Определение № 69 от 09.02.2024, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 69 гр. Кърджали, 09.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно частно гражданско дело № 20245100500014 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производство е по реда на чл. 278, във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по жалба, подадена чрез ЕПЕП с вх. № 1478/06.12.2023 г. по регистъра на АРС, депозирана чрез процесуален представител от ответника по главния иск „В.Б.“ ЕООД. Същата е насочена против Определение №87/22.11.2023г., постановено по гр.д. № 141/2023г. по описа на Районен съд-А., с което е оставена без уважение молба на дружеството с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото Допълнително решение № 43/10.10.2023 г. към Решение № 19/29.05.2023 г, в частта му за разноските за адвокатския хонорар на ищцовата страна. С жалбата се иска да бъде отменено обжалваното първоинстанционно определение като неправилно, като вместо това бъде постановено ново, с което да се присъди в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, само сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по уважените в производството два установителни иска, тъй като същите били основани на едно и също правопораждащо правоотношение - Договор за кредит № 9742698005/19.08.2022 г., сключен между ищцата и ответника. Излагат се съображения, че в този случай разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2014 г. не следвало да намира приложение, а материалният интерес следвало да съвпада със сбора от цената на отделните искове. Цитира се практика на СЕС / дело С-57/2015 /, от която следвало да се извлече извод, че на процесуалния представител на ищеца следвало да бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение, но присъдените му с обжалваното определение не били такива- били прекомерни.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил чрез процесуален представител писмен отговор от ответника по жалбата, ищец в първоинстанционното производство – В. П. Ч., с който жалбата е намерена за неоснователна, като са изложени и съображения в този смисъл.

Въззивният съд, като взе предвид доводите, изложени в жалбата, както и данните по делото, прие следното:

С постановените по гр.д. №141/2022г., Решение №19/29.05.2023г. и Допълнително решение № 43/10.10.2023г., Районен съд-А. за уважените от него главни обективно съединени искове за прогласяване нищожност на две клаузи в потребителски договор за кредит, предвиждащи такса за бързо разглеждане на искане за отпускане на кредит в размер 1 на 183.82 лв. и клауза, предвиждаща такса за удължаване на срока за връщане на кредит в размер на 85 лв., е осъдил ответника-жалбодател в това производство "В.Б." ЕООД на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, представлявано от адв. Д.М., адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС за осъществената безплатна адвокатска помощ на ищцата В. П. Ч.. Съдът е мотивирал акта си с констатацията, че в развилото се пред него производство са налице основанията на чл.38, ал.1 т.2 от ЗА – оказана е безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице, поради което на осн. чл.38, ал.2 от ЗА в тежест на ответника и в полза на упълномощеното адвокатско дружество е присъждането на търсеното адвокатско възнаграждение в размери, съгласно чл.7, ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за МРАВ /в редакция на ДВ, бр.88/2022г., действаща към датата на уговаряне на безвъзмездност на правната помощ с оглед доказателствата по делото – 08.11.2022г./ и при съобразяване на диспозитивното начало на гражданския процес.

По повод молба с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК, предявена от ответника по главните искове „В.Б.“ ЕООД с искане за изменение на постановеното по делото допълнителното решение в частта му за разноските за присъденото адвокатско възнаграждение за осъществената на ищцата безплатна адвокатска помощ в размер на 960 лв. с ДДС, чрез намаляването му, поради прекомерност, до минималния размер от 480 лв. с ДДС, е постановено обжалваното в настоящото въззивно производство Определение № 87/22.11.2023 г. по гр.д. № 141/2023 г. по описа на Районен съд-А., с което молбата е оставена без уважение.

Констатирайки изложеното, настоящата инстанция намира сезиращата я жалба за допустима, като подадена в срок и от лице, имащо правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество обаче, същата е неоснователна. А това е така, защото формираният в обжалваното определение извод на решаващия съд за неоснователност на направеното пред него от ответното дружество искане по чл.248 от ГПК, е правилен. Според относимата в настоящото производство норма на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г., адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. За защита на различни интереси се предявяват различни -обективно или субективно съединени искове. В разглеждания казус се защитават различни за ищеца интереси по две различни, предложени му от ответното кредитно дружество нищожни клаузи, макар и произтичащи от едно договорно правоотношение. Наложилата се съдебна практика /напр. Определение № 50/17.01.2023 г. по ч.гр.д. № 4735/2022 г. на ІІІ г.о., ГК на ВКС и др./, в частност и практиката на настоящия съд, безспорно приема, че при обективно кумулативно съединяване на искове, материалният интерес на предявената искова претенция се определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор, като с оглед материалния интерес на всеки отделен иск се определя и минимално възнаграждение за него, след което вече изчислените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. В смисъла на изложеното, дължимият се размер на адвокатското възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищцовата страна, е определен от първоинстанционния съд правилно.

Въззивният съд съобразявайки постановеното решение по цитираното от жалбодателя дело С-57/2015 на СЕС /пети състав/, го намира за неприложимо в настоящото производство, като касаещо правоотношение различно от разглежданото тук, поради което и неотносимо към настоящия казус. В частност, съгласно постановеното по делото Решение от 28.06.2016 г., цитираният от жалбодателя чл.14 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, не допуска национална правна уредба, предвиждаща фиксирани ставки, които поради твърде ниските максимални суми, които съдържа, не гарантират най-малкото, че значителна и подходяща част от разумните разходи, направени от спечелилата страна, се поемат от загубилата страна, както и че тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, предвиждаща, че 2 възстановяване на разходите на технически съветник се предвижда само в случай на вина на загубилата делото страна, като се има предвид, че тези разходи са пряко и тясно свързани със съдебен иск за потвърждаване на такова право върху интелектуална собственост.

Независимо от изложеното до тук, следва изрично да бъде посочено, че настоящата инстанция при съблюдаване на относимата в казуса практика на СЕС (решението на СЕС по съединени дела С427/16 и С-428/16), споделя изложените от първоинстанционния съд съображения, че национална практика (в частност и Определение № 28/21.01.2022 г., постановено по ч. т. д. № 2347/2021 г. на ІІ т. о.,ТК на ВКС), в рамките на делегираната и от СЕС преценка, приема, че отправната точка при присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, във вр. с чл. 1 от Наредба № 1/2004 г., съгласно който член съдът е обвързан от предвидените в наредбата минимални размери, е преследваната легитимна цел, а именно да създаде трайни гаранции за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, и когато тя се прилага безвъзмездно за нямащата финансова възможност страна.

Или, казано в заключение, с оглед постигане на изложената легитимна цел на института на правната помощ по чл.38 от Закона за адвокатурата, въззивната инстанция намира за правилно в казуса прилагането на гарантиращата норма на чл.1, във вр. с чл.2, ал.5, във вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В смисъла на изложеното намира и обжалваното първоинстанционно определение за правилно.

Водим от горното и на основание чл.248, ал.3 от ГПК, Окръжният съд ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ депозираната чрез процесуален представител-юрисконсулт от „В.Б.“ ЕООД частна жалба с вх. № 1478/06.12.2023 г., насочена против Определение № 87/22.11.2023 г., постановено по гр.д. № 141/2023 г. по описа на Районен съд-А..

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3