Решение № 194 от 17.05.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. Кюстендил, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Евгения Хр. Стамова

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20231500500102 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба вх.№887/26.01.2023г., подадена от Г. Г. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.П., ул. *********** № **, вх. ***, чрез пълномощника адв.С. М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр.П., бул. ************, ет.

***, насочена против решение №587 от 16.12.2022г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№1921/2022г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт Районен съд – Дупница е отхвърлил, като неснователни, предявените от Г. Г. В. срещу „*****” ЕООД , с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.Д., ул. **************, искове с правно основание чл.128, чл.215 и чл.224 от КТ, във вр. с чл.86 ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сума в общ размер на 11 098.57 лева, от които: сумата от 7 270.00 лева, представляваща неизплатено месечно трудово възнаграждение за периода от 12.07.2021г. до 23.05.2022г.; сумата от 3 021.76 лева, представляваща неизплатено обезщетение при командировка в чужбина за периода от 01.05.2022г. до 15.05.2022г., и сумата от 806.81 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане; осъдил е Г. Г. В. да заплати на „*****” ЕООД , на основание чл.78 ал.3 от ГПК, сторените разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 2 074.00 лева.

Първоинстанционното решение се обжалва изцяло с аргументи за неговата неправилност и необоснованост. Въззивникът оспорва като неправилни изводите на районния съд, който приел, че на ищеца е изплатен пълен размер на трудовото възнаграждение и обезщетението за командировъчни, както и че същият е ползвал платен годишен отпуск, и твърди, че тези изводи са формирани само въз основа на представените от 1 ответника доказателства, без да се извърши преценка в съвкупност на всички събрани по делото доказателства. Сочи, че направените от работодателя преводи били за обща сума с „основание трудово възнаграждение и командировка“, а ответникът не бил представил заповедите, с които ищецът ежемесечно бил командирован. Подчертава, че районният съд се позовал единствено на приетата ССчЕ, която била изготвена въз основа на нередовно водено счетоводство на ответника, без да съобрази останалите доказателства по делото.

Сочи, че от страна на ищеца липсвало съгласие преводите за работна заплата да бъдат извършвани по банкова сметка, като със средствата по тази банкова сметка чрез използване на банкова карта в чужбина ищецът заплащал свързани с превозите разходи, а дружеството формално превеждало сумите с основание заплата. Твърди, че дори да бъде приета обратната теза, е налице разлика в размер 328.42 лева, която е дължима и незаплатена от ответното дружество. Допълва, че работодателят не е изплатил и целия размер на дължимото обезщетение за командировка, което почти изцяло съвпаднало със срока на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение. Изчислява, че общият размер на неплатените задължения за командировъчни и работна заплата за м.04-05.2022г. е в размер на 2 759.53 лева. Акцентира върху характера и начина на изпълнение на длъжността на ищеца „шофьор товарен автомобил международни превози“, и твърди, че при изпълнение на курсовете в чужбина той е работил всеки ден от седмицата, предвид което за м.07.2021г. и м.05.2022г. работодателят дължал нетно трудово възнаграждение в пълен размер. Сочи, че по делото липсват доказателства за наличие на волеизявление от страна на работника за ползване на годишен платен отпуск, а представените заповеди били изготвени едностранно от работодателя за нуждите на производството. Счита за невъзможно по едно и също време ищецът да ползва отпуск и да е в командировка, което обстоятелство останало несъобразено от районния съд. Твърди, че за целия период на трудовото правоотношение ищецът не е ползвал платен годишен отпуск, респ. за работодателя било налице задължение за изплащане на обезщетение за неползван годишен платен отпуск за 25 работни дни в размер 806.81 лева.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноските в производството.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна „*****“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Г. М., в който се излага становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу изложените в нея твърдения като необосновани. Иска се потвърждаване на обжалваното решение.

Претендират се разноските за въззивната инстанция.

ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и горепосочените въззивна жалба и отговор, намери въззивната жалба за допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, включително приобщените в рамките на въззивното производство документи, съставляващи лично трудово досие на жалбоподателя, в контекста на оплакванията в жалбата, приема за установено следното от фактическа страна:

Производството по гр.д.№1921/2022г. по описа на РС-Дупница е било образувано по подадена от Г. Г. В. с постоянен адрес: гр.П., ул. *********** № **, вх. *** срещу „*****” ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.Д., ул. **************, искова молба, с която при условията на обективно кумулативно съединяване са били предявени осъдителни искове с правно основание чл.128, чл.215 и чл.224 от КТ.

Установено е по делото, че страните са се намирали в трудово правоотношение, възникнало със сключването на трудов договор с №36 от 12.07.2021г., по силата на което Г.В. е изпълнявал длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози“, считано от датата на сключване на договора. Трудовото правоотношение е било прекратено 2 едностранно от работодателя с предизвестие въз основа на заповед на управителя на дружеството с №32 от 20.04.2022г., при отработване на срока на предизвестието и считано от 23.05.2022г. Договореното месечно трудово възнаграждение е било в размер на МРЗ за страната – от възникване на трудовото правоотношение до и включително месец март 2022г.

– по 650 лева, а считано от 01.04.2022г. – по 710 лева.

В личното трудово досие на Г.В. не се съдържа изходящо от него писмено искане трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.

От приложените към отговора на исковата молба документи и от констатациите на вещото лице Н.Шалдупова в приетото от ДнРС заключение по назначена съдебносчетоводна експертиза се установява, че в периода на съществуване на трудовото правоотношение – 12.07.2021г. – 23.05.2022г., на ищеца са били начислявани по ведомост и изплащани по банков път чрез превод по банкова сметка ****** с титуляр Г. Г. В. ежемесечно суми с посочено основание за преводите „работна заплата“. Вещото лице е посочило, че изплатеното за този период чисто (нетно) трудово възнаграждение възлиза на сумата от 5 312.97 лева, което изцяло съответства на дължимото.

От заключението на вещото лице, а и от твърденията на самия ищец, се установява, че периода на съществуване на трудовото правоотношение В. неколкократно е бил командирован да изпълнява служебните си задължения в чужбина. Последното командироване преди прекратяване на трудовоправната връзка е било извършено със заповед за командировка в чужбина №6 от 14.04.2022г., издадена от работодателя на основание чл.121 от КТ, с която ищецът е бил командирован да извършва трудовите си задължения в чужбина по маршрут Холандия-Белгия-Германия в периода от 17.04.2022г. до 15.05.2022г. – 28 дни. В заповедта е посочено, че командировката е с право на дневни пари – по 83 евро на ден и квартирни пари по 20 евро на ден. Не е установено при приключване на тази командировка В. да е представил на работодателя отчет, придружен с документ от съответния хотел, да е ползвал и заплащал хотелски услуги. Вещото лице е установило, че по процесната заповед за командировка за периода от 17.04.2022г. до 15.05.2022г., на В. е била начислена сума за изплащане в размер на 4 544.68 лева (вж.л.72), както и, че общият размер на изплатеното обезщетение за командировка за същия период възлиза на 4 499.00 лева (вж.л.75).

От приетото в производството пред ОС-Кюстендил ЛТД на ищеца е видно, че в същото не се съдържат молби, изходящи от Г.В., съдържащи искане за ползване на платен годишен отпуск. В досието са приложени 4 броя заповеди, издадени от работодателя, с които на Г. В. е било разрешено ползването на платен годишен отпуск, както следва: със заповед с №10/01.10.2021г. – за периода от 01.10.2021г. до 08.10.2021г. – 6 работни дни; със заповед с №14/08.11.2021г. – за периода от 08.11.2021г. до 19.11.2021г. – 10 работни дни; със заповед с №3/21.02.2022г.– за периода от 21.02.2022г. до 04.03.2022г. – 9 работни дни и със заповед с №6/04.04.2022г. – за периода от 04.04.2022г. до 15.04.2022г. – 10 работни дни.

Така, съгласно тези заповеди на Г.В. е било разрешено ползването общо на 35 работни дни платен годишен отпуск. Вещото лице е установило, че за времето на ползване на платен годишен отпуск по тези заповеди работодателят е начислявал във ведомостта трудови възнаграждения, които е изплащал по банков път ведно със заплатите за отработеното време, като брутната начислена и заплатена сума възлиза на 1 138.49 лева или чисто – 883.45 лева. Същевременно, вещото лице е заключило, че за времето на съществуване на трудовото правоотношение, на ищеца се е полагал платен годишен отпуск в размер на 23 работни дни.

При тези данни районният съд е приел, че работодателят е доказал, че е изплатил на ищеца всички дължими му се суми за трудови възнаграждения и командировъчни пари, като относно определените със заповедта за командировка суми за т.нар. квартирни е счел, че плащане не се следва, тъй като ищецът не е представил пред работодателя отчет, придружен 3 съгласно чл.37 ал.2 от НСКЧ, от документ от съответния хотел, че действително е заплатил 15 броя нощувки, поради което такива суми не са му били заплатени, тъй като за работодателя не се е породило задължение за плащане. ДнРС е намерил за доказано, че ищецът е ползвал изцяло полагащия му се платен годишен отпуск, поради което неизползван такъв липсва, при което на Г.В. не се следва изплащане на обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ.

Преценявайки гореизложеното, ОС-Кюстендил приема от правна страна, следното:

1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение:

Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е допустимо.

2. Относно правилността на решението:

Според съда, решението на ДнРС е правилно в частта относно иска за присъждане на неизплатени трудови възнаграждения; отчасти е неправилно относно иска за осъждане на ответника да заплати на ищеца командировъчни пари и е неправилно в частта относно претенцията по чл.224 ал.1 от КТ, поради следното:

Уважаването на исковете по чл.128 т.2 от КТ, предполага установяване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) да е съществувало трудово правоотношение през съответния период; 2) работникът/служителят да е престирал труд и 3) работодателят да не е изпълнил задължението си за заплащане на трудовото възнаграждение на работника или служителя. В случая е установено, че за времето от 12.07.2021г. до 23.05.2022г. между Г.В. и „*****” ЕООД е съществувало трудово правоотношение, както и, че ищецът е полагал труд. Положеният труд по всяко трудово правоотношение е възмезден и за ищеца се е породило правото да му бъдат заплатени от работодателя трудовите възнаграждения в договорения размер. В тежест на ответника е да докаже своевременно направеното правопогасяващо възражение за изплащане на трудовите възнаграждения на ищеца. Въззивният съд се солидаризира с разбирането на ДнРС за доказаност твърдението на ответната страна за заплащане изцяло на полагащите се на В. трудови възнаграждения за исковия период. Този извод се основава на констатациите на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза в посока, че за периода от 12.07.2021г. до 23.05.2022г. на Г.