Решение № 390 от 22.12.2023, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 390 гр. Карлово, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20235320100558 по описа за 2023 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявен от Д. Т. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. К., бул. „О.“ №**чрез ЕАД Е. И., ЕИК: ***********, адрес: гр. П., ул. Б. №*, ап. **, представлявано от Е. Г. И. против „С. - К.“ АД, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ №** Б, със законен представител С. Н. Т. - изпълнителен директор.

Ищецът твърди, че на 01.12.2022 г., сключил със „С. - К.“ АД договор за кредит с № 909520 за сума в размер на 800,00 лева при годишен лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент на разходите 42,58% .

В чл.29 от договора за кредит било предвидено, че ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 500,00 лева, която се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план.

Ищецът твърди, че клаузата за неустойка от договора за кредит била нищожна и недьлжима на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при 1 неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Неустоечната клауза била необосновано висока и се намирала в пряко противоречие с преследваната в Директива 2008/48 ЕО цел, транспонирана в ЗПК. Тя излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и била в противоречие с добрите нрави. Овен това процесната неустоечна клауза била нищожна, защото като неравноправна, не била индивидуално уговорена.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за неустойка - чл.29, от сключения между него и ответното дружество договор потребителски кредит № 909520/01.12.2022 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноските по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество, чрез адв. Х. Н. е подал отговор на исковата молба. Излага подробни съображения за неоснователност и недоказаност на иска. Моли съда да го отхвърли и да му присъди разноските по делото. Предявява насрещен иск, с който моли да бъде осъден Д. Т. Б. да му заплати сумата от 800.00 лева - остатък от непогасената главница по Договор за потребителски кредит 909520 от 01.12.2022 г.; сумата от 24.00 лева - договорна лихва, ведно със законната лихва върху главницата за периода от депозирането на насрещната искова молба в съда - 26.05.2023 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В насрещната искова молба се твърди, че на 01.12.2022 г., „С. - К.“ АД и Д. Т. Б. сключили договор за кредит от разстояние с № 909520 за сума в размер на 800,00 лева при годишен лихвен процент по заема 36,00%, годишен процент на разходите 42,58% . Страните по договора се договорили също така, че просрочените плащания се олихвяват в лихвен процент от 10 %.

Кредитополучателят не изплатил всички дължими суми, поради което за „С. - К.“ АД бил налице правен интерес от предявяване на настоящия иск.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез адв. Е. И. оспорва иска. Не отрича сключването на процесния договор за кредит и усвояването на сумата по кредита. Счита, че не дължи плащане, поради нищожност на 2 договора поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК.

В условията на евентуалност, с оглед на нищожността на Договор за кредит № 909520 от 01.12.2022 г. сключен със „С. - К.“ АД, ответникът прави изрично възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 800,00 лева със заплатените от него в полза на ищцовото дружество в периода от 01.12.2022г. до 24.07.2023г., без правно основание, въз основа на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 48,00 лева, неустойка в размер на 216,00 лева и такса удължаване в размер на 480,00 лева, включени във всяка една от погасителните вноски – общо в размер на 744,00 лева.

Претендират се разноските по делото.

Доколкото исковата молба и насрещният иск се основават на едни и същи фактически обстоятелства, то съдът намира, че по така предявените искове може да се произнесе с едни и същи мотиви.

От събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № 909520/01.12.2022 г., по който ищецът е усвоил сумата от 800.00 лева. Страните са се договорили сумата да бъде върната на една вноска, до 31.12.2022 г., при годишен лихвен процент по кредита 36,00%, годишен процент на разходите 42,58%.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Видно от договора за кредит разстояние № 909520/01.12.2022 г., в 3 чл. 1, т.11 е уговорено задължение за потребителя да представи обезпечение в предвидените в чл.19 видове, а съгласно чл.29, ал.1, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка в размер на 0.9 % от усвоената сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение. В погасителния план към договора е посочена и нейната левова равностойност - 240.00 лева /а не 500 лева, както се твърди в исковата молба/.

Ищецът е посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка противоречие със закона и накърняване на добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради накърняване на добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, в разглеждания случай неустойката води до скрито оскъпяване 4 на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължението за неустойка по чл. 29, ал. 1 от договора.

От събраните писмени доказателства и заключението по ССчЕ, което се кредитира изцяло като компетентно изготвено, съдът намира за доказано, че Д. Б. не е извършил плащания по договора. Вещото лице е установило, че понастоящем кредитополучателят дължи следните суми по договор за кредит № 909520/01.12.2022 г.: 800.00 лева - главница и 24.00 лева - договорна лихва.

Съобразно предявените насрещни искове и отправените от възражения срещу тях, съдът намира, че от значение за формиране на извод относно дължимостта на претендираните от „С. - К.“ АД суми е преценката за съответствие на договора за кредит с разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.

Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит е посочен размер на ГПР от 42,58 % без ясно да е разписана методика на формирането му - кои компоненти участват. Следователно не е ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или 5 бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От заключението на СчСЕ е видно, че в ГПР участва само възнаградителната лихва, а при включване на неустойката същият значително ще надхвърли формално посочения размер от 42,58 %. По този начин се нарушават на разпоредбите на ЗПК, след като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, без обаче да ги представя по разбираем за потребителя начин. Посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/Е0. Посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния, противоречи на разпоредбата на чл.