Решение № 54 от 26.01.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 54 гр. Кърджали, 26.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Динчер Хабиб при участието на секретаря Евгения Пинева като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело № 20255140101074 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск от Я. Д. Д., ЕГН **********, представляван от адв. Е. И., против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115, ет. 5 , за прогласяване на нищожността на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК на сключения между страните договор за паричен заем № *********** г.

В исковата молба по същество се твърди, че ищецът е сключил договор за кредит с „Кеш Пойнт България“ ЕООД на 25.06.2024 г., по силата на който са му били предоставени средства в размер на 1000,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 50.00%, годишен процент на разходите - 65.60%.

Сочи, че съгласно договора заемателят дължал и неустойка в размер на 617.24 лева, в случай, че не осигури обезпечението посочено в чл. 5 от договора - банкова гаранция или поръчители.

Счита, че с договорения лихвен процент се нарушавали добрите нрави, поради което било налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 1500.00 лева, като излага подробни съображения в тази връзка.

Навежда, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла па чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС.

Изтъква се, че поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се било достигнало до значителна 1 нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Сочи, че възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума и при явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, приема, че се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

При заем с кратък срок на ползване /6 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100% по-висок от стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва била типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Твърди, че размерът на формираната от ответника печалба надвишавала близо трикратно размера на предоставения заем.

Навежда се, че при обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. Твърди, че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 50.00% годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка надхвърляло с над 10 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите прави, тъй като надвишавало драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в чл.

18 от договора накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не било възникнало за ищеца.

Твърди, че било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС № 426/14 г.

Сочи също така, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Твърди, че по процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето па процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона.

Излага доводи, че в ЗПК имало по-пълна защита за потребителя, като при неспазване на императивните изисквания на договора за кредит, уредени 2 в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

На следващо място ищецът твърди, че кредиторът си осигурявал допълнително възнаграждение в размер ма 100% от предоставената главница, като поставял неизпълними условия на кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречало и на изискването за добросъвестност и водело до значително неравновесие в правата и задълженията на тьрговеца и потребителя, респ. до нищожност на клауза.

Навежда, че преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора.

Излага подробни съображения, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като бил поставил ограничения, както и дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на договора. Сочи, че поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Така недобросъвестно и в ущьрб на потребителя, небанковата финансова институция била поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.

19, ал. 4 от 3ПК.

Моли договора за паричен заем № *********** г., като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.

1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, да бъде прогласен за нищожен. Представя писмени доказателства. Прави доказателствени искания. Представя договор за прана защита и съдействие за оказване на безплатна адвокатска помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан.

Оспорва твърдението, че посоченият от ищеца договор бил със съдържание, което противоречи на ЗЗД и ЗПК. Твърди, че ищеца по никакъв начин не е доказвал наличието на обстоятелствата, на които основава иска си.

Твърденията на ищеца, че сключеният между страните договор бил с нищожно съдържание не били подкрепени с никакви доказателства.

Ответника сочи, че кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация, която е получила още преди сключване на договора. Като вместо да упражни това свое право на отказ, ищеца сключил още договори с ответника по своя инициатива, което означавало, че 3 потребителят бил наясно с условията по договорите. Твърди, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми.

Възразява срещу искането на ищеца по чл. 190 ГПК ответното дружество да бъде задължено да представи договора за кредит, като сочи съдебна практика в тази насока.

Също така възразява и срещу допускането на съдебно-счетоводна експертиза, тъй като същата не била необходима за разрешаването на конкретния спор.

Представя писмени доказателства и прави искане за присъждане на разноски..

Съдът, като взе предвид наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявения иск за допустим и основателен, като съображенията за това са следните:

Установява се от приетите по делото писмени доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит *********** г., по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 1000 лева, платима по погасителен план на осем месечни погасителни вноски. Страните са договори в чл. 11 заплащането на неустойка, ако потребителят не представи обезпечение на кредита, в размер на 1005,45 лева

В случая с така договорената неустойка потребителят е поел задължение за заплащане на парична сума, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна база от стойността на кредита, както е в случая. Достатъчно е да се изтъкне, че срокът за погасяване на кредита е под една година, а размерът на неустойката е повисок от дадената в заем сума, за да се направи извод, че е нарушено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

При това положение клаузата, с която е договорена за неустойка е неравноправна, като същата не поражда права и задължения.

4

При този изход на делото право на разноски има само ищецът. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева за предявения иск, както и 250 лв. платен депозит за съдебно-счетоводна експертиза, които суми следва да бъдат присъдена на ищеца.

В полза за процесуалния представител на ищеца следва да се присъди сумата от 480 лева по реда на чл. 38 от ЗАдв., която сума е съответна на минимума по чл. 7 , ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, с включен ДДС.

Така мотивиран, РС-Кърджали

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № *********** г., сключен между Я. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: *************, и „Кеш пойнт България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 114 Е, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА "Кеш Пойнт България" ООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Цариградско шосе" № 115 Е, ет. 5 да заплати на Еднолично адвокатско дружество "Е. И.", представлявано от адв. Е.

И. от АК - Пловдив, с адрес на практиката ******** сума в размер от 245,42 евро /равностойността на 480 лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца Я. Д. Д., ЕГН ********** процесуално представителство в производството по гр. д. № 1074/2025 г. по описа на РС-Кърджали за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.

ОСЪЖДА "Кеш Пойнт България" ООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Цариградско шосе" № 115 Е, ет. 5 да заплати на Я. Д. Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер от 153,39 евро /равностойността на 300 лева/, представляващи сторени разноски за държавна такса и съдебно-счетоводна експертиза в рамките на исковия процес.