Решение № 46 от 02.02.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. Велико Търново, 02.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Любка Милкова

Явор Данаилов при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Явор Данаилов Въззивно гражданско дело № 20224100500809 по описа за 2022 година

Производството по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 856 от 18.07.2022г. по гр.д. № 1746/2021г. на ВТРС, съдът е отхвърлил исковете на „СКАНЛОГ“ ЕООД с ЕИК 202721289 , седалище и адрес на управление гр.Благоевград, ул. “***“ № 3 с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.55,ал.1,пр.3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за приемане на установено, че И. М. И. с ЕГН ********** от гр.В. Т., ул.“ Б.“ № *** му дължи сумите от общо 4955 /четири хиляди деветстотин петдесет и пет/ лева главници, представляващи дадени като аванс суми по трудов договор на отпаднало основание, лихви за забава в размер на 687,78 лв. /шестстотин осемдесет и седем лева и 78 ст./ върху главницата от 2000 лева, получена на 22.12.2017 г. за периода 22.12.2017 г. 12.05.2021 г.; лихва за забава в размер от 665,79 лв. /шестстотин шестдесет и пет лева и 79 ст./ за периода 3.01.2018 г.- 12.05.2021 г. върху главницата от 1955 лева, получена на 3.01.2018 г.; лихва за забава в размер от 335,83 лв. /триста тридесет и пет лева и 83 ст./ за периода 20.01.2018 г.- 12.05.2021 г. върху главницата от 1000 лева, получена на 20.01.2018 г, за които е издадена заповед за изпълнение № 571/13.05.2021 г. по ч.гр.д.№ 1369/2021 г. на ВТРС, като неоснователни и недоказани.

Против решението е подадена въззивна жалба от „СКАНЛОГ“ ЕООД гр.Благоевград, чрез пълномощника му адвокат П. П.. Счита решението за неправилно – необосновано и незаконосъобразно, постановено както при нарушение на процесуалния, така и при нарушение на материалния закон. Налице било неоснователно обогатяване по смисъла на чл.55, ал.1 от ЗЗД – ответникът получил парични суми с оглед на отпаднало основание, 1 поради което бил длъжен да ги върне. Излагайки подробни съображения, моли съда да отмени атакуваното решение и да постанови друго такова, с което да уважи предявените искове.

Ответникът И. М. И., чрез особения му представител адвокат Д. К., счита въззивната жалба за неоснователна, като постановеното от ВТРС решение било правилно. Моли съда да отхвърли жалбата.

Въззивната жалба е допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирана страна, имаща интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 415 от ГПК, вр. чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД.

С трудов договор № 030/ 22.12.2017 г. на основание чл.70,ал.1, вр. с чл. 67, ал.1, т.1 от КТ ответникът по жалбата е назначен при ищцовото дружество на длъжност „***/“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 463 лева, което с допълнително споразумение от 2.01.2018 г. е увеличено на 510 лева, считано от 1.01.2018 г.

С декларация от 22.12.2017 г. работникът е дал съгласие работодателят да превежда работната му заплата, командировки и аванс по цитираната сметка на А. П. Д. в „Уникредит Булбанк“ АД.

Според извлеченията от „Банка ДСК“ ЕАД от сметка на „Сканлог“ ЕООД, на 22.12.2017 г. на А. П. Д. е преведена сумата от 2000 лева с основание „аванс И. И.“; на 3.01.2018 г. е преведена сумата от 1955,83 лева –„аванс в полза на И. И.“; на 16.01.2018 г. на същото лице е преведена сумата от 1000 лева с основание - „аванс за части ***“.

Представени са разчетно-платежни ведомости на жалбоподателя – работодател, за начислени заплати за м. декември 2017 г., м. януари 2018 г. и м.април 2018 г. на И. М. И., в които са отразени освен основната заплата и отработените дни, и платен отпуск, надбавки, неплатен отпуск, болнични дни

Със Заповед № 00/19.04.2018 г. трудовото правоотношение с ответника е прекратено на основание чл. 325, ал.1,т.1 от КТ, без да са посочени конкретни причини.

Видно от приетите справки за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал.5 от КТ, и възникването и прекратяването на трудовото правоотношение са регистрирани в НАП.

По делото е изслушана и съдебно-счетоводна експертиза, според заключението на която трудовият договор между страните е сключен на 22.12.2017 г., който е регистриран на същата дата в НАП.

2

В разчетно-платежните ведомости за м. декември 2017 г. са отразени три работни дни, начислено е брутно трудово възнаграждение от 77,17 лева.

За м. януари 2018 г. работникът е ползвал 9 дни неплатен отпуск, считано от 2.01.2018 г. до 14.01.2018 г., за което е подадена молба от него и е издадена заповед № *** г. от работодателя.

От 15.01. 2018 г. до 21.02.2018 г. работникът е бил в болнични поради временна нетрудоспособност съгласно болничен лист № *** /22.01.2018 г., 13 дни от които отразени във ведомостта за м. януари 2018 г. и 20 дни, отразени във ведомостта за м. февруари 2018 г.

От 22.02.2018 г. до 23.03.2018 г. работникът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност съгласно болничен лист № ***/9.03.2018 г.

Във ведомостта за м. март 2018 г. са отразени 16 дни болничен и 5 дни неплатен отпуск. Същият е ползван за периода 26.03.2018 г. - 31.03.2018 г. вкл. съгласно молба от работника и заповед № 64/26.03.2018 г. на работодателя.

На 1.04.2018 г. работникът е подал молба за ползване на неплатен отпуск до 17.04.2018 г. включително и със заповед № 67/1.04.2018 г. отпускът му е разрешен.

Във ведомостта за м. април 2018 г. е отразен 1 работен ден, за който му е начислено трудово възнаграждение от 26,84 лева. В същата ведомост е начислено обезщетение по чл.

224, ал.1 от КТ от 161,05 лева за неползван платен годишен отпуск от 6 работни дни.

Според извлеченията от банковата сметка на жалбоподателя, на 22.12.2017 г. е преведена сумата от 2000 лева „аванс И. И.“ по сметка на А. П. Д.; на 3.01.2018 г. е преведена сумата от 1955,83 лева по сметка на А. П. Д. – „аванс в полза на И. И.“; на 16.01.2018 г. е преведена сумата от 1000 лева по сметка на А. П. И.а – „аванс части ***“.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

В кодекса на труда, законодателят е установил презумпция за добросъвестност при получаване на трудовото възнаграждение. Според чл. 271, ал.1, работникът не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно, а съгласно чл. 8, ал. 2 КТ – добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Или, за да са добросъвестно получени сумите за трудово възнаграждение означава да е без знание на работника към момента на получаването им, че са недължими, без значение дали причината за незнанието на работника се дължи на обикновено незнание, незаинтересуваност или пък на доверие, че работодателят коректно е изчислил дължимите му суми. Добросъвестността се презумира, т.е. счита се, че е налице до доказване на противното, което означава, че за да се иска връщането им, заинтересованата страна, която е работодателят, следва да докаже в исковия процес по реда на ГПК липсата на добросъвестност. Без да бъде доказано това по надлежния ред, добросъвестността на работника се предполага и искането им за връщане е неоснователно.

По делото безспорно се установи, че сумите от 2000 лв. и от 1955 лв. са преведени от работодателя като аванс на ответника по жалбата и работник при жалбоподателя, т.е. като 3 част от трудовото възнаграждение. Същите суми са преведени на работника след сключване на трудовото правоотношение. След като трудовият договор е прекратен на по чл.325, ал.1, т.1 от КТ, основанието за това е взаимното съгласие на страните, изразено писмено.

Следователно липсват доказателства за неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника, което да е дало повод и законно основание на работодателя да прекрати трудовото правоотношение едностранно, поради неизпълнението му или поради реализиране на дисциплинарната отговорност на работника. Работодателят е разрешавал на работника да ползва платен или неплатен отпуск, което обстоятелство не може да се тълкува като неизпълнение на задълженията му по трудовото правоотношение, а за ползваните болнични дни от работника са представени съответните медицински документи.

Липсват доказателства за недобросъвестност на работника при получаване на горните суми, при което и на основание чл.271, ал.1 от КТ работникът не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение, получени от работодателя. Преводите на сумите като аванс на трудово възнаграждение предхождат болничните на ответника и ползвания от ответника отпуск, поради което и не може да се приеме, че същите са били недобросъвестно получени от него, т.е. със знанието му предварително, че ще бъде препятстван да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение.

Сумата 1000 лв. е преведена от работодателя, на различно лице от работника, но без каквото и да е уточнение на основанието за плащането й, което да я свързва по някакъв начин работника И. И. и да показва, че същата сума е изпратена за него. Действително работникът И. И. е дал съгласието си сумите по трудовото правоотношение да му бъдат превеждани по банкова сметка на А. И., но в случая за сумата 1000 лв., за разлика от другите изплащани по тази банкова сметка суми като аванс от трудовото възнаграждение на И. И., за тази сума не е уточнено, че се изплаща от работодателя именно на работника И. И. и то по повод на трудовото му правоотношение с жалбоподателя-работодател. При липсата на преки доказателства за получаването на сумата от 1000 лв. от ответника по жалбата, съдът приема, че предявеният иск против работника за връщане на тази сума от неоснователното му обогатяване, е неоснователен.

Освен това, дори и да се приеме, че сумата 1000 лв. е изпратена на работника за /найвероятно закупуване на/ автомобилни части, в случая – с оглед изложените в исковата молба обстоятелства за съществувалото между страните валидно трудово правоотношение, може да се касае единствено за евентуална имуществена вреда за работодателя, нанесена му от работника, по повод на предадените му и неотчетени парични средства. А процедурата за реализиране на пълната или ограничена имуществена отговорност на работника е уредена в чл. 203 и сл. от КТ, като редът за осъществяването й е разписан в чл.210 и чл.211 от КТ, и отново не касае неоснователното обогатяване на работника за сметка на работодателя.

С оглед изложеното съдът намира, че предявените искове от жалбоподателяработодател, за установяване на дължимост на сумата общо 4955 лв. от ответника-работник, са неоснователни. Предвид неоснователността на главните искове, неоснователни се явяват и акцесорните им такива за заплащане на законна лихва върху сумите.

4

Предвид изложените мотиви съдът намира, че решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено.

Водим от гореизложеното и на основание чл.271 от ГПК, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 856 от 18.07.2022г. по гр.дело № 1746/2021г. по описа на РС –В.Търново.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5