Решение № 691 от 18.11.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 691 гр. София, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20258002100926 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Б. Я. Р., А. Х. Р. Й., Ю. Х. Р. (наследници на починалия в хода на процеса ищец Х. Р.), срещу въззивно решение № 1065/24.10.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 406/2024 г., в частта, с която искът, предявен от наследодателя им Х. Р. против Прокуратурата на Република България е отхвърлен за разликата над 12 000 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ; ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата над 12 000 лв., считано от считано от 05.08.2021 г., на осн. чл. 86 ЗЗД.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: кои са релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; следва ли въззивният съд да обсъди релеватните за въззивното производство обстоятелства, доводи и възражения на страните и за необходимото съдържание на въззивното решение.

По тези въпроси има многобройна и непротиворечива практика на тричленни състави на Върховния касационен съд, която настоящият напълно споделя. Обобщени, съображенията в решенията на ВКС, допълнени и от настоящия състав, са следните:

Относно тълкуването на чл. 2б ЗОДОВ: Както е изяснено напр. в решение № 117/22.02.2024 1 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на ВКС, III г.о. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г.о., при определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. От значение са още ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната (жертва); значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. вида на защитавания правен интерес.

Тежестта на горните обстоятелства, които съдът не изброява изчерпателно, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ; съдът ги преценява с оглед конкретния спор.

Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора – първа, съответно въззивна.

Размерът на обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита още, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия.

В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо).

Относно тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД:

Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Релевантните и надлежно заявени аргументи съдът следва задължително да са разгледани и преценени (чл. 235, ал. 2 ГПК), на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор, също дължи изследване на 2 възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения. Въззивният съд не анализира събраните пред въззивна инстанция доказателства, за да направи извод дали те потвърждават или опровергават фактическите констатации на първата инстанция; въззивният съд не оценява доколко правилно или неправилно първата инстанция е установила даден факт, а сам го установява по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Съдът по същество преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а контролноотменителната инстанция ги преценява, за да провери дали е правилна, или не, преценката, която съдът по съществото е направил, дали са правилни и логични изводите на съда, и с оглед на това да признае решението за надлежно обосновано и законосъобразно или не.

Относно тълкуването на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК и необходимото съдържание на въззивното решение.

Въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора, която е ограничена в рамките на въззивната жалба, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не действа като контролноотменителна инстанция (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не); независимо от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС.

Въззивният съд, по силата на чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои, ползвайки се от анализа и обосновката, като по този начин осъществи своята решаваща дейност. Мотивите на съдебния акт, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване, като съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено и какви правни заключения прави, излагайки аргументите си. Изчерпателното, ясно и разбираемо мотивиране на съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото само така се гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да упражнят пълноценно правото на защита

По касационните оплаквания:

Касаторите излагат съображения за неправилност – неточно приложение на материалния закон – чл. 2б ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 12 и чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК, вр. чл. 269 ГПК.

Молят присъждане на съдебноделоводни разноски, които са направили по делото за заплащане на държавни такси

Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287 ГПК. В открито съдебно заседание, чрез прокурор А. от ВКП, изразява становище за 3 неоснователност на касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Х. М. Р. (заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си Б. Я. Р., А. Х. Р. Й., Ю. Х. Р.) сумата от 12 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ за забавено разглеждане на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП – София, понастоящем ДП № II-048/1999 г. на ВОП – София, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 05.08.2021 г., до окончателното издължаване. Искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - обезщетението за забава в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че ищецът Х. М. Р. е роден 1943 г.

На 23-годишна възраст е бил осъден за шпионаж в полза на друга държава, като му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 20 години; освободен е през 1981 г. Със заповед № I - 227 от 25.02.1985 г. на ищеца е наложена превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ /отм./, като е бил въдворен в ТВО - Б. за срок от три години. Със заповед № I - 93 от 19.03.1986 г. му е наложена превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ (отм.), като е бил принудително установен в [населено място], област Монтана за срок от три години. Със заповед № 1в - 517 от 16.08.1988 г. е прекратена мярката по чл. 39 от ЗНМ /отм./. През месец май 1989 г. ищецът и семейството му напуснали България и се установили да живеят в Т.. На 30.01.1991 г. е образувано сл.д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили и са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 - 1985 г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993 г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 - 1985 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Б., принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Обвиняемите са били предадени на съд с обвинителен акт, внесен в съда на 20.07.1993 г., но образуваното съдебно производство е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокурора с указания. След проведено разследване делото повторно е внесено в съда на 19.12.1997 г. и съдебно производство повторно е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила и върнато на 28.04.1998 г. на прокурора.

Наказателното производство е било преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура-София; прокуратурата е осъществила функциите по 4 ръководство и решаване по досъдебното производство, по което са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани; разпитани са 369 лица. С постановление от 08.10.2018 г. на прокурор при ВОП – София, производството е спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 НПК, като са възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали. Ищецът по настоящото дело е едно от пострадалите лица. С решение на парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и икономически живот, е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, измежду които и ищецът, изрично посочен като петнадесетия по ред в списъка с имена. Решението на парламентарната комисия е публикувано в Държавен вестник, бр. 44 от 01.06.1990 г.; с постановление от 31.05.2022 г. на прокурор при Военноокръжна прокуратура София е прекратено наказателното производство по II -048/1999 г., поради настъпилата смърт на последния от петимата обвиняеми. С определение № 1223 от 22.12.2022 г., постановено по в.ч.н.д. № 821/2022 г. от Апелативен съд София, е отменено определението от 20.06.2022 г., постановено по ч.н.д. № 2337/2022 г. от СГС, с което е било потвърдено постановлението от 31.05.2022 г. на прокурор при Военноокръжна прокуратура София за прекратяването на наказателното производство по II -048/1999 г. Делото е върнато на прокурора за продължаване на съдопроизводствените действия.

Разпечатката съдържа 32 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1c958ade-7e22-4e69-a364-8bf662fa7596