Решение № 180 от 25.03.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. В.Т., 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В.Т. в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.а

Членове:

Радка Цариградска

Любка Милкова при участието на секретаря В.а В. Чаушева като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело № 20234100500497 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №699/22.05.2023г., постановено по Гр.д.№256/2023г. по описа на РС – В.Т., е отхвърлен изцяло предявеният от „ВАНИЗ“ ЕООД със седалище гр.В.Т., чрез пълномощника му адв.В. Д. – ВТАК, против М. Е. Д., с ЕГН **********, осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД с цена от 12 693,13лв., ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху главницата, считано от 20.01.2023г. до окончателното изплащане на задължението, като неоснователен и недоказан, и е осъден ищеца да заплати на адв.Д.Ц. – ВТАК адвокатско възнаграждение в размер на 1 542,38лв. на основание чл.38 ал.2 ЗА.

В срока по чл.259 ал.1 ГПК против първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца по делото „ВАНИЗ“ ЕООД, чрез пълномощника му адв.Д. – ВТАК, с която го обжалва изцяло с искане за отмяна, като са релевирани оплаквания за неговата неправилност, по развити съображения по съществото на спора. Оспорва като неправилни изводите на първостепенният съд за отхвърляне на предявеният осъдителен иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, основани на приложимост на разпоредбата на чл.271 ал.1 КТ.

Оспорва като неправилен извода на първостепенният съд, че липсват доказателства за ищцовите твърдения, че за период от две години системно работодателят е допускал грешки при изпълнение на задължението си по чл.128 т.2 КТ, които са довели до постепенно увеличаване в размера на плащанията към служителя за трудово възнаграждение от 1000лв. до 1500лв. Излага се, че неясно защо РС е приел, че работодателят едностранно е увеличавал заплатата от 1000лв. до 1500лв., като доказателства в тази насока не са събрани, а и не съществуват. Сочи се, че още с ИМ е наведено, че поради многобройния персонал на дружеството бил нареден грешен превод. Сочи се, че приетата от първостепенният съд хипотеза на едностранно увеличаване на работната заплата от страна на работодателя е неприложима в случая, не само поради обстоятелството, че такова намерение не е съществувало у работодателя, но и поради недобросъвестността на ответницата. Твърди се, че за да отпадне задължението на работника за връщане на сумите е достатъчно той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи, като такива данни по делото не са налични, дори напротив, било установено какво трудово възнаграждение следва да се получава ежемесечно и то кореспондира със сключения трудов договор. Моли съда, да 1 постанови съдебно решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното такова, вместо което постанови друго, с което уважи изцяло предявеният осъдителен иск. Претендира разноски за две инстанции,

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ответника М. Е. Д., чрез пълномощника й адв.Д. Ц. – ВТАК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. първоинстанционното решение потвърдено като валидно, допустимо и правилно, по развити съображения по съществото на спора. Позовава се, че всички суми за трудово възнаграждение ответницата е получила добросъвестно, поради което и на основание чл.271 ал.1 КТ не дължи връщането им. С писмения отговор на въззивната жалба от адв.Д. Ц. – ВТАК е предявено искане по чл.38 ал.2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

В СЗ въззивникът, редовно призован, не изпраща представител.

В СЗ въззиваемата страна, чрез пълномощника си адв.Д. Ц. – ВТАК, моли въззивната жалба да бъде отхвърлена изцяло, като неоснователна, по съображения по същество, изложени в представено писмено становище. Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, съдът счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Предмет на разглеждане пред РС – В.Т. е бил предявен от „ВАНИЗ“ ЕООД със седалище гр.В.Т., чрез пълномощник адв.В. Д. – ВТАК, против М. Е. Д. осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в общ размер на 12 693,13лв., представляваща разлика между грешно наредени от ищеца работодател банкови преводи в периода от 02.12.2020г. до 05.10.2022г. и реално дължимото трудово възнаграждение на ответницата, като получена без правно основание, ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ до окончателното изплащане. Изложени са твърдения, че между страните по делото на 09.11.2020г. е сключен трудов договор №087/09.11.2020г., по силата на който ответницата е назначена на длъжност „организатор пътувания“ с код по НКПД №42213003, която длъжност заемала до 31.10.2022г. вкл. и за който период на ТПО, на Д. се дължало нетно трудово възнаграждение, съгласно приложеното с ИМ удостоверение от 11.01.2023г.

Твърди се, че за периода от м.11.2020г. до м.09.2022г. ответницата получавала неправомерно суми, надхвърлящи дължимото й месечно трудово възнаграждение, вследствие на сгрешени размери на дължимите месечни трудови възнаграждения, като общо получената от Д. без правно основание парична сума е в исковия размер от 12 693,13лв.

С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответницата М. Е. Д., чрез пълномощник адв.Д. Ц. – ВТАК, е заема становище за процесуална допустимост, но неоснователност на предявеният осъдителен иск. Изложила е твърдения, че подписаният през м.ноември 2020г. между страните трудов договор е бил на минималната работна заплата с обяснението, че всички служители във фирмата са на такава, но началното нетно трудово възнаграждение ще е 1000лв., след което ще се увеличава адекватно на 2 натовареността на работата, която извършва - „организатор пътувания“. Посочила е, че ведомост или фиш за работна заплата работодателят – ищец никога не й е предоставял и тя никога не се е разписвала на такава. Позовала се е, че в настоящият случай е налице едностранно увеличаване на трудовото й възнаграждение от работодателя на основание чл.118 ал.3 КТ. Позовала се е, че всички суми за трудово възнаграждение ответницата е получила добросъвестно, поради което и на основание чл.271 ал.1 КТ не дължи връщането им, дори и ако са били неоснователно получени.

Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните и е установена правилно от първоинстанционният съд, като правно – релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото доказателствен материал, са следните:

Между страните по делото е съществувало ТПО от сключен между тях на 09.11.2020г. трудов договор №087/09.11.2020г., по силата на който ответницата М. Е. Д. е заемала при работодателя – ищец „ВАНИЗ“ ЕООД длъжност „организатор, пътувания“ с код по НКПД:42213003 при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 610лв., съвпадащо с МВЗ за страната за 2020г., с дата на постъпване на работа:10.11.2020г. Със Заповед №014/28.10.2022г. на основание чл.328 ал.1 т.12 от КТ ТПО между страните е прекратено, считано от 31.10.2022г.

В периода от 02.12.2020г. до 05.10.2022г. работодателят – ищец с представените с ИМ преводни нареждания е заплатил по банковата сметка на ответницата за процесните месеци от м.октомври 2020г./въпреки че се дължало за м.ноември 2020/ до м. септември 2022г. трудово възнаграждение в общ размер от 23 500лв., от което: за месеците от 10.2020г.

/погрешно посочен, вместо за м.11.2020г./ до м.07.2021г. в размер на от по 1000лв. месечно трудово възнаграждение, за месеците от м.08.2021г. до м.06.2022г. месечно трудово възнаграждение от по 1100лв., за м.07.2022г. и м.м.08.2022г. – по 1500лв. и за м.09.2022г. – 1200лв.

Съгласно удостоверение с изх.№/11.01.2023г., изд. от „ВАНИЗ“ ЕООД, същото се издава на М. Е. Д. в уверение на това, че същата е получила за периода на съществуване на ТПО между страните – от 10.11.2020г. до 28.10.2022г. общ брутен доход от 15 182,07лв., осигурителен доход от 15 286,19лв., и нетно възнаграждение в общ размер от 11 795,82лв.

По делото е приета като доказателство Справка – Данни за осигуряването по ЕГН за М. Е. Д. за период от 01.11.2020г. до 31.10.2022г., съгласно която декларираният пред ТД на НАП помесечно осигурителен доход и начислен месечен облагаем доход на ответницата съвпада с посочения в издаденото от работодателя удостоверение изх.№ /11.01.2023г., средно по 650лв. месечно, с изключение за месеците: м.12.2021г., м.02.2022г. и м.10.2022г., за които декларираният пред НАП осигурителен доход на Д. е по-висок от посочения от работодателя в удостоверението.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за неоснователно обогатяване – за връщане на получено без основание, е процесуално допустим, доколкото е налице правен интерес у ищеца от предявяването му.

Разгледан по същество е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен изцяло.

Спорът по делото, както пред първата, така и пред въззивната инстанция, е концентриран по въпроса за приложението на разпоредбата на разпоредбата на чл.271 ал.1 КТ, на която се е позовала с писмения отговор на ИМ ответницата в процеса, според която работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение които е получил добросъвестно. Между страните по делото не е спорно, а и се установява от събраните в първоинстанционното 3 производство писмени доказателства, че между страните в периода от 09.11.2020г. до 31.10.2022г. е съществувало ТПО, възникнало от сключен трудов договор №087/09.11.2020г., по силата на което ответницата е заемала длъжност „организатор, пътувания“ с код по НКПД:42213003, прекратено със Заповед №014/28.10.2022г. на основание чл.328 ал.1 т.12 от КТ, считано от 31.10.2022г. Не е спорно и се установява, че в периода от 02.12.2020г. до 05.10.2022г. ищцата е получила от работодателя – ищец по банковата си сметка плащания за трудово възнаграждение по съществувалото между тях ТПО в общ размер от 23500лв., надхвърлящ уговореното месечно трудово възнаграждение за процесния период по трудов договор.

Съгласно константната практика на ВКС, съгласно разпоредбата на чл.271, ал. 1 от КТ, работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. Понятието за добросъвестност е изяснено с актуалното Тълкувателно решение №79 от 1965г. на ОСГК.

Съгласно същото, за преценката за това дали работникът или служителя следва да върне сумите, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите - достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. Относно разпределението на доказателствената тежест важи общия принцип, че всеки доказва твърденията си. Съгласно Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965 г. на ОСГК, плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание. /Така, Решение №791/17.01.2011г. по гр.д.№271/2010г., Г.К., III г.о. на ВКС/. На основание чл.8 ал.2 КТ, добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага по установяване на противното.