Решение № 260195 от 14.01.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р

Е Ш Е

Н И Е

№……..................... гр. София, 14.01.2022г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, IV-Б състав, в публичното заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

СТАНИМИРА

И.ОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА мл.с.

ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА при секретаря В. Баева, като разгледа докладваното съдия Станимира И.ова въззивно гр. дело № 10690 по описа за 2020г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.

258 и сл. ГПК.

С Решение № 74690/22.04.2020г. по гр.д. № 73320 по описа за 2017г. на Софийски районен съд, 25-ти състав са отхвърлени предявените с искова молба вх. № 2026113/13.10.2017г. по регистъра на СРС вписана в Служба Вписвания вх.рег. № 88139, акт 234, том ХV, дело № 64333/2017г., имотна партида № 523316 на Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН ********** с адрес: *** с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че Р.Н.Д., ЕГН ********** е собственик на основание на договор за покупко-продажба от 21.07.1997г. сключен с П.„А.” и на основание на давностно владение в периода от 21.07.1997г. до 13.09.2008г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 43, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, кадастрален идентификатор ***. и за осъждане на А.И.И.,

ЕГН ********** като наследник на И.А.И. да предаде на Р.Н.Д., ЕГН ********** владението върху този имот, като Р.Н.Д., ЕГН ********** е осъдена да заплати на А.И.И., ЕГН ********** на основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК съдебни разноски от 1400лв.

Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5054079/14.05.2020г. по регистъра на СРС от ищеца Р.Н.Д., ЕГН **********в частта, в която исковете са отхвърлени. Изложила е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Посочила е, че нямала в свое държане договора от 21.07.1997г., но това не било по нейна вина. Този документ останал в имота, когато наследодателят на ответника – И.И., й го отнел без основание. При такава хипотеза нямало пречка със свидетелски показания съгласно чл. 165, ал.1 от ГПК със свидетелски показания да се установи сделката от 21.07.1997г.

Съществуването на такъв договор и изгубването му от ищеца било установено по делото от събраните писмени и гласни доказателства. Имотът бил деклариран от ищеца през 1998г. пред данъчната служба на общината, към онзи момент нямало изискване да се прилага и копие от договора и затова той не се намирал в данъчната служба. Служителят от данъчната служба обаче бил направил съответната проверка че такъв договор съществува и е открил данъчна партида на ищеца за имота. Това не би било възможно ако имотът бил държавна собственост или такава на ответника. Приетите писмени доказателства установявали, че ищцата платила стойността на жилището, за закупуването му й била предоставена сумата от 2500000лв. в заем и същият ден –

21.08.1997г. ищцата внесла сумата от 3500000лв. в касата на „П.А.”АД с посочено основание покупка на процесния имот, което допълнително доказвало сключването на договора. Заемът бил върнат от ищеца съобразно указанията на „П.А.”АД по писмото от 02.07.1996г. От 1992г. постоянния и настоящ адрес на ищеца бил процесния имот, а такъв от 2001г. бил и на сина й – Ц.М.. Копие от договора не се съхранявал в Столична община, защото продавач по договора не бил СО, а „П.А.”АД Това дружество вече било закрито и архивът му не бил предаден в Държавна агенция „Архиви”, което препятствало възможността да се снабди с копие от договора от това дружество. Неправилно било прието от районния съд, че имотът не бил собственост на „П.А.”АД, а само бил предоставен за управление от това дружество.

„П.А.”АД била правоприемник на

Пивоварски завод „Софийски пиво”, преобразувано с Постановление № 176/05.09.1991г. и така имотът станал собственост на дружеството, а не бил държавна собственост. Нямало пречка този имот да се придобие по давностно владение от ищеца за процесния период.

Приетият по делото АДС № 3441/1987г. не сочел апартамент № 43 за държавна собственост и неправилно районният съд приел обратното. В АДС № 3441/1987г. за ап. 43 нямало отбелязване като това ап. 14 което доказвало, че ап. 43 не е предоставен за стопанисване, АДС сочел, че ап. 43 остава собственост на ПЗ”Софийско пиво”, а ап. 14 е предоставен за оперативно управление. Ясното записване в АДС за ап. 43 не било опровергано по делото и следвало да се зачете доказателствената му сила в тази част. Дори да се приемело, че до преобразуване на ПЗ”Софийско пиво” ап. 43 е бил държавна собственост, то след преобразуването му този имот станал собственост на дружеството с Постановление № 176/05.09.1991г. съобразно чл. 17а от ЗППДОбП. Събраните доказателства установявали владението на имота от ищеца с намерение да го свои за процесния период, поради което и доказано било и основанието за собственост на имота давностно владение. Промяната на намерението, с което е държан имота се установявало от приетите писмени доказателства - за заем, за плащане, данъчна декларация, удостоверения за адрес, жалба до СРП. Владението и намерението за своене се установявало от събраните гласни доказателства, те установявали и че същото е било спокойно и непрекъснато. Тези показания били подкрепени от писмените доказателства по делото и нямало основание да не се кредитират.

Представеният от ответника договор от 02.07.1991г. било установено по делото, че не е автентичен неистински и така ответникът не се легитимирал като собственик на имота по наследство от И.И.. Настанителната заповед била от 25.10.1991г. и лишено от логика било същата да се издава, ако се приеме, че И.И. е бил собственик на имота преди това.

Декларацията на И.А.от 28.05.1996г. сочела негово съгласие имотът да бъде закупен от ищеца, което доказвало, че към този момент И. не бил собственик на имота, а е бил собственост на ПЗ”Софийско пиво” Неистинността на договора от 02.07.1991г. се установявала и от писмо от 02.07.1996г. на управителя на „П.Л.”ЕООД, с което е дадено изрично съгласие имотът да бъде закупен от ищеца.

Това съгласие било дадено съобразно чл. 111 , ал. 4 от Наредбата за държавните имоти, като с писмо от 14.07.1997г. кметът на СО, район Младост изпратило преписката за закупуване на имота от ищеца, а и с писмо от СО, район Младост се установявало, че договор за закупуването на имота по реда на Наредбата за държавни имоти не е сключван. Такъв договор не било възможно да се сключи, защото ап. 43 бил собственост на ПЗ”Софийско пиво”, а не на СО.

Правилно договор от 02.07.1991г. бил изключен от доказателствения материал от СРС поради непредставяне на оригинала на същия. С отговора на исковата молба ответникът не направил възражение за придобИ.е от него на имота по придобивна давност и възможността за същото била преклудирана. Доколкото договорът от 02.07.1991г. бил изключен от доказателствения материал, то не можело да се приеме, че ответникът е бил добросъвестен владелец, поради което и срок на придобивната давност за него била 10 години, който срок не бил изтекъл от момента на отстраняването на ищеца от имота – 14.09.2008г., до подаване на исковата молба. Не било доказано и владението на имота от ответника , показанията на св. А. не следвало да се кредитират като опровергани от останалите събрани по делото доказателства, а и на житейските факти, не било възможно И.И. да се снабдява с документи от ПЗ”Софийско пиво” при положение, че договора, сключен от него е със СО, район Младост”, този свидетел били непълни , на голяма част от въпросите отговарял че не може да даде отговор включително и поради незнание за факти, съответно поради липса на спомен. Не било установено и намерението на И. да свои имота в продължение на 10 години, включително и при съобразяване на декларацията, с която се е съгласил имота да бъде закупен от ищеца. Претендирала е разноски, заявила е че не претендира разноски за възнаграждение за адвокат в производство пред СГС. Оспорила е поради прекомерност претенцията за разноски на въззиваемия.

Въззиваемият – ответник по исковете А.И.И.,

ЕГН ********** е оспорил жалбата. Посочил е, че решението е правилно. В случая ищцата не била доказвала, че договорът от 21.07.1997г. бил загубен не по нейна вина , а и не било доказано съществуване на документа в определен момент с най-общо или по-точно съдържание на същия, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Соченото Решение № 148/18.11.2016г. на ВКС било неотносимо, защото касаело случай, в който било представено копие на декларация, с оригинал на която страната не разполагала, а в случая дори копие на договора от 21.07.1991г. не бил представен. Неотносимо било и второто посочено от въззивника решение на ВКС, защото същото касаело установяването на съдържанието на документа със свидетелски показания, тоест в случая следвало свидетели да установяват изявленията на страните по договора , а такива доказателства по делото не били ангажирани. Правилно било прието от СРС, че събраните доказателства по делото сочат на намерение на ищцата за придобие имота, но не и преминаването на собствеността. Непредставянето на договора препятствало и проверката за спазване на формата за сключване на договора. Правилно било прието от районния съд, че не било установено имотът да е бил частна собственост през периода, в който се твърдяло от ищеца давностно владение. Прокурорската преписа не била приета по делото поради унищожаването й, поради което и не били установени изявления на страните, но дори и да била приложена същата не можело да установи прекъсване на придобивната давност за имота в полза на ответника по исковете. Извънсъдебни претенции не прекъсвали придобИ.ата давност, защото не смущавали владението. Показанията на доведените от ищеца свидетели не следвало да се кредитират, защото били противоречиви и дадени от заинтересовани лица – син и племенник на ищеца, синът не ищеца веднъж посочил, че И.живял в имота от 2002г., а след това сочел че живял с тях в имота от 1991г.-1992г. , този свидетел си спомнял убедено и конкретни дати, което било произволно и нагласено за нуждите на процеса, събитията били 15 години преди даването на показанията. Следвало да се кредитират показанията на св. А. като последователни, безпротиворечиви, дадени от незаинтересовано лице, което е непосредствен съсед на имота с преки впечатления за това кой живее в него. Те било установено ищцата да е придобила имота по придобивна давност – чрез спокойно владение на имота като свой 10 години. Претендирал е разноски.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2026113/13.10.2017г. по регистъра на СРС вписана в Служба Вписвания вх.рег. № 88139, акт 234, том ХV, дело № 64333/2017г., имотна партида № 523316 на Р.Н.Д., ЕГН ********** с адрес: *** срещу А.И.И., ЕГН ********** с адрес: *** с която е поискала от съда на основание чл. 108 вр. с чл. 77 пр. 1 евентуално пр. 2 от ЗС да признае за установено, че Р.Н.Д.,

ЕГН ********** е собственик на основание на договор за покупко-продажба от 21.07.1997г. сключен с „П.А.” евентуално - на основание на давностно владение в периода от 21.07.1997г. до 13.09.2008г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 43, находящ се в гр.

София, ж.к. „*********, кадастрален идентификатор ***. като осъди ответника да й предаде владението върху имота. Навела е твърдения, че работила в „П.Л.”ЕАД преименувана на „П.С.” АД от 02.01.1989г. до 28.04.1999г., била настанена в процесния имот със Заповед №1/25.10.1991г., който бил ведомствено жилище, в същото на семейни начала с нея живял наследодателя на ответника – И.А.И., останалите негови наследници се били отказали от наследството му. В имота И.И. бил настанен със Заповед № 2/1991г., през 1996г. била издадена нова заповед за настаняването на ищеца в имота поради преобразуването на „П.Л.“ от държавна фирма в ЕООД, това дружество през 1996г. дало съгласие ищцата да закупи процесния имот с писмо от 02.07.1996г., правото на закупуване било предоставено само на ищеца и с договор от 21.07.1997г. ищцата купила имота от „П.А.”, в имота до 2002г. живял и И.И., заминал за Испания през 2002г. Посочила е, че на 13.09.2008г. била извън София И.И. й се обадил по телефона с молба да го допусне в имота, за да си вземе лични вещи, които твърдял че оставил в имота, уговорили се за среща на 14.09.2008г., но при прибирането си в София на 14.09.2008г. ищцата не успяла да влезе в апартамента, защото ключалката била сменена, при позвъняване врата отворил И.И., който започнал да крещи, че имотът е лично негов и няма да допусне ищеца вътре , затворил врата и заключил, като не допуснал ищеца. Била подала жалба до Прокуратурата на 16.09.2008г. срещу това поведение на И., от този момент нямала достъп до имота, вътре останал договора за покупката му от ищеца. И.И. и наследникът му не били собственици на имота, държали го без основание, предекларирали го в СО като свой, независимо че през 1998г. ищцата била подала данъчна декларация за имота като неин на основание на договора от 21.07.1997г. Ищцата била сключила договора за покупко-продажба на имота, платила стойността му от 3 500 000лв. за което взела заем от 2 500 000лв., сумата платила на П.А.”АД продавач по договора., върнала заема по посочения в писмо на П.Л. начин. Евентуално придобила имота на основание на придобивна давност чрез непрекъснато и спокойно владение на имота като свой в периода от 21.07.1997г. до 13.09.2008г. В момента ответникът държал имота. Оспорила е договора от 02.07.1997г., представен от ответника като е посочила, че е неавтентичен и неистински, никога не бил сключван, а бил съставен за нуждите на нотариалното дело за съставяне на нотариалния акт № 49/2017г. Претендирала е разноски.