извършените от него доставки/продажби в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от фискално устройство (фискален бон) или чрез издаване на касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност (системен бон), независимо от това дали е поискан друг данъчен документ. Получателят е длъжен да получи фискалния или системния бон и да ги съхранява до напускането на обекта. Според чл. 118, ал. 3, изр. 1 ЗДДС, фискалният и системният бон са хартиени документи, регистриращи 3 продажба/доставка на стока или услуга в търговски обект, по която се плаща в брой, с чек, с ваучер, с банкова кредитна или дебитна карта или с други заместващи парите платежни средства, издадени от въведено в експлоатация фискално устройство от одобрен тип или от одобрена интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност.

Следователно касовата бележка /фискален бон или системен бон/ също представлява изходящ от кредитора частен свидетелстващ документ, удостоверяващ негово извънсъдебно признание на неизгодния факт на плащане. Макар касовата бележка да не съдържа индивидуализация на платеца, законът предвижда, че тя се предава именно в неговата фактическа власт. Затова, когато касовата бележка е представена по делото от длъжника по съответното правоотношение, претендиращ неоснователното обогатяване, неговото процесуално задължение е изпълнено и ответникът е този, който следва да докаже възражението си, че независимо от това плащането е извършено от трето лице.

Същото правило следва да се приложи и в хипотезата на съвкупност от други издадени от ответника частни свидетелстващи документи, сочеща, че плащането е извършено от длъжника по съответното правоотношение, каквато е налице по настоящото дело. В случая на първо място от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че фактура № 0442405668 от 10.01.2022г. за сумата от 33,79 лева с ДДС е издадена от „А1 България“ ЕАД на „Минолби“ ЕООД по съществуващото между страните правоотношение. На второ място липсва спор между страните по въпроса, че сумата по фактурата е погасена чрез плащане. На трето място по делото се установява, че кредитното известие № 652959404 от 31.01.2022г. към фактура № 0442405668 от 10.01.2022г. за сумата от 1,46 лева с включен ДДС, с което е намалена на основание чл. 115, ал. 1 ЗДДС данъчната основа по платената фактура, също е издадено от „А1 България“ ЕАД в полза на „Минолби“ ЕООД. Издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на закона със задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на лицето, на което е издадено /чл. 115, ал. 2 ЗДДС/. Съвкупността от тези изходящи от ответника частни свидетелстващи документи относно неизгодни за него факти сочи недвусмислено, че процесното плащане е извършено именно от ищеца „Минолби“ ЕООД.

Разпечатката съдържа 33 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1ca3ad7f-0de4-4848-b5c0-55a3f61295f6