Решение № 1293 от 20.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1293 гр. Пловдив, 20.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330113474 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. И. Ф., ЕГН **********, чрез пълномощник адв. Д. М., срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 232,64 евро/455 лева – платена без основание по недействителен договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/12.04.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.08.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/12.04.2023 г., по който на ищеца била предоставена сума в размер от 2200 лева, при ГПР – 49,06 % и лихва – 110,66 лева. Общо дължимата сумата по кредита била в размер на 2310,66 лева и следвало да бъде върната на две вноски.

Съгласно чл. 5 от договора за кредит, ищецът следвало да сключи и договор за гаранция с дружеството Multitude Bank, с цел обезпечаване на кредита. По сключения от И. И. Ф. договор за гаранция, същата следвало да заплати сумата от 594 лева, за което й бил изпратен отделен погасителен план. Според СЕФ, при кандидатстване за кредита можело да се избере дружество – гарант, посочено от кредитора, без това да е задължително условие, но при избора му се увеличавали разходите по кредита. Посоченият разход не се включвал в ГПР по кредита, доколкото касаел допълнителна услуга, която не представлявала задължително условие за предоставяне на кредит.

Твърди се, че по процесния договор за кредит били заплатени сумите, както следва:

2200 лева за главница; 50 лева за лихва и 350 лева за такса – гаранция.

Излагат се доводи за недействителност на договора за кредит поради неспазване изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. В договора се посочвал годишен лихвен процент, но условията по прилагането му не били посочени, с оглед изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Липсвало изрично отразяване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора или е променлив. Тази неяснота съществено ограничавала правата на потребителя 1 и представлявала основание за недействителност на договора. Сочи се, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ГПК, в договора не се съдържала задължителната информация по ЗПК относно погасителния план. Не били спазени и изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради липса на методика за формиране на ГПР и неяснота кои компоненти се включват в него. Твърди се, че дължима по договора за гаранция/поръчителство сума не била включена при изчисляване на ГПР по кредита, въпреки че представлявала сигурен разход за потребителя. Според ищеца, ако същата бъде включена в ГПР, то размерът му би надхвърлил определения в ЗПК максимален размер, с което би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочването от кредитора на по-нисък ГПР от действително приложения представлявало заблуждаваща търговска практика, което подвеждало потребителя и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Твърди наличие на договаряне в несъответствие с изискванията за добросъвестност и при липса на равнопоставеност на страните. Счита, че клаузата от договора за кредит, установяваща задължение за потребителя да сключи договор за поръчителство, съответно да дължи възнаграждение в тази връзка, била нищожна. Посочената клауза не била индивидуално уговорена и с нея се целяло обогатяване на кредитора за сметка на длъжника.

Същата била неравноправна, като уговорена в ущърб на потребителя.

Предвид изложените в исковата молба съображения за цялостна недействителност на процесния договор за кредит се претендира връщане на сумата от 232,64 евро, която ищецът счита, че е платил на ответника без наличие на основание. Претендират се и разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Фератум България“ ЕООД, с който оспорва предявения иск. Не се оспорва обстоятелството, че страните по делото са сключили процесния договор за кредит с предвидено обезпечение чрез поръчителство на „Мултитюд Банк“ (М.). Твърди се, че сключването на договор за поръчителство не било задължително условие за сключване на договор за кредит. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител или да избере предложения му от кредитора такъв. В случая потребителят сам направил избор при заявката си за кредит да ползва този гарант. Сочи се, че гарантът представлявал самостоятелно юридическо лице, с което ищецът сключил отделен договор, по който ответникът не бил страна. Оспорват се твърденията в исковата молба за наличие на заблуждаваща търговска практика, тъй като потребителят бил информиран за последиците от избора си на гарант и за сумите, които ще дължи. По договорът за гаранция се предоставяла възмездна услуга от трето лице, поради което и разходът по нея не следвало да се включва при изчисляване на ГПР по договора за кредит. В случая изискването за предоставяне на обезпечение билов резултат от извършена оценка на кредитоспособността на длъжника. На същия била предоставена информация, както за ГПР и условията на кредита, така и за правото да се откаже от договора в 14-дневен срок, което не било упражнено. С оглед изложеното, ответникът моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване се отделят обстоятелствата, че: между И. И. Ф. и „Фератум България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/12.04.2023 г. с посочени в исковата молба параметри; дължимото от потребителя възнаграждение за поръчителство не е включено в размера на ГПР по договора за предоставяне на потребителски кредит.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат 2 изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл.

22 ЗПК, когато не са спазени изискванията начл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочено е че ГПР е 49, 06 %, а възнаградителната лихва- 30,18 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 18% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 2310,66 лева. Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 594 лева (според чл. 1.6 от договора за гаранция). Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител без да дължи такси или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

3

Следователно, процесният договор е недействителен поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 232,64 евро тъй като същата е сбор от сумата от 36,26 евро лихва, 190.60 евро такса гарант към Multitude bank, 5,62 евро сума платена по тарифа и общи условия и 0,15 евро надвнесена сума и съгласно справка на л. 42 от делото ответникът е получил тези суми, които подлежат на връщане, тъй като при недействителност на договора от потребителя е дължима единствено чистата заемна сума.

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца. Направено е искане, представен списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане на общо 25,56 евро ДТ.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимум от 245,42 евро, които следва да се присъдят лично на пълномощника – адв. М., който е регистриран по ДДС..