Решение № 600 от 08.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 600 гр. София , 04.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Елизабет Петрова

Катерина Рачева

Мария Райкинска при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело № 20201000504012 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 5146/25.08.2020 г. по гр.д. № 12297/2019 г. на СГС, І-4 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. С. Г. сумата 5000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата 350 /триста и петдесет/ лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди заплатен хонорар за адвокат в производството по НОХД № 4202/2010г. на СРС, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за това, че на неустановена дата, за времето от 10.04.17.11.2004 г., в гр.София, съставил неистински официален документ – свидетелство за регистрация на МПС, серия С № 556251, като положил подписа си в графата „Подпис“, на трета страница на свидетелството за регистрация на МПС, без да се явява длъжностно лице, оправомощено да подписва такива документи, с цел този документ да бъде използван, за което е оправдан с влязла в сила на 05.02.2015г. присъда по НОХД № 4202/2010 г. на СРС от 20.01.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците считано от 05.02.2016 г., до окончателното им изплащане, като искът за присъждане на неимуществени вреди за сумата 70000 /седемдесет хиляди/ лева., която е горница над присъдените 5000 /пет хиляди/ лева до общо претендираните 75000 /седемдесет и пет хиляди/ лева е отхвърлен,.

Ищецът Б. С. Г. е депозирал въззивна жалба вх. № 272495/13.10.2020 г., с която обжалва първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част. Излага доводи за несправедливост на присъденото обезщетение и твърди, че чл. 52 ЗЗД не е приложен правилно. Съдът не отчел в цялост личностните характеристики и спецификите на работа и служебното положение на Б.Г. като служител на МВР. Първоинстанционният съд не се съобразил и със съдебната практика. Решението не било обосновано в частта, 1 с която се приемало, че Б.Г. е трябвало да се пенсионира преждевременно и дълго не е могъл да си намери работа във връзка с воденото срещу него наказателно производство. Неправилно било отразено и как наказателното производство се отразило в семейството и семейните отношения на Б.Г.. Не били съобразени ограниченията, които мярката за неотклонение „подписка“ налагат, както и начинът, по който обвинението се отразило върху личния, професионалния и обществения живот на ищеца, на честта и достойнството му. Не било отчетено и как продължителността на наказателното производство се отразило на ищеца. Моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част и да бъде постановено решение, с което искът за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло.

Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор на въззивната жалба, но е депозирала въззивна жалба против първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, както и по отношение началния момент, от който е присъдена законна лихва, с твърдения, че същото е постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е в завишен размер и не са обсъдени всички относими към определянето му обстоятелства. Не било обсъдено възражението на ответника, че ищецът е бил пенсиониран преди обвинението, като това обстоятелство правело интензитета на претърпените неимуществени вреди значително по-нисък. Не били отчетени обстоятелствата около продължителността на наказателното производство и вида на наложената мярка за неотклонение „подписка“. Присъденият размер на обезщетение бил прекомерен в сравнение с доказаните неимуществени вреди и бил определен в нарушение на чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД по причина на допуснато нарушение на процесуалните правила – чл. 236, ал. 2 ГПК. Не било ясно и защо справедливият размер на обезщетението намерил количествен израз точно в 5000 лева, а не в по-нисък размер, което правело решението необосновано. Жалбоподателят моли да бъде отменено обжалваното решение по отношение присъденото обезщетение за неимуществени вреди, а алтернативно същото да бъде намалено.

По отношение присъденото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в платен адвокатско хонорар се поддържа че няма доказателства такъв да е заплатен.

Освен това представеният договор за правна защита и съдействие от 07.03.2006 г. не касаел ищеца, а по посоченото в него следствено дело той не бил привличан като обвиняем, поради което посочените в него 150 лева не се дължали.

Моли още, ако се приеме дължимост на обезщетението, да бъде изменена началната дата на лихвата за забава от 05.02.2016 г. на 20.09.2016 г. поради погасяване на лихвата за останалия период по давност.

Прокуратурата на Република България е депозирала и частна жалба срещу определение от 20.10.2019 г. на СГС, І-4 състав по гр.д. № 12297/2019 г. , с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.

Според жалбоподателя нямало правено искане за определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА, а с исковата молба се искало присъждане на възнаграждение за един адвокат. Такова искане не било правено и по-късно.

Единственият документ, който съдържал „намек“ за възнаграждение по чл. 38 ЗА е списъкът по чл. 80 ГПК. Това обаче не съставлявало своевременно и валидно искане за разноски, още повече, че то противоречало на искането, направено в исковата молба.

Ето защо съдът неправилно определил и присъдил възнаграждение на адвоката на ищеца в размер на 766 лева. Моли САС да отмени обжалваното определение и 2 първоинстанционното решение да бъде изменено в частта за разноските, като бъде отхвърлено искането за присъждане на разноски на адв. Т. М. в размер на 766 лева и да бъде отхвърлено искането на ищеца за присъждане разноски за адвокат. Алтернативно моли присъдените разноски за адвокат да бъдат намалени, тъй като СГС неправилно приложил материалния закон при определянето им и неправилно приел, че Прокуратурата не е правила своевременно възражение по размера на разноските.

Ищецът Б. С. Г. е депозирал отговор на частната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност, тъй като искане за присъждане на адвокатски хонорар било направено своевременно, включително в съдебно заседание и бил представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено адвокатското възнаграждение да бъде определено по чл. 38 ЗА. Поддържа се още, че СГС правилно е приложил материалния закон при определяне на адвокатското възнаграждение.

По въззивната жалба

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Б. С. Г. е предявил пред СГС иск срещу Прокуратурата на Република България с искане за присъждане на сумата 75000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата 350 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – разноски за защита от адвокат сторени в наказателното производство, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за това, че на неустановена дата, за времето от 10.04.17.11.2004г., в гр.София, съставил неистински официален документ – свидетелство за регистрация на МПС, серия С № 556251, като положил подписа си в графата „Подпис“, на трета страница на свидетелството за регистрация на МПС, без да се явява длъжностно лице, оправомощено да подписва такива документи, с цел този документ да бъде използван, за което е оправдан с влязла в сила на 05.02.2015г. присъда по НОХД № 4202/2010г. на СРС от 20.01.2015г., ведно със законната лихва върху главниците считано от 05.02.2015г. - датата на влизане в сила на присъдата, с която е оправдан, до окончателното им изплащане.

Ищецът твърди в исковата си молба, че по образувано през 2004 г. наказателно производство било установено, че е осъществил престъпление по чл. 311, ал. 1 НК и в резултат с Постановление от 18.01.2010 г. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, с определена мярка за неотклонение „Подписка“.

Впоследствие било прието, че деянието не е извършено в качеството на длъжностно лице и обвинението било прецизирано, като с Постановление от 18.01.2010 г. му било повдигнато ново обвинение за извършено престъпление по чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 НК отново определена мярка за неотклонение „Подписка“. По съставеният 3 обвинителен акт било образувано НОХД № 4202/2010 г. на СРС, което започнало на 07.04.2010 г. и приключило с постановяване на оправдателна присъда на 20.01.2015 г., влязла в сила на 05.02.2015 г. или продължило 4 години, 9 месеца и 29 дни. Първото съдебно заседание било насрочено след половин година и при общо четиринадесет насрочвания били проведени 13 открити съдебни заседания, в които ищецът взел участие лично. Наложената мярка за неотклонение „Подписка“ била отменена в последното о.с.з. от 20.01.2015 г.

Твърди още, че към момента на повдигане на обвинението бил служител на МВР с безупречна репутация, която воденото наказателно производство сринало. Имал статут на лице с „висящо дело“, от което пострадали неговата чест и достойнство.

Изпитвал чувство на несправедливост и угнетеност, допълнително и от това, че обвинението било свързано с работата му, за която отдал целият си активен трудов живот. Тъй като обвинението било свързано с работата му, се чувствал изключително унизен. Името му в обществото било дискредитирано. От наказателното производство преживял притеснения, напрегнатост и ангажираност поради личното му участие в следствените действия и съдебно производство, напрежение поради взетата мярка за неотклонение „Подписка“. Изпитвал стрес, притеснения за бъдещето и несигурност за настоящето. Пострадали взаимоотношенията му с близки и познати, пред които се чувствал злепоставен и унизен. Заради воденото наказателно производство бил принуден от началниците си да напусне работата си и да се пенсионира. Жена му го напуснала и останал да отглежда сам детето си. И след пенсионирането не съумял да поддържа нормални, приятелски отношения с колегите си.

Твърди още, че в рамките на наказателното производство заплатил за защита от адвокат сумата общо от 350 лв., която съставлява претърпяни имуществени вреди.

Прокуратурата на Република България е депозирала отговор на исковата молба, в който не оспорва, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл.

308, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което е оправдан с присъда по НОХД № 4202/2010г. на СРС от 20.01.2015г.

Оспорва датата на влизане в сила на присъдата да е сочената от ищеца 05.02.2015 г.

В евентуалност, ако се приеме, че присъдата е влязла в сила на 05.02.2015 г. възразява, че претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата за неимуществени и имуществени вреди е неоснователна, като погасена по давност за периода от влизане в сила на присъдата на 05.02.2015г., до 20.09.2016 г., на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Възразява, че обвинението за престъпление по чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което се претендира обезщетение е повдигнато на ищеца едва на 04.03.2010 г., поради което не следва да се присъжда обезщетение за евентуални вреди по първоначално повдигнатото на 18.01.2010 г. обвинение по чл. 311, ал. 1 НК, а и претенцията за вреди по това обвинение е погасена с изтичане на 5-годишният давностен срок.