Решение № 2240 от 02.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2240 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Полина Люб. Амбарева

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20251100501561 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 18306 от 10.10.2024 г., постановено по гр. д. № 71280/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 69-и състав, „София Мед“ АД е осъдено на основание чл.

200, ал. 1 КТ да заплати на М. М. Т. сумата от 14 450 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди /болки и страдания/, настъпили в резултат на претърпяна трудова злополука от 20.06.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на настъпване на трудовата злополука до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер от 14 450 лв. до пълния предявен от 25 000 лв.

Със същото решение „София Мед“ АД е осъдено на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „София Мед“ АД сумата от 1 341,96 лв. - разноски по делото. „София Мед“ АД е осъдено да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 606,90 лв. – държавна такса и депозит за вещо лице върху размера на уважения спрямо ответника иск.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в прекомерно завишен размер. Акцентира върху обстоятелствата, че стационарното лечение на ищеца е продължило само 12 дни, като през този период са извършени само 2 смени на превръзката, като е прилагана медикаментозна терапия, включително обезболяващи медикаменти, че на ищеца е издаден болничен лист за временна нетрудоспособност с продължителност 72 дни, както и че ищецът е получил електрическо изгаряне, което е засегнало 21% от общата му телесна повърхност, което означавало, че 79% от кожната покрива била незасегната и могла да изпълнява функциите си. Посочва, че наличието на превръзки е било за период между 14 и 28 дни, като са били поетапно премахвани, като дефинитивното им отпадане настъпило около четвърта, като движенията били възпрепятствани само за периода на превръзката, а именно 4 седмици. Това бил и 1 периодът, за който засегнатите зони са се възстановили напълно, което изрично било посочено от вещото лице в експертизата. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил тези обстоятелства и неправилно е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер от 17 000 лева. На следващо място, твърди, че съдът неправилно е определил процентът на съпричиняване. Поддържа, че настъпилата трудова злополука се дължи единствено на грубо-небрежните действия на ищеца. В тази връзка сочи, че ищецът въобще не е имало право да влиза и да се намира в помещението, в което се извършват манипулациите за ръчно превключване на трансформатора. Ищецът не е притежавал квалификационна група, която да му дава право да работи с електричеството. Твърди, че ищецът не е спазил техническите мерки за безопасност от ПБЗРЕУЕТЦЕМ, както и че е нарушил задълженията си по КТ и ЗЗБУТ. Посочва, че ищецът не е носил и специални предпазни и защитни ръкавици и не е носил якето на предпазното облекло при инцидента, а е носил само тениска. С оглед изложеното поддържа, че ищецът е изцяло допринесъл за настъпване на злополуката. Обобщава, че първоинстанционният съд неправилно е приложил чл. 201, ал. 2 КТ и е определил процент на груба небрежност в занижен размер. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Сочи, че видно от заключението на вещото лице за възстановяването от така полученото травматично увреждане бил необходим период от около 1 година, като в този период ищецът изпитвал трайно затруднение на движенията на увредените крайници за срок повече от 30 дни.

Намира за изцяло доказани претърпените от ищеца неимуществени вреди, болки и страдания и в тази връзка намира, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на обезщетението. Сочи, че работодателят е допуснал редица нарушения на установените изисквания за протичане на работния процес. В тази връзка сочи, че съгласно чл. 87 от Наредба № 16-116 от 08.02.2008 г. вратите на трансформаторните помещения се заключват, а практиката на ответното дружество била вратата да не е задължително заключена и целият електроотдел да има достъп до стаята. В тази връзка твърди, че ако вратата била заключена, то нямало да възникнат последиците за ищеца. Сочи, че липсва контрол във връзка с работата със силовите трансформатори. Посочва, че проведените от ответника инструктажи не отговаряли на нормативните изисквания и предписания за съответната дейност и били в нарушение на законовите разпоредби. Сочи, че М. не е боравел с трансформатора по време на инцидента, а просто е бил в помещението, за да провери къде е прътът, с който се превключва трансформаторът. Посочва, че видно от личния картон за защитно облекло, на ищеца са били зачислени докерски ръкавици, а не необходимите за изпълнение на длъжността диелектрични ръкавици. Намира за недоказано възражението за съпричиняване. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в законоустановения срок от ответното дружество, чрез адв. Х. М., с надлежно учредена представителна власт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Решението, в частта, с която отхвърлен искът за разликата над уважения размер от 14 450 лв. до пълния предявен от 25 000 лв., не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:

Софийският районен съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени 2 вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици - болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането - арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия - при небрежност, работодателят следва да го обезвреди.

Работодателската имуществена отговорност би отпаднала само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина "груба небрежност") отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „инженер елетрообзавеждане“ при ответното дружество с място на работа: София Мед АД, електроотдел-електроподдръжака, находящо се в гр. София, кв. „Гара Искър“, ул. ****. Не е спорен между страните и фактът на настъпване на злополуката на 20.06.2023 г. По делото е безспорно установен и трудовият й характер – процесното травматично увреждане е признато за трудова злополука с разпореждане № 33274 от 05.07.2023 г. на ТП на НОИ – София град.

Тъй като правоизключващото основание по чл. 201, ал. 1 КТ в случая не е налице, а и не се твърди, трудовата злополука да е причинена умишлено от пострадалия, то работодателят дължи обезщетяване на претърпените от работника болки и страдания.

По отношение размера на ищцовата претенция следва да се има предвид, че чл.

212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство - за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно - обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди - болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т. н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието "справедливост" по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото.

В конкретния случай от неоспореното от страните заключение на вещото лице д-р М.М., по изслушаната съдебномедицинска експертиза, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че изгарянето като травма представлява увреждане на кожата и подлежащите структури, понякога съчетано с общи реакции от страна на организма, в резултат на въздействието на различни физични или химични агенти. Изгарянето се характеризира с два важни параметъра – площ и дълбочина. Площта се определя като процент на изгарянето от общата телесна повърхност, а дълбочината на изгарянето се определя спрямо пораженията в дълбокия кожен слой – дермата. Според дълбочината си изгарянията се класифицират както следва: I степен – засегнат е повърхностният кожен слой – епидермис, характерен е еритем (зачервяване), болезненост, чувство на парене. Оздравителният процес продължава 4-6 денонощия и по правило завършва без последици за пострадалия; I I степен – засегната е дермата на различна дълбочина без да е напълно унищожена. Характеризира се с поява на мехури и силна болезненост. Разделя се на две подстепени – повърхностно (IIa степен) и дълбоко (IIb степен) дермално изгаряне. Оздравителният процес продължава между 12 и 21 дни, като е възможна появата на късни последици – белези, контрактури и др.; III степен – дермата е унищожена в цялата си дебелина, възможно е засягане на подлежащите структури (мускули, сухожилия, кръвоносни съдове, нерви, кости и др.). Характерно е липсата на болка поради унищожаване на болковите рецептори в засегнатата зона. Съгласно констатациите на 3 вещото лице ищецът е получил електрическо изгаряне тип „волтова дъга“, което е засегнало 21% от общата му телесна повърхност. Клиничният преглед е установил различна дълбочина на причинените увреждания и наличие на всички степени изгаряне. Последствията от това изгаряне са нарушение на кожната повърхност на площ 21 % от общата телесна повърхност, болка и необходимост от болнично лечение. Вещото лице е посочило, че кожата осъществява редица функции – защитна, терморегулаторна, сетивна, имунна, екскреторна и хормонална.