Решение № 218 от 06.03.2019, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е

В ИМЕТО НА НАРОДА

София,

.........................

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА

КОЛЕГИЯ, IV въззивен състав, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН

ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС Н.АТАНАСОВ

ИВА НЕШЕВА

При участието на секретаря Татяна

Асенова и прокурора Станислав Стойков, като разгледа докладваното от съдия Папазян ВНОХД № 5578 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXI.

Образувано е по въззивна жалба от адв. Д.В.К., защитник на подсъдимия К.Г.З., и допълнение към същата срещу присъда № 520116 от 30.10.2018г. на СРС, НО, 116-ти състав, постановена по НОХД №14346/2017г., с която подс. З. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Твърди се, че същата е необоснована, неправилна, постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон, и несправедлива. Като аргументи се сочат превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, които не кореспондират с реалната фактическа обстановка. Отбелязва се, че в мотивите на присъдата е записано, че подсъдимият не фигурира в книгата на подлежащите на задължително обучение деца, родени през 1987г., а самият той е роден през 1978г., както и че нямало информация за него в главната книга за учениците през учебната 1990/1991г до учебната 1993/1994г. Въз основа на тези факти според защитата не става ясно на какви доказателства се базира съдебният акт. На следващо място се твърди, че св. Л.не е потвърдила категорично обстоятелството, че именно подс. З. е предоставил инкриминираната диплома за завършено средно образование и копие от същата. Предвид изложеното се прави искане присъдата да бъде отменена и подсъдимият да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Алтернативно ако присъдата бъде потвърдена, се иска намаляване на наложеното наказание.

В закрито заседание 10.01.2019г. въззивният съд е преценил, че за изясняване на делото не се налага разпит на свидетели, вещи лица и подсъдимия.

В открито заседание представителят на СГП изразява становище, че посоченото противоречие в жалбата е техническа грешка, която според практиката на ВКС не съставлява съществено процесуално нарушение. С оглед на изложеното въззивната жалба и допълнението към нея следва да бъдат оставени без уважение, а присъдата потвърдена.

Подсъдимият З. се явява лично и със защитника си адв. К.. Последната поддържа подадената жалба и допълнението към нея, като моли същата да бъде уважена.

В правото си на лична защита и в последната си дума подсъдимият моли за справедлива присъда.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата и допълнението към нея, както и тези, изложени от страните в съдебно заседание и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:

Първоинстанционната присъда е постановена при всестранен, пълен и обективен анализ на достъпните и възможни за събиране по делото гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства. Установената фактическа обстановка се базира на задълбочено изследване на събрания доказателствен материал, обсъден подробно в мотивите на обжалвания акт. Районният съд правилно е достигнал до единствения и непротиворечив извод относно авторството на деянието и вината, въз основа на който е постановил осъдителна присъда. При самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства въззивната инстанция не намери основания за промяна на фактическата обстановка по делото, която е следната:

Подсъдимият

К.Г.З. е роден на ***г***, българин, българско гражданство, неженен, работещ, неосъждан, ЕГН: **********.

На

10.03.2016г. подс. З. отишъл в отдел „Пътна полиция“-СДВР, находяща се в гр.

София, ул. „*******, където пред св. А.Л./системен оператор в ОПП-СДВР/ депозирал документи за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство със заявление вх.№26038957/10.03.2016г. Легитимирал се пред св. Л.чрез документ за самоличност – лична карта, след което ѝ представил оригинал на диплома за завършено средно образование от Строителен техникум „Христо Ботев“-гр.София, сер.В-95 №0052260, рег.

№1740/03.07.1995г. на негово име, както и копие от същата. Св. Л.сравнила оригинала и копието, установила идентичност на двата документа и помолила подс.

З. пред нея да изпише на копието „Вярно с оригинала“ и да се подпише. След изписването на посочения текст и подписването на копието от подсъдимия, св. Л.му върнала оригинала и изпратила заявлението за обработка.

Свидетелството за управление на моторно превозно средство било издадено на 15.03.2016г. с № ********* за категории „АМ, В1, В“ с валидност до 15.03.2026г. Същото е било връчено на подсъдимия на 18.03.2016г., а на 25.03.2016г. е било обявено за изземване.

През

1995г. директор на Строителен техникум „Христо Ботев“-гр. София е била св. П.Н.И.-Г., която не е подписвала диплома за завършено средно образование серия В-95 №0052260, рег. № 1740/03.07.1995г. на името на К.Г.З.. В графи „Директор“ на документа подписите не са положени нито от нея, нито от подсъдимия. В този период (1995г.) в строителния техникум е съществувала паралелка „Геодезия, фотограметрия, картография“, но лицето К.Г.З. с ЕГН: ********** не се е обучавало там. Документ – диплома за завършено образование серия В-95 №0052260, рег. № 1740/03.07.1995г. на името на К.Г.З., не е бил издаван от Строителен техникум „Христо Ботев“ – гр. София /със сегашно наименование Софийска гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Христо Ботев“/. В училището не съществува и протокол за проведен изпит №11/26.06.1995г, какъвто е посочен в дипломата, а кръглият тампонен печат, с който са се подпечатвали дипломите през 1995г., бил унищожен.

Подс. З. е бил ученик в 7б клас на 61. ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – гр. София до 17.09.1990г., след което не е бил записван като ученик в ***. ОУ „***“ – гр.

София. Същият не фигурира в книгата ***. ОУ на подлежащите на задължително обучение деца, родени през 1978г. Нямало информация за него и в главната книга за учениците от учебната 1990/1991г. до учебната 1993/1994г. Министерство на образованието и науката поддържа регистър на дипломи и свидетелства за завършено основно и средно образование и придобити квалификации за документи, издадени след 01.01.2007г.

Горната фактическа обстановка се установява, след проведен анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: от показанията на свидетелите А.Л.и Пенка Г.; от назначената и приложена по делото комплексна техническо-почеркова експертиза (л. 39-46 от ДП); от приложените по делото писмени и веществени доказателства: служебна бележка от 61 ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“-гр. София (л. 37 от съдебна фаза), справка от *** ОУ „***“-гр. София (л. 39 от с.ф.), справка от МОН (л. 45 от с.ф.), справки от УИН на ПРБ и НСлС (л. 16-17, л. 62 от ДП), оригинал на заявление с вх. №26038957/10.03.2016г., ведно с приложено към него ксерокопие на диплома за завършено средно образование – серия В-95 №0052260 рег. №1740/03.07.1995г. (л. 26-27 от ДП), копие на СУМПС (л. 24 от ДП), справки от Софийска гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Христо Ботев“-гр. София (л. 23, л. 50 от ДП), протоколи за вземане образци за сравнително изследване (л.29, 37-38 от ДП), копие от заявление за издаване на документ за самоличност с вх. №20881/12.07.2011г. (л. 54 от ДП), копие от самия документ за самоличност – лична карта № ********* (л. 55 от ДП), свидетелство за съдимост.

Въззивният съд споделя изцяло фактическата обстановка, установена от първоинстанционния, който правилно е оценил фактическите отношения въз основа на събрания доказателствен материал, без допуснати логически грешки. Първоинстанционният съд е изложил подробни и изчерпателни съображения относно съдържанието на гласните доказателствени източници и тяхната оценка за достоверност. Липсват каквито и да е било противоречия. В обобщение – цялата доказателствена съвкупност е безпротиворечива и от нея с необходимата категоричност се извежда описаната по-горе фактическа обстановка.

В този смисъл настоящата инстанция приема за законосъобразни, правилни и обосновани изводите на контролирания съд досежно изложената фактическа обстановка и извършения анализ на събраните доказателства и доказателствени средства по делото.

Неоснователни са твърденията на защитата за превратно тълкуване на доказателствата по делото.

В допълнението към въззивната жалба е релевирано съществено процесуално нарушение по отношение на следното изречение в мотивите към присъдата: „Подс. З. бил ученик в 7б клас в 61.

ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“-гр. София до 17.09.1990г., след тази дата не е бил записан като ученик в ***. ОУ „***“-гр. София, не фигурирал в книгата им на подлежащи на задължително обучение деца, родени през 1987г.“ и по-точно относно годината 1987г., тъй като подсъдимият е роден през 1978г. Твърди се, че въз основа на така отразеното в мотивите към присъдата, е внесена неяснота в съдебния акт досежно доказателствата, на които се базира съдебния акт. Въззивният съд намира, че така посоченото разминаване представлява техническа грешка. Цифрите „7“ и „8“ при разположението си върху клавиатурите са в непосредствена близост, поради което те лесно могат да бъдат объркани. Въпросната грешка е поради непрецизност при изписването, която обаче не може да доведе до неяснота в доказателствения материал, доколкото първоинстанционният съд ясно и категорично е посочил, че подс. З. не е бил записан като ученик в ***. ОУ „***“. Обстоятелството, че лицето не е записано в книгата за подлежащи на задължително обучение деца, родени през 1978г., е поясняващо, което по никакъв начин не се отразява и не може да обори факта, че подсъдимият не се е обучавал във въпросното училище.

Допуснатата техническа грешка не води до неяснота във волята на съда по нито един от въпросите по чл. 301 от НПК, не води до ограничаване правата на подсъдимия, поради което не може да се окачестви като съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на атакувания акт. Защитата прави възражение, че противоречията се задълбочават и в следващите редове на мотивите, тъй като се сочи, че нямало информация за подсъдимия и в главната книга за учениците през учебната 1990/1991г. до учебната 1993/1994г. Въззивният съд не може да се съгласи и с това твърдение, тъй като фактът, че подсъдимият не фигурира в тази книга, потвърждава изводът, че той не е бил записан като ученик в ***. ОУ „***“-гр. София. Следва да се отбележи, че за да достигне до това заключение първоинстанционният съд е изискал справка от посоченото училище по искане на защитата с цел да се установи, завършил ли е подсъдимият основно образование. Изясняването на този факт несъмнено води до пълнота на фактическата обстановка, но не е пряко свързан със състава на извършеното престъпление. Подсъдимият е използвал неистински официален документ, като за съставомерността на деянието е без значение имал ли е или не той основно образование. Въз основа на посоченото съдът намира твърденията на защитата досежно допуснати съществени процесуални нарушения и превратно тълкуване на доказателствата за несъстоятелни.

На следващо място следва да се обсъди твърдението на защитата относно обстоятелство, че личното подаване на документите от подсъдимия З. не е категорично потвърдено от св. Л.. Този довод е релевиран и пред първоинстанционния съд, който е дал подробен отговор на същия в мотивите си и правилно е отхвърлен като неоснователен. Настоящата инстанция се солидаризира с мнението на първоинстанционния съд и не намира за необходимо да го пресъздава изцяло, а само да се посочат някои основни моменти, установяващи факта на личното предаване на инкриминирания документ. Правилно районният съд е кредитирал показанията на свидетеля Л.като последователни, логични и вътрешно непротиворечиви, макар същата да не си спомня конкретно подсъдимия, което е житейски оправдано предвид многочислеността на обслужваните граждани. Показанията на посочената свидетелка кореспондират и с останалия доказателствен материал по делото и взаимно се допълват. Несъмнено от показанията на Л.се установява, че подс. З. на 10.03.2016г. в отдел „Пътна полиция“-СДВР, находяща се в гр. София, ул. „******* е подал документи за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство, като пред служителя, обработващ заявленията, е депозирал инкриминирания документ – оригинал на диплома за завършено средно образование от Строителен техникум „Христо Ботев“-гр. София, серия В-95 №0052260, рег. № 1740/03.07.1995г. на името на К.Г.З. и копие на същия, върху което впоследствие подсъдимият е изписал „Вярно с оригинала“ и се е подписал. Св. Л.изчерпателно разяснява процедурата по подаване на документите за издаване на СУМПС, съгласно която на първо място, се издава заявления за издаване на документ за самоличност (каквото е приложено в оригинал по делото, л. 26 от ДП – Заявлението за издаване на документ за самоличност с вх. № 26038957 от 10.03.2016г.). За да се издаде посоченото заявление, лицето трябва да се легитимира с документ за самоличност. Подс. З. е предоставил на св. Л.лична карта с № *********, издадена на 19.07.2011г. от МВР София, видно от заявлението за издаване на документ за самоличност с вх. № 26038957 от 10.03.2016г. (л. 26 от ДП). По делото са приложени още копие от заявление за издаване на документ за самоличност с вх. № 20881/12.07.2011г. на К.Г.З. и копие от самия документ за самоличност – лична карта на К.Г.З.. Видно от последните номерът на личната карта е *********, издадена на 19.07.2011г. от МВР София (л. 54-55 от ДП). Налице е пълно съответствие на издадения документ за самоличност на К.З. и на този предоставен на св. Л.при изпълнение на нейните функции. Следователно лично подсъдимият е попълнил заявлението за издаване на СУМПС и е приложил копие от оригинал на диплома за завършено средно образование от Строителен техникум „Христо Ботев“-гр. София, серия В-95 №0052260, рег. № 1740/03.07.1995г. на името на К.Г.З..