Определение № 309 от 10.10.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 309 гр. Търговище, 09.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500233 по описа за 2024 година Производството е по чл. 274 ал. 1 т. 2 във вр. с ч. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, ЕИК 131001375, гр. София, чрез пълномощник ст.юрисконсулт В. Й., ПРОТИВ Определение № 881/31.07.2024 г. по гр. д. № 158/2024г. по описа на Районен съд - Търговище, XI състав, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение № 29/21.06.2024 г. в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати разноски в размер 3 794.01 лв., от които 3000.00 лв. за адв. възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Считайки определението за неправилно, като несъобразено с фактическите обстоятелства по делото, жалбоподателят моли за неговото изменение, като на осн.чл. 248 от ГПК на насрещната страна да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер, съобразно изложените факти в частната жалба.

Изложените от жалбоподателя в ч.жалба факти и доводи са: ниска степен за фактическа и правна сложност на делото - депозирана е искова молбаи твърдение, че врземането е погасено по давност, като изпълнителното дело е изисканои приложено служебно от съда, в хода на производството не са 1 правени допълнителни доказателствени искания , които да изискват запознаване с тях и изготвяне на становище (депозиране на молби и писмена защита); производството се е развило в рамките на 4 месеца и е проведено 1 открито съдебно заседание; не е взето предвид, че в процесния случай не следва да бъдат присъдени разноски за 5 иска, поради акцесорния характер на вземанията и правното основание - установяване на недължимост на суми за принудително събиране по образувано изп.дело, понастоящем прекратено с нарочно постановление, не се извършва доказване по всеки иск на различни правнорелевантни обстоятелства, а се ползват общоустановените по конкретното изп.дело; присъденият размер не е съобразен с решение на съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което Наредба № 1/2024г. за минималните размери на адв.възнаграждения е обявена за нищожна; не е съобразено и установената най-нова съдебна практика, съгласно цитирани определения на въззивни съдилища и на ВКС (Определение № 2093/26.04.24г. по д.1205/2024г., предвид и разясненията в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС;

Определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по к.ч.т.д. № 75/2024 г., Определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по т.д. № 1908/2022 г. и др.). В обобщение жалботодателят счита, че предвид ниската правна и фактическа сложност на делото, както и фактът, че е проведено само едно открито съдебно заседание, присъденото адв.възнаграждение в размер 3000 лв. е прекомерно.

В отговора по чл. 276 от ГПК ответната страна, чрез адв. Хр. Р., САК, оспорва жалбата като неоснователна, считайки обжалваното определение за правилно и моли за потвърждаването му, излагайки следните съображения: посоченото в ч.жалба относно продължителността на производството -4 месеца и проведено само едно открито съдебно заседание, не води до извод за липса на правна и фактическа сложност; преди предявяване на иска са проведени консултации с клиента, проучван е казусът, два пъти е ходено до кантората на ЧСИ за опознаване процесното изп. дело и детайлите по него; в проведеното о.с.з. ищецът е представляван от упълномощен адвокат; съгласно утвърдената съд.практика при определяне на фактическата и правна сложност се взема предвид и материалният интерес по делото, който в случая възлиза на 17 139.36 лв. В обобщение ответникът счита, че възнаграждението от 3 000 лв. съответства както на материалния интерес, така и на извършените множество действия преди завеждане на иска и след образувано на делото в съда, вкл.

2 явяване в о.с.з. и депозиране на настоящия отговор по ч.жалба.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК (обж.определение е връчено на ответника на 12.08.24г., ч.жалба е депозирана на 16.08.24г.), от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, внесена е държавна такса, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното:

Производството пред РСТ е образувано по предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземането, предмет на образувано принудително изпълнение, поради изтекла погасителна давност, намиращ своето правно осн. в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439 от ГПК.

В исковата молба ищецът се е позовал на обстоятелството, че по образуваното изп.производство по ИД № 306/2012 г., въз основа на издаден срещу него ИЛ от 18.04.2012 г. в производство по чл. 417 ГПК, е получил покана за доброволно изпълнение на 17.05.2012г., на 04.12.2012 г. е получил съобщение за насрочена публ.продан, на 22.08.2014г. е получено изпратеното до работодателя му запорно съобщение, през м.май 2015 г. ; на 15.01.2018 г. от ответника по настоящия иск, по изп.д. е депозирана молба за конституирането му като взискател на основание извършена цесия от първоначалния взискател „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД. От 15.05.2015 г. до настоящия момент не са искани и извършвани изп.действия, годни да доведат по прекъсване на давността и 5-годишния давностен срок е изтекъл. Освен това по изп.дело е настъпила и т.н. перемпция на осн.чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Към исковата молба е приложена Справка от 28.11.23 г. от ЧСИ А.Загорова за образувани изп.дела с длъжник ответника, сред които и ИД № 306/2012 г.; направени са доказателствени искания за изискване на изпълнителното дело, както и на книжата по заповедното производство по ч.гр.д. № 204/2012г. на РСТ.

В срока по чл. 131 от ГПК от ответника, чрез юрк. В.Й.а , е постъпил отговор със становище за недопустимост и неоснователност на иска, признавайки факта, че след прекратяване на изп.дело ex lege, не са предприемани действия по принудително изпълнение от кредитора повече от 5 години. В условията на евентуалност е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адв.възнаграждение от 3000 лв.

Изискано и приложено като доказателство по делото е заверено копие 3 от посоченото изп.д., за което ищецът е заплатил указаната му такса.

В проведеното открито с.з. по делото на 13.06.2024 г. ищецът е представляван от адвокат от ТАК, преупълномощен от адв. Р.. Ответникът не е изпратил представител. В с.з. като доказателства са приети: справката от ЧСИ, представена с ИМ, копие от изп.дело, извлечение от системата САС по ч.гр.д. № 204/2012г. на РСТ. Делото е обявено за решаване.

Постановеното по делото решение № 291/21.06.2024г. е връчено на ответника на 01.07.2024 г., който е депозирал молба вх. № от 08.07.24г.

(пощ.клеймо от 05.07.24 г.) с правно осн. по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта на разноските относно присъденото адв.възнаграждение.

Последвало е постановяване на обжалваното определение.

Основният спор в настоящото производство е относно съответствието на размера на претендираното и присъдено на ищеца адв.възнаграждение и съобразяването му с даденото тълкуване в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, дадено по преюдициално запитване, отправено от СРС, и като такова задължително за всички съдилища - чл. 633 от ГПК), както и установената съдебна практика на ВКС по приложението му.

Съгласно даденото от съда на ЕС разрешение (чл. 663 ГПК) по обвързаността на националните съдилища с минималните възнаграждения в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, че определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда при преценката му за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е решен спорът и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, както и при служебно определяне на възнаграждения (чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.) тези минимални размери могат да служат единствено като ориентир за съда, но без да са обвързващи за него, в каквато насока е и практиката на ВКС (определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1345/2023 г., І т.о., Определение № 628 от 15.03.2024 г. на ВКС по т.д. № 765/2023 г., II т.о., определение № 563/11.03.2024г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024г., ІІ т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, по т.д. № 1908/2022г., І т.о. и др.). Тези размери, съобразно и установената най-нова съдебна практика подлежат на преценка от 4 съда, като се отчете по достойнство положения адвокатски труд, с оглед цената на предоставените услуги, видът на спора, интересът, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

При съобразяване на посочените по-горе критерии, по частната жалба въззивът намира следното:

Предявен е иск за несъществуване на вземане, погасено поради неизтекъл давностен срок, намиращ своето правно основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 439 от ГПК.

Предвид установените в процеса фактически обстоятелства, при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, и конкретно чрез позоваване на изтекъл давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение длъжникът не може да направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес.

Не е спорно, че ищецът е направил/заплатил претендираните разноски в размер съответно на д.такса и адв.възнаграждение от 3 000 лв., съгласно представеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие (т.3), удостоверяващ извършеното плащане на договореното адв.възнаграждение.

С оглед установеното по движението на делото и предмета на предявения иск съдът намира, че действително делото е с ниска фактическа и правна сложност. Страните не спорят по фактите - относно датата на последното изп. действие, относно бездействие на взискателя в продължение на повече от 5 години; не е било спорно и обстоятелството, че молбата на ответника за конституирането му като взискател не прекъсва погасителната давност. След получаване на отговора, предвид липсата на спорни факти, не се е наложило и не е подавано от ищеца становище по отговора (в т.ч. не е взето становище по подробно изложените доводи на ответника за недопустимост на предявените искове, както писмено, така и устно в о.с.з. от 13.06.24 г.), съответно - не се е наложило предприемането на действия по реда на чл. 145, ал. 2 от ГПК, респ. събиране на нови доказателства, запознаване с 5 тях и т.н. Единствените доказателства, приети в исковото производството са: изисканото копие от процесното изп.дело, справката от САС по заповедното производство, справката от ЧСИ, приложена към ИМ (удостоверяваща единствено наличието на посоченото в ИМ изп.дело и длъжникът по него).

Имайки предвид обема на изп.дело № 306/2012 г. (общо 49 стр., като от 43 до 49 стр. са действия във връзка с представянето на копие от изп.д., размера на дължимата такса за изготвяне на копието и заплащането й), движението по изпълнителното дело, малкото на брой изпълнителни действия и неголям обем книжа/доказателства, както и съответната на това и на характера на предявения иск предварителна подготовка от страна на пълномощника на ищеца по запознаване с изп.дело, както и липсата на други действия в исковото производство (в т.ч. липсата на представено становище, макар и незадължително, по възраженията в отговора за недопустимост на иска), съобразно посочените по-горе критерии при възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД и общия размер на вземането 17 167.85 лв. (главница + различни видове лихви, част от които 41,24 евро за непосочен период, разноски), съобразявайки и задължителното разрешение на Съда на ЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22, както и установената в съответствие с него съдебна практика, в т.ч. по чл. 274, ал. 3 от ГПК, съдът намира, че възражението за прекомерност е основателно до размер 2000 лв., съобразявайки като „ориентир“ и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ (при общ размер на вземането 17 167.85 лв.), и предявените искове за главници и лихви.