Определение № 274 от 21.05.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 274 гр. Пазарджик, 20.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно частно гражданско дело № 20245200500245 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.248 ал.3 от ГПК във връзка с чл.274 ал.1 т.2 от ГПК.

Обжалва се определение на Пещерски районен съд №108 от 16.02.2024г. постановено по гр.д.№927/2023г./20235240100927п по описа на съда за 2023г./, с което е оставена без уважение молбата на „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК-*********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.“Д. Н." №**, „С. Ц.", ет.*, офис ** - **, представлявано от П. Д. чрез процесуален представител ст.юрисконсулт М. К. за изменение на решение №58 от 29.01.2024г. в частта за разноските.

Частният жалбоподател „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК-*********, в жалбата си с вх.№1337 от 05.03.2024г. поддържа, че постановеното решение в частта за разноските е неправилно като определеният при условията на чл.38 ал.2 от ЗАдв. размер на адвокатското възнаграждение за прекомерен.Акцентира се на нормата на чл.36 ал.2 от ЗАдв., че размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и обоснован, да е съобразен с извършената правна защита и съдействие и на вложените усилия.Твърди се, че в тези случаи съдът е длъжен да се съобрази единствено с минималните размери на възнаграждението,предвидени в НМРАВ и при положение ,че адвокатското възнаграждение за една инстанция за процесуално представителство и 1 защита и съдействие по граждански дела е от 400лв. Счита, че съдът няма задължение да определя възнаграждението по чл.38 ал.2 от ЗАдв. съобразно правилата на НМРАВ. Твърде се, че в практиката на СЕС е прието, че съдът следва да съобрази сложността на действително извършеното от адвоката по делото,поради което може и да намали адвокатското възнаграждение дори под минималния размер, определен от НМРАВ/ дело №С-427/2016г. на СЕС/ и че съгласно диспозитива на Решение по дело С-438/22 на СЕС, от 25.01.2024г. националният съд е длъжен да откаже да приложи национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски, когато установи и ако установи, че Наредбата, която определя МРАВ и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, противоречи на посочения чл.101, параграф 1, предвиждащ, че националната правна уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговия клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловната организация на адвокатите като ВАдв.Съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията “ с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба, че при наличието на такова ограничение не е възможно позоваването на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл.101 §1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Цитира се и чл.101 §2 от ДФЕС във връзка с чл.4 §3 от ДЕС, който следвало да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя МРАВ и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, нарушава забраната по чл.101 §1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Цитира се съдебна практика на ВКС /определение №343 от 15.02.2024г. по т.д.№1990/2023г. на ВКС, за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по правилата на Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена не от съсловна организация, а въз основа на ПМС.

Твърди жалбоподателят, че проведеното исковото производство не е било с фактическа и правна сложност, че предметът на спора, не е сложен, 2 релевантните факти не са многобройни, а дори стандартни, доколкото адвокатът на насрещната страна бил процесуален представител на множество ищци с еднотипни дела-искове на потребител срещу дружества за бързо кредитиране; че исковете произтичат от едно и също правоотношение и не се налага доказване на всеки иск поотделно, и че същите са взаимосвързани-за да се претендира заплащане на недължимо платеното при недействителност на договора, при доказване на нищожността на клаузата/договора и въз основа на нея се иска осъждане на страната да заплати това, което е получено без да се дължи. Акцентира се, че и по двата иска на ищеца аргументацията е една и съща, базирана на едни и същи доказателства, свеждащи се до идентични правни изводи и твърдения.Моли да се отмени обжалваното определение и се постанови ново с което да бъдат присъдени разноски на ищцовата страна за адвокатско възнаграждение в минимален размер.

В срока по чл.276 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната по спора страна Х. К. Ч. чрез адв. П. П. от САК.Излагат се доводи за правилност на обжалваното определение. Твърди се, че между представител и представляван е сключен договор за правна защита и съдействие и пълномощно с уговорено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. /погрешно записан в отговора чл.39 ал.1 т.2 от ЗАдв./. Твърди се, че с исковата молба са предявени 4 обективно кумулативно съединени иска /два срещу кредитора „И. А. М.“ АД и два срещу поръчителя „Ф. Б.“ ЕООД, / заплатена е държавна такса за разглеждането на четири иска и че са уважени от съда четири иска като счита, че на основание чл.78 ал.1 от ГПК следвало да бъде присъдено възнаграждение за 3 иска и присъдено възнаграждение на „И. А. М.“ АД в размер на 200лв по четвъртия иск. Допълва, че предвид стойността на исковете, претендираното възнаграждение за всеки един от четирите иска е в размер на минимално уговорения в чл.7 ал.2 т.1 от Наредба №1 за МРАВ, а именно 711.91лв за предявения установителен иск срещу „И. А. М.“ АД; 608.09лв по предявения установителен иск срещу „Ф. Б.“ ЕООД и 429.62лв по предявения осъдителен иск срещу „Ф. Б.“ ЕООД. Цитира се и разпоредбата на чл.2 ал.5 от същата Наредба, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях по отделно, независимо от формата 3 на присъединяване на исковете. Твърди се, че е налице формирана трайна практика по приложението на правилото на чл.2 ал.5 от НМРАВ /определение №404 от 26.10.2020г. по ч.гр.д.№2883/2020г. на ВКС- Четвърто г.о., / според която възнаграждението на един адвокат се определя дали е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът, при направено в срок възражение от насрещната страна може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл.36 от ЗАдв. Възразява се по приложението на цитираната практика на СЕС, като се акцентира, че за приложението на последната е необходимо и задължително условие е националният съд да установи, че НМРАВ противоречи на чл.101, §1 и §2 от ДФЕС; че в случая не е налице нито една от предвидените в чл.101 §1 от ДФЕС хипотези, чиято основна характеристика била извършването на търговска дейност и че основната причина била, че адвокатът не извършва такава дейност.Ответникът се позовава на чл.2 ал.1 от ТЗ, според който адвокатите които упражняват свободна професия не са търговци по смисъла на чл.1 от същия закон. Цитира се и чл.5 ал.2 т.1 от ЗА изрично забранявала адвокатът да бъде търговец. Цитира се чл.101 §2 ДФЕС, в който изчерпателно се посочвали вида актове, които могат да бъдат нищожни по смисъла на чл.101, като това били “споразумения“ и „решения“, докато в случая е налице Наредба, която се явявала подзаконов нормативен акт и чието не спазване от страна на адвоката, може да доведе до ангажиране на дисциплинарната му отговорност през дисциплинарния съд по реда на глава 13 от ЗА. Счита, че НМРАВ не противоречи нито на чл.101 §1 от ДФЕС, нито на чл.101 §2 от ДФЕС и че ако бъде прието обратното, то НМРАВ попадала в изключението по чл.101 §3 от ДФЕС. Счита още, че НМРАВ не е нищожна по смисъла на 101 §2 от ДФЕС, както и че същата следва да бъде приложена по отношение на определянето на размерите на адвокатските възнаграждения. Оспорен е и довода в жалбата за прекомерност на присъдения адвокатски хонорар спрямо фактическата и правна сложност на делото.Твърди се, че потребителят е усвоил кредит в размер на 3500лв, а кредиторите са поискали да бъде погасена сумата от 7200лв, че използваната от кредитора „схема“ с гарант, комбинирана със задължителни застраховки и други задължителни финансови услуги по кредита, и масово прилагана практика за криене на договорите, гаранции и данни за погасени суми по 4 тях, всичко това правещо според страната защитата на потребителя изключително трудна. Акцентира ,че в такива случаи длъжниците нямали материалната обезпеченост да се обърнат към адвокат, имащи повече от 5кредита, като в случая били повече от 20кредита, което според пълномощника в комбинация с доходите на потребителя правело получаването на правна помощ невъзможно.Твърди се, че тези обстоятелства дават възможност на фирмите за бързи кредити да се възползват от непознаването на закона от потребителите и липса на правна помощ,даващо възможност на кредитора да изиска предоставените суми като кредити в двойни и по-високи размери.Счита, че предвид характера на правоотношенията,броя заседания по делото извършеното възобновяване на делото и материалния интерес, счита че съдът правилно е определил размера на присъденото адвокатско възнаграждение дори да не се прилага НМРАВ.

Излага се и довод,че адвокатът не разполага с деловодство,както и със счетоводител и че ако разполага това би оскъпило адвокатските услуги.

Затова счита, че при определянето на адвокатското възнаграждение в НМРАВ, са взети и посочените от пълномощника обстоятелства, произтичащи от упражняваната свободна професия от адвоката. Моли да се потвърди обжалваното определение с присъждане на разноски в размер на 400лв на основание чл.7 ал.1 т.7 във връзка с чл.11 от НМРАВ.

Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе взе в предвид следното:

С решение на Пещерски районен съд №58 от 29.01.2024г. постановено по гр.д.№20235240100927 по описа на съда за 2023г. , исковият съд е прогласил изцяло за нищожен Договор за паричен заем /ДПЗ/ № 4684739 от 30.12.2022г. сключен между Х. К. Ч., ЕГН-**********, с адрес: гр. П., ул. „Р." №** и „И. А. М.“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С., бул.“Д. Н." №**, ет.*, офис ** - **, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.22 и с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.

Със същото решение от съдът е отхвърлен иска на Х. К. Ч., против „И.

А. М.“ АД, на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД да й заплати сума от 50лв като частичен иск от 619.12лв, представляваща недължимо платена по недействителен договор за паричен заем №4684739 от 30.12.2022г. ведно със законната лихва.

5

Със същото решение съдът е прогласил изцяло за нищожен Договор за предоставяне на гаранция №4684739 от 30.12.2022г., сключен между Х. К. Ч. и „Ф. Б." ЕООД, ЕИК *********.

Със същото решение съдът е осъдил „Ф. Б." ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н." № **, ет. *, офис ** - **, да заплати на Х. К. Ч., ЕГН-**********, сумата на 1296.18лева представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за предоставяне на гаранция № 4684739 от 30.12.2022 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 30.08.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Осъдил е още „Ф. Б." ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв.П. П. от САК на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата в размер на 1037.71 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото.