Решение № 1763 от 29.05.2020, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№

1763

29.05.2020 година, град Пловдив

В ИМЕТО НА

НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, V граждански състав, в публично заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година, в състав

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Мутафчиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 355 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от К.Т.Н., ЕГН **********,*** против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр.

София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 , с която са предявени кумулативно съединени искове с правна квалификация по и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД във вр. счл.26, ал. ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на сумата от 52, 05 лв.- главница, представляваща недължимо платена сума по клауза завъзнаградителна лихва по Договор за заем № *** от 26.11.2015 г. и сумата от 295,89 лв. – главница, представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за заем №*** от

26.11.2015 г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба -10.01.2020г. доокончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че на 26.11.2015г. е сключил с ответното дружество договор за паричен заем по силата на който е предоставена в заем сумата от 600 лв. при определени в договора за заем условия.

Твърди се, че договорът е недействителен на специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не е спазена разпоредбата на чл.

11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не е посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план.

Твърди се нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начин на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да била яснота по какъв начин е формирана същият респ. общата дължима сума по него. Цитират се законови норми във връзка с ГПР.

Твърди се нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като не е посочено в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай, е начислявана главница, възнаградителна лихва, ГПР и неустойка, а в погасителния план е посочено само разпределението между неустойката и сборът от главница, възнаградителна лихва и ГПР, но не са разпределени трите компонента.

Сочи се и друго основание за недействителност, а именно: нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК , като липсва подпис на кредитополучателя на всяка от страниците на общите условия.

Твърди се недействителност и на клаузата за възнаградителна лихва на самостоятелно основание, поради противоречието й с добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер при необезпечени кредити, а за обезпечени – двукратния размер.

Твърди се, че неустойката е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави, изразяващо се в посочените в исковата молба обстоятелства. На първо място се посочва, че поръчителството или поемането на солидарно задължение по договора за кредит, следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на клаузата за неустойка и на основание чл.

21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР да не е по – висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва се противоречие на клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.

Ищецът посочва, че претендираната за връщане сума в размер от 52,05 лв. по недействителна клауза за възнаградителна лихва е заплатена в периода от 07.12.2015 г. до 30.06.2017 г., а сумата от 295,89 лв.- недължимо платена по клауза за неустойка в периода от 07. 12.2015 г. до 30.06.2017 г. Моли се исковете да се уважат. Претендират се разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор от ответника, който не се спори, че на 26.11.2015 г. между страните е сключен договор за паричен заем.

Оспорват се твърденията на ищеца за недействителност на договора за заем на сочените в исковата молба основания.

Посочва, че при фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Оспорва да е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, като се сочи, че ГПР е посочен ясно и е в размер на 48,32 %. Посочена е и общата сума за плащане 652,05 лв. Относно твърденията за нарушение на чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК посочва, че отразяването на последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени суми е само в случай, че са дължими при различни лихвени проценти, а лихвеният процент по договора е фиксиран в размер на 35 %. Оспорва се и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК, като се сочи, че в договора за паричен заем се съдържат всички условия и всички уговорки между страните по отношение на кредита, като същият е подписан на всяка страница от ищеца.

Оспорват се твърденията и за недействителност на клаузата за неустойка, доколкото същата не противоречи на добрите нрави, като преценката за това следва да се направи на база цялата сума, дължима по договора, която не се достига от неустойката. Още повече, че чл. 19, ал. 4 ЗПК не е нарушен.

Относно целите на уговорената неустойка се посочва, че с нея се цели обезпечаване на поемане на риска от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор. В тази връзка се сочи, неустойката се дължи при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение . Оспорва се твърдението, че неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, като ищецът не взема предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят изплаща при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Оспорва да е налице нарушение на разпоредбата на чл. 33 ЗПК.

Прави възражение за липса на предпоставките по чл. 38 от Закона за адвокатурата, като прави доказателствени искания в тази насока. Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.

235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на 26.11.2015 г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 600 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 652,05 лв. чрез заплащане на 21 седмични вноски за периода от 04.12.2015 г. до 22.04.2016 г. Видно от приетия договор, уговореният ГЛП е в размер от 40 %, а ГПР е в размер на 48,32 %. Ищецът не спори, че е получил отразената в договора за заем сума в размер от 600 лв., като това е изрично посочено в договора.

Не се оспорва и, че сумите по договора за заем са изцяло заплатени, като видно от справка за извършени плащания, ищецът е заплатил обща сума в размер от 947,94 лв., с която е погасена главница в размер от 600 лв., договорна лихва в размер от 52,05 лв., неустойка в размер от 295,89 лв. и разход за събиране на вземането в размер от 45 лв.

Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. В договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 295,89 лв. на вноски от по 14,09 лв., които се добавят към размера на месечните погасителни вноски.

Неразделна част от договора за заем е и подписан от страните погасителен план, в който са посочени размерите на вноските, включените в тях компоненти и падежите на всяка от вноските. Отразени са 21 вноски от по 31,05 лв. , неустойка по чл. 8 от договора в размер от 14,09 лв. , както и общ размер на вноските с включена в тях неустойка.

Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .