Решение № 5844 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5844 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100511386 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 9992/12.06.2023 г., постановено по гр.д. № 67599/21 г. по описа на Софийски районен съд, 138 състав, е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от И.

И. Т., ЕГН **********, срещу П. И. В., ЕГН **********, положителен установителен иск с правна квалификация чл. 240 ЗЗД за сумата от 11 500 лева, представляваща неизплатен остатък от главница по договор за заем от 15.04.2019 г., ведно със законна лихва от 18.11.2020 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК. по гр.д. № 57240/2020г. на СРС, 138 състав. Първоинстанционният съд с е произнесъл по дължимостта на сторените съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 255458/22.11.2022г., подадена от ответника, с която се обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради противоречие с материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат изцяло исковите претенции. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно право с правна квалификация чл. 240 ЗЗД за връщане на дадената в заем парична сума в размер на 11 500 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем от 15.04.2019 г.

Правопораждащият твърдяното притезание фактически състав включва: 1) две насрещни и покриващи се по съдържание волеизявления на страните за сключване на договор за заем, както и 2) предаване на паричната сума, обект на правоотношението; 3) настъпване на предсрочната изискуемост или на уговорения в договора срок за изискуемост на задължението.

В тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване 1) постигнато съгласие между страните за сключване на договор за заем и 2) предаване на паричната сума, обект на правоотношението; 3) настъпването на фактите, обуславящи изискуемостта на претенцията за главница и възнаградителна лихва.

В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума, както и всички факти, на които основава своите искания или възражения.

Заемът за потребление е двустранен, неформален и реален договор по силата на който заемодателят предава определена сума пари или заместими вещи в полза на заемателя, който поема насрещното задължение да върне полученото от същия вид и качество. Предаването на обекта на правоотношението е елемент от правопораждащия фактически състав, т.е. от този момент се счита, че договорът е сключен, респективно настъпват предвидените правни последици. Освен предаването на вещта следва да са налице две насрещни и покриващи се по съдържание волеизявления на страните по договора, с които да определят основното съдържание на облигационната връзка.

2

От анализа на представения по делото препис от разписка (л.7) се установява реалното предаване на сумата от 15 000 лева, извършено между процесните страни на 15.04.2019 г. От съдържанието на приобщените като писмени доказателства „разписка 2“ и „разписка 3“ се установява, че длъжникът е погасил първата и втората вноска в размер на 2 000 лева по възникналото заемно правоотношение, т.е. освен частично изпълнение се установява и основанието, въз основа на което първоначално е предадена процесната сума, а имено сключения между страните договор за заем.

В хода на първоинстанционното производство ответникът е оспорил истинността на положения под договора за заем подпис. Заключението на вещото лице по допуснатата СГЕ, което настоящият състав напълно кредитира, тъй като е достоверно, изчерпателно и в синхрон с доказателствената съвкупност, е категорично че положените подписи под приобщените разписки са на ответника.

Следователно от анализа представените по делото разписки се установява факта, че страните са постигнали съгласие за възникване на правните последици, присъщи на договора за заем, също така и факта на предаване на процесната сума и нейния размер, включително и датата на падежа, на която длъжникът следва да престира. Първоинстанционният съд правилно е приел, че с договора, служещ и за разписка, подписан от заемателя, се установява по несъмнен начин наличието на заемно правоотношение между страните по делото. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика: Решение № 337 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3621/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 50080 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2288/2022 г., III г. о., ГК, Решение № 50168 от 4.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 60261 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3385/2020 г., IV г. о., ГК, според която съдът е длъжен да приеме за установено, че договор за заем е сключен, когато по делото е приет частен писмен документ, издаден от ответника и свидетелстващ за предаване на заемните средства.

Разписката, като частен свидетелстващ документ, удостоверява получаването на посочената в нея сума и не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи. За да попадне в това изключение – т. е. да доказва сключването на договора за заем, разписката следва да съдържа изявлението на заемателя за получаването на заетата сума и признанието на поетото задължение да бъде върната в определен срок от длъжника, каквото е процеснта хипотеза.

Необходимо и достатъчно за целите на процеса на доказване е да е установено по ясен, несъмнен и категоричен начин извършеното предаване на паричната сума от заемодателя на заемателя, от една страна и от друга - постигнатото съгласие за връщането й. Тези два елемента от фактическия състав на твърдяното притезание с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД в случая са налице. Заетата сума е реално предадена на заемодателя срещу задължението й за връщане. Ответникът не е доказал основателността на възражението си, че не е получил реално парични суми на твърдяната от ищеца дата.

Настоящата съдебна инстанция приема, че така предявеният иск следва да бъде уважен, доколкото се установиха и елементите на правопораждащия твърдяното материално 3 право фактически състав.

На основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивникът. Право на разноски има въззиваемата страна, която не ее представила доказателства за сторени такива.

Процесуалният представител на въззиваемата страна претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, което настоящата инстанция определя в размер на 450 лева.

Така мотивиран Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9992/12.06.2023 г., постановено по гр.д. № 67599/21 г. по описа на Софийски районен съд, 138 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, П. И. В., ЕГН **********, да заплати на адв. М. И. Я., сумата от 450 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска защита и съдействие във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването на препис – чл. 7, ал. 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4