Решение № 1125 от 03.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1125 гр. София, 03.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Атанас Кеманов

Членове:

Джулиана Петкова

Надежда Махмудиева при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20211000500994 по описа за 2021 година

Производството е по реда на ч.258 и сл. от ГПК, по Въззивна жалба вх.

№267781/21.01.2021 г., подадена от Държавата, представлявана от К. А., като министър на финансите на Република България, чрез юрк. И. Г., срещу Решение №261824/16.12.2020 г., по гр.д.№1094/2019 г. по описа на СГС, I-18 състав, В ЧАСТТА МУ, с която е уважен предявеният от М. Й. и М. Й. иск с правно основание чл.4, ал.3 от ДЕС, вр. с чл.9, пар.1 от Регламент ЕО №1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета, като е осъдена Държавата, представлявана от министъра на финансите на осн. чл.31, ал.1 от ГПК, да заплати на ищците сумата от 392 280,82 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неотмяна на разпоредбата на чл.251, ал.2 от НПК от 18.07.2017 г. от законодателния орган – Народното събрание, и неприлагане от РС – Сливница на чл.9, §1 и чл.4,§2от Регламент (ЕО) №1889/2005 г. на ЕП и ЕС при постановяване на окончателен съдебен акт по НОХД №535/2017 г. по описа на РС – Сливница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2019 г. до окончателното плащане. Релевирани са оплаквания за недопустимост на решението в частта му, в която е осъдена Държавата, представлявана от министъра на финансите, тъй като тя не притежава нито материалноправна, нито процесуална легитимация да отговаря по така предявения иск. Поддържа се, че искът следвало да бъде разгледан по реда на ЗОДОВ, съгласно който материално и процесуално легитимиран ответник е юридическото лице, представлявано от съответния държавен орган, който или чиито длъжностни лица с виновно и противоправно действие или бездействие са причинили вреди на гражданите. Според жалбоподателя, надлежни ответници по иска са Народното събрание и РС – Сливница. Искът срещу Държавата за вреди се поддържа да е недопустим и поради обстоятелството, че се претендира 1 парична сума като обезщетение на деликтно основание за вреди, изразяващи се в заплащане на същата парична сума в предходен период от ищеца на ответника – т.е. претенцията не би могла да има обезщетителен характер, а има реституционен характер, и следва да се претендира чрез иск за неоснователно обогатяване, какъвто няма предявен. Правото на ЕС задължава държавите-членки да осигурят ефикасни средства за претендиране на вреди от нарушение на общностните норми. Принципната възможност вредите от нарушението да бъдат претендирани както на деликтно, така и на кондикционно основание, не означава, че ищецът може да избира срещу кой ответник и по кой процесуален ред да търси защита на правата си. Наличието на друг годен способ за защита срещу държавата, изключва възможността лицето да търси обезщетение по реда на чл.4, §3 от ДЕС. На посочените основания се поддържа недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, и се иска неговото обезсилване, и прекратяване на производството спрямо държавата, като ответник.

Поддържа се и неправилност на решението в обжалваната част, поради неправилно приложение на процесуалния закон – решаващият съд не е разгледал делото по процесуалния ред на ЗОДОВ, като избирателно е спазил само някои от неговите разпоредби /относно дължимите държавни такси/, като е разгледал делото по общия исков ред. Поддържа се и нарушение на материалния закон, като е прието, че са налице всички елементи на фактическия състав на отговорността на държавата по чл.4,§3 от ДЕС – не се сочи конкретно нарушена норма от общностното право, а в случая не е и налице такава норма, която да предоставя права на частноправните субекти. В конкретния случай с Определение от 12.07.2018 г. по дело С-707/17 на СЕС се установява несъвместимост на разпоредбата на чл.251 от НК с чл.9, §1 от Регламент (ЕО) №1889/2005 г. на Европейския парламент и на съвета от 26.10.2005 г. С чл.3, §1 от регламента е въведено задължение на всяко физическо лице, което влиза или излиза от Общността и носи пари в брой над 10 000 евро, да декларира това обстоятелство пред компетентните органи на държавата – членка, през която влиза или излиза от Общността. С чл.9,§1 се предвижда, че всяка държава – членка предвижда санкции за неизпълнение на това задължение. Нито една от посочените разпоредби не предоставя права на частноправните субекти, а напротив – въвежда задължение и предвижда санкция за неизпълнението им. При липса на формулирано материално право, което да е нарушено, не е изпълнено изискването за същественост на нарушението. Не се установява и третият елемент от фактическия състав на отговорността – да е налице причинна връзка между нарушението и вредите, която да е пряка, и лицето да е положило разумна грижа, за да избегне вредите или да ги ограничи. В случая ищецът не се е позовал на нормата на чл.9 от Регламент №1889/2005 г. в хода на производството по НОХД №535/2017 г. на РС-Сливница, не е обжалвал на това основание, и не се евъзползвал от възможността за възобновяване на производството на това основание, поради което не е положил необходимата грижа, за да избегне вредоносния резултат, с което е допринесъл за настъпването му. Настоява се за обезсилване на решението в обжалваната част, и прекратяване на производството по делото. При условията на евентуалност настоява за отмяната му, като неправилно, и вместо него – постановяване на ново решение по същество, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. Заявява се претенция за присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции, ведно с юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен процесуален представител с пълномощно към жалбата, въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално 2 допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещните страни, и в срок е постъпил Отговор на въззивната жалба вх.№295179/22.03.2021 г., подаден от М. Й. и М. Й., чрез адв. В.В., редовно упълномощен с пълномощно на л.8 от делото на СГС, с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба, като подробни съображения не се излагат.

При извършване на служебна проверка на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, изготвен е в изискуемата писмена форма и е подписан, поради което е валиден.

По отношение на допустимостта на съдебния акт съдът намира следното:

Производството е било образувано по искова молба, подадена на 24.01.2019 г. – преди влизане в сила на новата разпоредба на чл.2в от ЗОДОВ, обн. ДВ бр.94/29.11.2019 г., с която е уредена отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. С разпоредбата на пар.6, ал.1 от ЗИД на ЗОДОВ е прието, че разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби след влизането му в сила, а съгласно чл.6, ал.2 от ЗИД на ЗОДОВ, неприключилите производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последващо въззивно и касационно обжалване. Чл.7 от Конституцията на Република България изрично предвижда, че отговорността е на държавата, а не на отделните нейни органи и длъжностни лица /Тълкувателно решение №5/15.06.2015 г. по тълк.д.№5/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ (специален закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти), отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД, предвид което предявеният срещу държавата иск е допустим. Отговорността на държавата за действия, които не попадат в обхвата на ЗОДОВ, се реализира по общия ред на чл. 45 и следващите от ЗЗД /опр. по ч.гр.д. №3266/13 г. на трето г.о., по ч.гр.д.

№6711/14 г. на първо г.о., р. по гр.д. №93/12 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./.

Следователно, по исковете с правно основание чл.4, §3 от ДЕС, за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, предявени преди влизане в сила на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, държавата е процесуално легитимиран ответник на осн. чл.7 от Конституцията на Република България, която на осн. чл.5, ал.4 от КРБ има непосредствено приложение, и когато искът е насочен директно към субекта на отговорността, държавата ще се представлява от министъра на финансите, на осн. чл.31, ал.1 от ГПК /в т.см. Определение №541/17.12.2019 г. по ч.гр.д.№2980/2019 г. на ВКС – 4-то г.о., Решение №72/21.04.2020 г. по гр.д.№2377/2019 г. на ВКС – 4-то г.о./.

По изложените съображения, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд, в допустимо производство, по предвидения процесуален ред, по допустим иск, предявен срещу процесуално легитимиран и надлежно представляван ответник, поради което е допустим.

Съдът намира, че оплакването за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът претендира присъждане на парично обезщетение за вреда, нанесена чрез плащането на определена парична сума, с което всъщност се иска не сурогат на отнетото материално благо, а реституция на същото материално благо, съдът намира за неоснователно. Настоящият състав на съда намира, че извадката от мотивите на Решение №1238/15.06.2020 г. по в.т.д.№3140/2019 г. на САС – ТК – 11 състав, на която 3 се позовава жалбоподателя, от една страна е извадена от контекста на съдебното решение, а от друга страна – същата коментира различен фактически състав, при който паричната сума е преминала от патримониума на ищеца в държавния бюджет чрез извършване на плащане на такса, начислена на основание разпоредба, обявена покъсно за противоконституционна. Т.е. цитираните мотиви обсъждат хипотеза на извършено от ищеца доброволно престиране на парична сума /плащане/ на правно основание, по-късно обявено за противоконституционно, докато в настоящия случай се касае за имущество /парична сума/, което е било принудително отнето от патримониума на ищеца в полза на държавата.

Следователно, предявената претенция срещу държавата на деликтно основание е допустима, доколкото в исковата молба се твърди настъпило намаляване на имуществото на ищците против волята им, в резултат от противоправни действия и бездействия на държавни органи /Народно събрание и Районен съд – Сливница/.

Отговорността на Държавата за вреди, причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, на основание чл.7 от КРБ, е обективна, има гаранционно-обезпечителен характер, за нея се прилага принципът на разпределение на риска, и се реализира, без оглед на обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица /така в Решение №249/15.01.2021 г. по гр.д.№4069/2019 г. на ВКС , 4-то гр.отд./.

По правилността на решението в обжалваната част, съдът намира следното:

По делото не е било спорно между страните, че на 18.07.2017 г., преминавайки през Митнически пункт Калотина, ищците не са декларирали сумата от 200 570 евро, с левова равностойност 392 280,82 лева. За деянието е образувано незабавно производство №43/2017 г. по описа на Митница Столична, пр.преписка №752/2017 г. на РП – Сливница, и на 19.07.2017 г. Районен съд Сливница е одобрил споразумение по НОХД №535/2017 г., с което на ищеца на осн. чл.251, ал.1 от НК е наложено наказание 5 месеца лишаване от свобода, на ищцата на осн. чл.251, ал.1 от НК е наложено наказание 4 месеца лишаване от свобода, и в двата случая наложените им наказания са условни, като изпълнението им е отложено с три годишен изпитателен срок. Същевременно, на осн. чл.251, ал.2 от НК, недекларираната сума, предмет на престъплението, е отнета в полза на Република България. Тази фактическа обстановка се установява и от приложените материали по НОХД №535/2017 г. на РС – Сливница.