Решение № 4442 от 23.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4442 гр. София, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100508837 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „Б.“ЕООД срещу решение № 20087570/13.04.2023г. постановено по по гр.д. № 18336/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 141 състав, с което е дружеството е осъдено да заплати на А. С. К. на основание чл.66 ал.2 от КТ сумата от 34 809,96 лв. и представляваща обезщетение при прекратяване на трудов договор дължима по допълнително споразумение №1046/16.06.2008г., представляваща 12 месечни брутни работни заплати, ведно със законната лихва от 31.03.2021г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни фактически и правни изводи. Поддържа, че направения извод за действителност на клауза т.9 от допълнителното споразумение към трудов договор е неправилна и в противоречие както с разпоредбите на КТ, ЗЗД, така и на Конституцията и е несъобразен с установената практика на ВКС, които не допускат страна да черпи права от нищожни клаузи, каквото се явява процесната. Счита, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради договоряне във вреда на представлявания, а на самостоятелно основание предвидения размер на обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение – противоречащ на добрите нрави, поради прекомерност. Счита, че получаването на претендираното обезщетение представлява злоупотреба с право.

Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се отхвърли като неоснователе.

1

Въззиваемата страна А. С. К. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а решението в обжалваната му от ищеца част- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението в обжалваната му от ищеца следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, настоящият въззивен състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от А. С. К. срещу „Б.“ЕООД иск с правно основание чл.66 ал.2 от КТ сумата от 34 809,96 лв. и представляваща обезщетение при прекратяване на трудов договор дължима по допълнително споразумение №1046/16.06.2008г., представляваща 12 месечни брутни работни заплати, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл.

269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че фактическата обстановка установена от първоинстанционния съд, а именно: между страните към дата 28.01.2021г. е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по което ищеца е заемала длъжността „Регионален мениджър“, на длъжност „Районен технически ръководител“, а със заповед № 115/25.02.2021 г. работодателят е констатирал прекратяване на трудовия договор с ищеца на основание отправеното от служителя предизвестие вх. № 27/28.01.2021г. считано от 01.03.2021г.на основание чл.326 ал.1 от ТКТ и получено от работодателя и към която дата брутното трудово възнаграждение на служителя за последен пълен отработен месец /м.02.2021 г./ е в размер на 2900.83 лева, е безспорна и въззивният съд не следва да проверява и установява отново изброените фактически констатации.

Няма спор, че претендираното обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 1046/01.08.2016г. към трудов договор № 811/16.06.2008г. не е платено от ответника след прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца.

Основният спор между страните е действителността на цитираното допълнително споразумение и съответно на клаузата по т.9 т.е. въпреки безспорно установеното едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на служителя, дали е възникнало притезателното право на ищеца да получи плащане на уговореното обезщетение.

Следва да се има предвид, че в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора, като уговарят и различни взаимни субективни права и 2 правни задължения извън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора.

Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал. 1 ЗЗД. В трудовото право договорната свобода допълнително е ограничена чрез забрана - в чл. 66 ал. 2 КТ - да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да уговорят клаузи в трудовия договор, свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори, които не са изрично предвидени в КТ.

Съгласно чл. 20 ЗЗД обаче при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните субективни права на страните с оглед постигането целта на договора /основанието на договора по смисъла на чл. 26 ал. 2 изр. 1 предл. 4 ЗЗД/, какво е поведението на страната, кои права поражда за нея и как може те да се упражняват. /Решение № 44 от 11.03.2022 г. на ВКС по гр. Д. № 2721/2021 г., IV г. о., ГК, решение № 75/23.06.2022г. по гр.д. № 2712/2021г. на ВКС, III г.о., решение № 50070 от 4.04.2023 г. по гр. Д. № 2256/2022 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 1193 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. Д. № 4410/2022 г., III г. о., ГК, определение № 2002/05.07.2023г. по гр.д. № 747/2023г. на ВКС, IV г.о. и мн.др./.

Съгласно разпоредбата на чл. 74 ал. 1 от Кодекса на труда трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен.

Недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД. Трудовите договори не се делят на нищожни или унищожаеми – две категории, които водят до различни правни последици при облигационните сделки. Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като недействителността му се обявява от съда по реда за разглеждане на трудови спорове /чл. 74 ал. 2 от КТ/;по аргумент от разпоредбата на чл. 75 ал. 1 от Кодекса на труда обявяването на трудовия договор за недействителен няма обратно действие при условие, че при сключването му работникът или служителят е действал добросъвестно, като до момента на обявяване на недействителността отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор; когато, обаче, работникът или служителят е действал недобросъвестно, то той няма право да получи трудово възнаграждение, обезщетения и други полагащи му се плащания /Решение № 252/24.06.2011 г. по гр. дело № 1743/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, Решение № 117/11.04.2011 г. по гр. дело № 525/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 339/22.10.2013 г. по гр. дело № 2713/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВК и др./.; недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани.

За да породи правни последици всяка една сделка, вкл. и процесното допълнително споразумение към трудов договор трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните.

3

Както изрично е посочено в ТР № 1/27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. /в т. см. и определение № 2002/05.07.2023г. по гр.д. № 747/2023г. на ВКС, IV г.о./.

Уговореното обезщетение в т.9 от процесното допълнително споразумение няма характер на неустойка по чл.92 от ЗЗД, поради което и не може да бъде намалявано поради прекомерност, съответно неприложими са критериите дали съответства на обезщетителната, обезпечителната и санкционна функция, но нейния размер може да бъде предмет на преценка с оглед основанието – нищожност поради противоречие с добрите нрави, което ще бъде разгледано в следващото изложение.

В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66 ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ /чл.225, чл. 220 КТ, чл. 222 КТ и др./. Подобни обезщетения не са чужди на законодателя /предвидени са в чл. 225 ЗСВ, чл. 227 ЗОВСРБ, чл. 234 ЗМВР и др./, като отново ограниченията са императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал.

1 ЗЗД и допълнителното ограничение за регулираните от КТ правоотношения и последици от същите – чл.66 ал.2 от КТ.

Спорно е дали обаче уговорката по т.9 от допълнителното споразумение противоречи на добрите нрави с оглед предвидения размер на обезщетението.

Противоречието с добрите нрави е самостоятелно основание за нищожност, различно от изискването клаузите за да не противоречат на закона, като няма пречка клауза, която не противоречи на закона, да противоречи на добрите нрави.

Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Те са свързани с основните човешки права и свободи, основополагащите принципи на пазарната икономика и гражданското общество, общочовешките ценности и се приемат за правилни и етични от преобладаващото мнозинство правни субекти, независимо от възрастови, образователни, религиозни, имуществени и други различия. Добрите нрави са динамична категория. Паралелно с развитието на обществото се развива и съответно се изменя съдържанието на добрите нрави.

/ Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о. /.Един от найсъществените и основополагащи принципи включени в понятието добри нрави е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес.“ - определение № 326 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2008 г., IV г. о., ГК.

Настоящият състав, споделя критериите за преценка и процеса на логическо установяване на наличието на основанието за нищожност на сделките, поради противоречие с добрите нрави обективирано в решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр.д.