Определение № 5066 от 06.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5066 гр. София, 06.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Д. Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002102223 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. Ц., чрез адв. Е. С., срещу въззивно решение № 478 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12488/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13162 от 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 60/2023 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от Д. А. Ц. срещу УМБАЛ „А.“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаването уволнението на ищцата за незаконно и отмяна на заповед № 3354/02.11.2022 г. на работодателя, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен юрисконсулт“ при ответника и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради уволнението в размер на 27 482,64 лв. за периода от 03.11.2022 г. до 03.05.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 03.01.2023 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Дали длъжността „Главен юрисконсулт“ в отдел „Правно-нормативно обслужване“ е ръководна по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на 1

КТ, вр. чл. 328, ал. 2 КТ?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор?“. По наведените въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50250 от 17.01.2023 г. по гр. д. № 667/2022 г. на IV г.о., решение № 50093 от 07.08.2023 г. по гр. д. № 2529/2022 г. на IV г.о., решение № 691 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на I г.о., решение № 69 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на III г.о. и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г.о.

Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата УМБАЛ „А.“ ЕАД, чрез юрк. И. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна, че ищцата е заемала по трудов договор № 175/13.10.2014 г., допълнително споразумение към него № 40/12.02.2015 г. и допълнително споразумение № 2491/26.07.2022 г. длъжност – „главен юрисконсулт“ при ответника; че правоотношението между страните е прекратено със заповед № 3354/02.11.2022 г. на изпълнителния директор на УМБАЛ „А.“ ЕАД, на основание чл. 328, ал. 2 КТ; че с протокол № РД 16-250/13.10.2022 г., едноличният собственик на капитала на УМБАЛ „А.“ ЕАД, чрез министърът на здравеопазването, е назначил проф. д-р А. Й. като член на Съвета на директорите на болницата и с протокол от същата дата последният единодушно е избран за изпълнителен директор; че на 13.10.2022 г. е сключен договор № РД – 16 252 между министърът на здравеопазването като орган, упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала в ответната болница и проф. д-р Й., като изпълнителен член на съвета на директорите, за възлагане на управлението на болницата „до провеждане на конкурс“.

Въззивният съд е съобразил представените като доказателства по делото длъжностна характеристика за заемната от ищцата позиция (отчитайки основните задължения за длъжността и прякото подчинение на изпълнителния директор на болницата), бизнес програма на болницата за периода април 2021 г. – април 2024 г. (констатирайки липсата на възражения срещу нея от ищцата в срока по чл. 312 ГПК), както и заключение на съдебносчетоводна експертиза относно обезщетението по чл. 225 КТ.

2

Като основни спорни по делото въпроси, въззивната инстанция е посочила дали длъжността на ищцата е ръководна, по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, спазен ли е срокът за упражняване правото на работодателя да прекрати договора на процесното основание, сключен ли е нов договор за възлагане управлението на болницата и дали са налице предвидените кумулативно в закона изисквания за прекратяване на договора с ищцата по реда на чл. 328, ал. 2 КТ. Приела е от правна страна, че фактическият състав на чл. 328, ал. 2 KT, чието спазване единствено подлежи на съдебен контрол, обхваща заемане на ръководна длъжност от служителя, чието правоотношение е прекратено и сключване на договор за управление с новоизбрания или новоназначен управляващ предприятието на работодателя, като правото на уволнение се упражнява валидно в рамките на 9 месеца от сключване на договора за управление.

По възражението, касаещо въпроса дали изпълняваната от ищеца длъжност е ръководна по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КТ, въззивният състав е намерил, че в цитираната норма е изяснено понятието „ръководство на предприятието“, като в него са включени ръководителят на предприятието, неговите заместници и всички други лица, на които по длъжностна характеристика е възложено ръководство на трудовия процес. Съобразил е разясненията в съдебната практика, че „други лица“ по смисъла на изброяването са ръководителите на цехове, филиали, лаборатории, отдели и др. звена. Преценявайки възложените функции на изпълняваната от ищцата длъжност, е обосновал извод, че основателно първата инстанция е приела, че задълженията на ищцата отговарят на посочените в § 1, т. 3 от ДР на КТ критерии и длъжността може да се причисли към тези, които са част от ръководството на работодателя.

По възражението, че не е сключен нов договор за възлагане на управлението, въззивният съд е съобразил правноорганизационната форма на ответника и релевантните разпоредби от Закона за лечебните заведения, Закона за публичните предприятия, Търговския закон и Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на болницата (Правилника).

Посочил е, че съгласно чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от Правилника, изпълнителният директор се назначава от министъра на здравеопазването и изпълнява задълженията си въз основа на договора за възлагане на управлението.

Съобразил е, че в случая въз основа на взетите решения за избор на изпълнителен директор на болницата, е сключен договор за управление № РД16-251/13.10.2022 г. между лицето, упражняващо правата на държавата спрямо публичното предприятие ответник, министърът на здравеопазването и проф. д-р Й. – като изпълнителен директор на ответното дружество, на основание чл. 52, ал. 1 и чл. 54 от Правилника за прилагане на Закона за публичните предприятия, който договор е в сила до провеждането на конкурс.

При тези съображения е обобщил, че изводът на първата инстанция за приложимост на разпоредбата за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 2 КТ към процесното трудово правоотношение е обоснован и съобразен с 3 материалния закон.

Като неоснователен въззивният състав е преценил и довода, че районният съд не е направил разграничение между договора за възлагане на управлението, сключен на 09.09.2021 г. и договора от 13.10.2022 г., като е приел, че такова разграничение не е необходимо при изследване законосъобразността на приложеното от работодателя основание, касаещо именно сключването на нов договор за възлагане на управлението.

Спрямо възражението, че съдът е следвало да упражнява инцидентен контрол за законосъобразност на договора за възлагане на управлението, въззивната инстанция е намерила, че според трайно установената практика на съдилищата, договорът за възлагане на управлението е гражданскоправен договор за поръчка, с който възложителят предоставя управлението на търговското предприятие/дружеството. В тази връзка е обобщила, че договорът за възлагане на управлението не представлява индивидуален или общ административен акт по смисъла на АПК и посочените в чл. 17, ал. 1 и 2 ГПК хипотези на осъществяване на инцидентен контрол са неприложими за него.

По отношение на момента, от който започва да тече 9 месечният срок за работодателя за прилагане на процесното основание, въззивният съд е приел, че същият тече от момента на сключване на договора за възлагане на управлението. Споделил е изводите на първата инстанция, че в случая от момента на сключване на договора за възлагане на управление на 13.10.2022 г. е започнал да тече деветмесечният срок по чл. 328, ал. 2, изр. 2 КТ, в който работодателят може да упражни правото си да прекрати едностранно трудовите правоотношения на служителите от ръководството на болницата.

Застъпил е становището, че доколкото процесната заповед за прекратяване е издадена на 02.11.2022 г., то преклузивният срок е спазен.

По възражението на ищцата във връзка с бизнес задачата по новия договор за управление, въззивният състав се е позовал на разяснения от практиката на ВКС, че договорът е за възлагане на управлението, ако е поето задължение в определения срок, срещу възнаграждение, да се постигне определен стопански резултат, като е без значение дали договорът се сключва с ново лице, или с такова, което е имало предходен договор за управление, дали приетата от работодателя бизнес програма е нова, сходна или идентична с предходна програма; по чие предложение е приета програмата и дали тя се съдържа в самия договор или в други документи, стига да е налице връзка между тях; както и дали преди или след възлагане на управлението са поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния управител. От горното е обосновал извод, че бизнес – задачата, с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, може да бъде поставена с други актове или документи, които са извън самия договор за управление, стига между тях и договора за управление да е налице връзка или договорът за управление да препраща към 4 тях. Съобразявайки се с практиката, че за прилагане на процесното основание за прекратяване на договора е без правно значение въпросът дали бизнес програмата е нова, сходна или идентична с предходната бизнес програма и дали се съдържа в самия договор, е обобщил, че достатъчно условие е договорът да препраща към тази бизнес програма, което в случая е сторено.

Въззивният съд е изложил съображения, че по делото е приложена бизнес програма на дружеството, която се актуализира ежегодно, като изпълнението на тази програма се отчита пред принципала след приключване на финансовата година; че такава Бизнес програма е приета м.06.2021 г. за дейността на болницата за периода 2021 г. – 2024 г., в която са очертани конкретни икономически параметри; че според чл. 9, ал. 1, т. 2 от процесния договор за възлагане на управлението, изпълнителният директор е задължен да организира и контролира изпълнението на бизнес – програмата на лечебното заведение, както и да достига конкретните икономически цели, заложени в нея. Като допълнителен аргумент е отчел, че в случая възраженията, касаещи представената от ответника бизнес програма не са направени своевременно от ищцата в предоставения срок, а оспорването, направено във въззивната жалба, е преклудирано по смисъла на чл. 313 ГПК.

Предвид изложените съображения, въззивният състав е споделил изцяло изводите на районния съд, че прекратяването на договора с ищцата е извършено при спазване предпоставките на уволнителното основание по чл.