Решение № 4642 от 27.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4642 гр. Пловдив, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330117579 по описа за 2024 година

Предявени са основен иск по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл.

11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД и насрещни искове, както следва: главен- по чл. 240 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

Ищецът М. Д. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „********“ № ****, ет. ***, чрез пълномощник адв. С. П., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П., иск за признаване на установено, че договор за паричен заем № ********/ 31.01.2023 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 и 11 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *******/ 31.01.2023 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лева, при ГПР- 49, 81 % и фиксиран лихвен процент- 40, 05 %, с краен падеж- 25.07.2024 г. и обща сума за погасяване- 1 584, 64 лева. Договорът за потребителски кредит обаче бил недействителен на специалните основания на ЗПК. Първо- липсвало посочване на условията за прилагане на договорния лихвен процент, което представлявало основание за нищожност по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Второ- в погасителния план липсвала разбивка на сумите, които се погасяват с всяка вноска, не била посочена последователността на разпределение на вноските, не била посочена и годишната база за изчисление на възнаградителната лихва, което пък представлявало основание за нищожност по чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК. Всичко това водело до изначална недействителност на договора. Отделно, в договора било предвидено 1 предоставяне на обезпечение (банкова гаранция или поръчителство), като при неизпълнение на това задължение, се дължала неустойка в размер на 575, 62 лева. Твърди се, че тази клауза била нищожна, защото неустойката тук имала само санкционна функция, размерът й бил прекомерен (повече от половината от стойността на заема), а също така тя водела до нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, уреждащ максимално допустимия размер на разходите по кредита. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора. Претендират се и разноските в процеса. В допълнителна молба посочва, че по договора имало извършени плащания на обща стойност от 618 лева. Мотивира и правен интерес от предявения установителен иск. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора, както и допълнително писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва иска. Посочва се, че дори и отделна клауза от договора да се приемела за нищожна, това не водело до нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗд. При сключването му били спазени всички изисквания на ЗПК и ЗПФУР. Кредитополучателят бил предварително наясно с условията по договора, който бил съставен на ясен и разбираем език, като в СЕФ се предоставила информация за съдържанието на договора. Твърди се, че при формиране на ГПР били спазени всички законови изисквания, като при нормативен лимит от 57, 10 % ГПР бил в по- нисък размер. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, като отговорност за неустойката в следствие на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, възниквала след сключване на договора. Тя била във фиксиран размер и страните знаели стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, като нейната функция била обезщетителна. Неустойката била и индивидуално уговорена, като клаузата била разбираема и напълно ясна. В погасителният план вноските за неустойката били записани, че са дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Потребителят бил напълно наясно за всички суми, които ще дължи при възможните хипотези на договора.

Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение, като ищецът преди подписване на договора бил получил необходимата преддоговорна информация (СЕФ) и можел да прецени дали да се съгласи с предложените му условия по кредита. Освен това, после имал и 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Нямало и противоречие с добрите нрави, като в тази връзка била и практика на ВКС. Отделно, за период от една година, ищецът бил сключил общо 4 договора с клаузи за неустойка, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, сключил нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищецът сключил общо 4 подобни договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, като взема писмено становище.

2

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като се доказвало получаването на заемната сума.

Твърди се обаче, че длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора. Била платена общо сумата от 867 лева, с която била платена изцяло само първата вноска, но поради непредставяне на обезпечение се активирала клаузата за неустойка. Договорът вече бил станал изискуем на краен падеж- 02.02.2024 г. Предявяват се два евентуално съединени насрещни иска: първи- за осъждане на длъжника да заплати сумата от 133 лева- част от непогасена главница по договора и втори- за същата сума, но дължима на основание чистата стойност на кредита, при приемане, че договорът е недействителен, като сумите се търсят ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, като се признава дължимостта на сумата от 133 лева, поради което и същата била вече изплатена, за което се представят писмени доказателства. Моли се за постановяване на решение при признание на този насрещен иск. Твърди се, че потребителят не следвало в случая да дължи разноски, предвид признанието, защото кредиторът не бил изпратил покана за заплащане на търсената сума, поради което страната не била дала повод за завеждане на делото. Моли за отхвърляне на насрещния иск. На свой ред претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ***********/ 31.01.2023 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 000 лева, при следните условия: срок- 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 05 % и годишен процент на разходите- 47, 94 %, по който е предвидено обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, при непредставянето на което се дължи неустойка в общ размер на 1 341, 72 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са приети договорът за потребителски кредит, както и погасителен план към него, справка, искане за сключване на договора и СЕФ.

Представена е и справка за плащанията по договора, от която се установява, че по кредита е заплатена сума в общ размер на 867 лева.

Представено е и платежно нареждане за заплатена на кредитора сума от длъжника в размер на 133 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на 3 договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие с материалния закон.

От ищеца е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 94 %, а възнаградителната лихва- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40, 05 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, 4 предложение първо от ЗЗД.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 341, 72 лева (при отпусната заемна сума от 1 000 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.