Решение № 382 от 20.12.2024, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 382 гр. Стара Загора, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Орлин Н. Летов при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно гражданско дело № 20245500500530 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 548/10.06.2024 г. по гр. д. № 724/2024 г. на Районен съд – Стара Загора, I граждански състав, е частично уважен предявеният от П. К. Г., ЕГН **********, срещу Х. Г. К., ЕГН **********, иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 59 ЗЗД, вр. чл. 128, ал. 3 СК, като ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 8374,29 лева, представляваща дадена от П. К. Г. издръжка за детето Х.Х.Г., ЕГН**********, за периода от 12.02.2019 г. до 29.06.2022 г., дължима от Х. Г. К., като за разликата над уважения размер до общо претендираната сума от 10000 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че считано от 12.02.2019 г. до 29.06.2022 г.грижите по отглеждането и възпитанието на детето Х.Г. са осъществявани изключително от майката П. Г., което обстоятелство е довело до обогатяване на ответника, изразяващо се в спестяване на дължимите от него парични суми за издръжка, съгласно чл. 143, ал. 2 СК. Съдът е приел, че родителите са имали равни възможности да издържат детето, като с оглед полаганите от ищцата усилия за отглеждането му, последната следва да поеме 2/5, а бащата 3/5 от общо дължимата издръжка, която за процесния период възлиза на сумата от 13 957,15 лева.

Следователно искът следва да бъде уважен за сумата от 8374,29 лева, а за 1 горницата над този размер същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Срещу първоинстанционното решение е подадена от ответника Х. Г. К. въззивна жалба, в която се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Въззивникът посочва, че нормите на чл. 143 СК и 149 СК се явяват специални по отношение на иска по чл. 59 ЗЗД и изключват неговото приложение, предвид субсидиарния му характер. С постановяване на обжалваното решение районният съд на практика е присъдил издръжка за детето за период повече от три години назад, а не обезщетение за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. Неправилно съдът е приел за доказани елементите на фактическия състав, уреден в чл. 59 ЗЗД, доколкото в случая е налице основание за настъпилото имуществено разместване. Освен това ищцата не е представила доказателства за извършените от нея конкретни разходи за издръжка на детето, респ. за обогатяването на ответника. Твърди, че е налице липса на мотиви във връзка с наведените от страните доводи, като съдът не е изложил конкретни фактически и правни изводи и не е извършил преценка на всички доказателства по делото. Ето защо ответникът моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен като неоснователен. В жалбата се съдържа искане за присъждане на разноски.

Въззиваемата П. К. Г. е подала в срок писмен отговор, с който оспорва жалбата. Твърди, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли същото да бъде потвърдено. В отговора се съдържа искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което е допустима.

Ищцата не е обжалвала първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен над присъдената сума от 8374,29 лева до пълния му предявен размер от 10000 лв., поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Настоящият съдебен състав счита, че Районен съд – Стара Загора е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК.

Неправилна е дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 59 ЗЗД. Видно от исковата молба ищцата цели да 2 установи със сила на пресъдено нещо, че същата е носителка на кондикционно вземане за заплатените от нея суми за издръжка на непълнолетното й дете, надхвърлящи припадащата й се част. Ето защо предявеният от нея осъдителен иск срещу бащата на детето следва да бъде подведен под правната норма, уредена в чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК, съгласно която в случаите, когато няколко лица от един и същи ред дължат издръжка, задълженията между тях се разпределят съобразно възможностите им, а ако издръжката е давана от едно от тях, то може да търси от останалите това, което те са били длъжни да дават, заедно със законната лихва. Уредената в чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК хипотеза представлява частен случай на принципното правило за недопускане на неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго. Ето защо настоящият иск не може да бъде подведен под нормата на чл. 59 ЗЗД, имаща субсидиарен характер.

В този смисъл е и възприетото в решение № 211/14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. на ВКС, ІV г. о. правно становище, съгласно което: „Съгласно чл.

59, ал. 2 ЗЗД, искът по ал. 1 е субсидиарен - ако обеднелият разполага с друг иск, с който да се защити, правото по ал. 1 не възниква. В случая твърденията на ищеца налагат квалификация на спорното право по чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК, тъй като се твърди обедняване, поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащо лице, когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред. Когато обедняването може да бъде изравнено с друг иск, разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е неприложима. Съдебната практика, квалифицираща иска за компенсиране на обедняването на платилия цялата издръжка, дължима от лица от един и същи ред, по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е създадена при действието на СК от 1968 г. /отм./, в който не е имало разпоредба, аналогична на чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК…“ Предвид изложеното по-горе, съдът намира за неоснователни доводите на въззивника, че правилната правна квалификация на предявения иск е по чл.

143 СК и 149 СК. Както се изясни, предмет на настоящото дело е претендираното от ищцата кондикционно вземане, а не правото на детето на издръжка, поради което цитираните разпоредби са неприложими към настоящия казус. Ето защо неоснователни се явяват и доводите за постановяване на решението в противоречие с нормата на чл. 149 СК, съгласно която издръжка за минало време може да се търси най-много за период от една година преди предявяването на иска.

Следва да се посочи, че в случая районният съд е разгледал всички пораждащи спорното право юридически факти, съобразно твърденията на ищеца. Макар и пред първата инстанция да е определена неправилна правна квалификация на спорното право, тя не е изведена от обстоятелства, на които страната не се е позовала в исковата молба. Ето защо постановеното от първоинстанционния съд решение не е недопустимо. Налице е единствено нарушение на материалния закон, което следва да бъде съобразено от въззивната инстанция.

Съгласно цитираното решение № 211/14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 3 г. на ВКС, IV г.о.: „…съдът следва да съпостави доходите и имуществото на лицето, за което се твърди, че е имало право на издръжка, с неговите нужди, като съобрази всички релевантни обстоятелства, включително възраст, трудоспособност, здравословно състояние, нужди от храна, отопление, лекарства и др. …Ако обаче се установи, че лицето е имало право на издръжка от повече от един субект от един и същ ред по чл. 140, ал. 1 СК, на изследване подлежат възможностите на задължените лица. В този случай съдът взема предвид в какъв размер е била дължимата издръжка; каква част от нея е следвало да осигури всяко от задължените лица; каква част всяко от тези лица е осигурило; има ли платено или дадено в натура повече от едно от тези лица.

При положителен отговор, лицето, което е спестило разходи за издръжка, следва да компенсира обедняването на платилия в повече. За да направи тази преценка, съдът се нуждае от помощта на вещо лице и е длъжен и служебно да назначи експертиза.“

Следователно основателността на така предявения осъдителен кондикционен иск с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК е обусловена от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки: 1/ ищцата и ответника да дължат издръжка на детето, съобразно възможностите си; 2/ задължените за издръжка лица да са от един и същ ред; 3/ само майката да е предоставяла издръжката.

По реда на чл. 154, ал. 1 ГПК посочените по-горе правнорелевантни факти подлежат на доказване от ищцата.

Неоснователно е наведеното с въззивната жалба възражение за липса на мотиви в обжалваното решение по отношение наведените от страните доводи.

В случая районният съд е изложил подробни и релевантни аргументи във връзка с твърденията на страните, доказателствата по делото и относимите за спора факти. Следва да се посочи, че сама по себе си липсата на мотиви в първоинстанционното решение, макар и да представлява процесуално нарушение, не може да доведе до неговата отмяна. Това е така, тъй като въззивната инстанция е длъжна да прецени самостоятелно доказателствата по делото и да изложи собствени фактически и правни съждения, а правилността на обжалваното решение следва да бъде преценявана въз основа крайните изводи на въззивния съд по съществото на спора.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло фактическите изводи на районния съд, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част, като във връзка с доводите във въззивната жалбата, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо от това, дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Следователно алиментното задължение на родителя да дава издръжка на своето непълнолетно дете е безусловно, а съгласно чл. 142, ал. 1 СК размерът на издръжката, трябва да бъде определен при съобразяване на две величини нуждите на детето и възможностите на родителя, който дължи издръжката.

4

В случая не е спорно, а и от представените по делото доказателства се установява правнорелевантното обстоятелство, че ищцата и ответника са родители на детето Х.Г.. Ето защо за тях е налице и задължение да осигуряват на последната нужната й издръжка, съобразно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК. А с оглед разпоредбата на чл. 140, ал. 1, т. 2 СК по отношение на детето страните /в качеството им на родители/ се явяват задължени лица от един и същ ред.

От представената в първоинстанционното производство компетентно изготвена съдебно-икономическа експертиза, която настоящият съдебен състав кредитира, се установява, че сумата, необходима за осигуряване и задоволяване нуждите за отглеждане на детето за периода от 13.02.2019 г. – 29.06.2022 г. е в размер на 13 957,15 лева, като същата включва разходи за храна и безалкохолни напитки, облекло и обувки, жилища, вода, електроенергия и горива, жилищно обзавеждане и поддържане на дома, здравеопазване, транспорт, свободно време, културен отдих и образование.

По арг. от чл. 143, ал. 1 СК общата издръжка, дължима на детето за процесния период, е следвало да бъде осигурена от двамата родители - страни по настоящото дело, съобразно техните възможности. А съобразно разрешението на т. 7 от ППВС 5/1970 г. родителят, на когото детето е предоставено за отглеждане, следва да поеме по принцип по-малък дял от издръжката в пари, с оглед положените от него усилия при ангажираността му във връзка с отглеждането и възпитанието на детето.