Решение № 126 от 20.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 126 гр. София, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Врачева

Членове:

Карамфила Тодорова

Доротея Кехайова при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Доротея Кехайова Въззивно частно наказателно дело № 20251000600246 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 32 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.

С Решение от 13.02.2025 г. по НЧД № 66/2025 г. на Окръжен съд Враца, І наказателен състав, е отказано признаването на решение № CA-263397893 от 11.07.2024г., влязло в сила на 22.08.2024г. на несъдебен орган - CVB N.O. Gelderland, Кралство Нидерландия, срещу К. Д. М., ЕГН **********, с което му е наложена финансова санкция в размер на 280 евро, с левова равностойност в размер на 547,63 лв. по фиксиран курс на БНБ към датата на постановяване на решението, за извършено нарушение на правилата за движение по пътищата и е прекратено производството по делото.

В срока за обжалване е постъпил въззивен протест от прокурор при Окръжна прокуратура Враца с доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно.

Отправя се искане за отмяна на оспореното решение и признаването на акта на несъдебния орган в издалата удостоверението държава. Не се правят доказателствени искания.

Срещу протеста е постъпило възражение от служебния защитник на засегнатото лице К. Д. М. – адв. П. П.. С възражението се отправя искане за оставянето му без разглеждане, доколкото видно от редакцията на разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС, активно легитимиран да обжалва първоинстанционното съдебно решение е единствено засегнатото лице. В случай, че въззивният съд приеме, че протестът е допустим, се отправя алтернативно искане за оставянето му без уважение.

Защитата сочи, че решението на ОС Враца е правилно, коректно е било прието, че не е 1 налице визираното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС условие лицето, срещу което е постановено решението да притежава имущество, да получава доходи или да има местоживеене или обичайно пребиваване на територията на Република България.

Излага и допълнителни аргументи за непълнота на издаденото от несъдебния орган на Кралство Нидерландия удостоверение.

В съдебно заседание представителят на САП пледира за основателност на протеста. Намира, че са налице условията за признаване на финансовата санкция.

Сочи, че тя е наложена с решение на несъдебен орган на Кралство Нидерландия по отношение на български гражданин, който има постоянен и настоящ адрес в с. ***, община ***. Счита, че удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение на съвета е издадено от компетентен орган и съдържа необходимата информация в пълнота, включително описание на нарушението и нарушения закон. Приема, че не са налице условията на чл. 35 от закона за отказ от признаване на решението за налагане на финансовата санкция. Подчертава, че общият й размер е 280 евро и е за нарушение на ЗДвП, за което не се изисква двойна наказуемост. По тези съображения отправя искане за отмяна на решението за отказ от признаване на финансовата санкция на ОС-Враца и постановяване на ново, с което тя да бъде призната.

Защитникът не се явява, като в писмена молба сочи, че подържа жалбата по изложените в нея аргументи.

Финансово задълженото лице не се явява и не взема становище.

Настоящият съдебен състав, като обсъди доводите на страните и взе предвид доказателствата по делото приема следното:

На първо място следва да се посочи, че противно на тезата на защитата, протестът е процесуално допустим. Депозиран е от лице, притежаващо активна процесуална легитимация – прокурор при окръжна прокуратура Враца, срещу съдебен акт, който подлежи на съдебен контрол и в предвидения от закона 7-дневен срок за оспорването му (Решението на Окръжен съд Враца е постановено на 13.02.2025 г., а протестът е подаден на следващия ден – 14.02.2025г.). Не се възприема тезата, че по аргумент на чл. 34, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС, следва да се приеме, че активно легитимиран да обжалва първоинстанционното съдебно решение, е единствено засегнатото лице. Цитираната разпоредба гласи, че засегнатото лице може да обжалва акта на окръжния съд за признаване на решението за налагане на финансови санкции. Следователно законът е ограничил кръга от лицата с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение единствено в случаите, когато с него актът на чуждата държава за налагане на финансови санкции, е бил признат. Ето защо не може да се приеме, че правото да инициира инстанционен контрол на съдебния акт на окръжния съд, с което е отказано признаването на решението за налагане на финансови санкции е ограничено единствено до засегнатото лице (още повече, че в този случай остава въпросът дали то би имало правен интерес от обжалване). Интерес от пренасяне на спора пред въззивния съд би имал обаче прокурорът, който действа в защитата на обществения интерес.

Разгледан по същество протестът е основателен.

С атакуваното решение Окръжен съд-Враца е приел, че на лицето К. Д. М. е наложена финансова санкция с решение № CA -263397893 от 11.07.2024г., влязло в сила на 22.08.2024 г. на несъдебен орган CVB N.O. Gelderland, Кралство Нидерландия в размер на 280 евро, за извършено от него нарушение, изразяващо се в това, че на 04.01.2024 г. в 15:46 часа в Leur, Rijksweg A50 като водач използва пътна маркировка 2 за събиране и разделяне на пътища и пътни платна в нарушение на чл. 2 от Закона относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата.

Съдът е установил, че от посочения в Удостоверението адрес на обичайно пребиваване на засегнатото лице е видно, че постоянният адрес на пребиваване на българския гражданин К. Д. М., ЕГН ********** е в с. ***, община ***, област *** ул.

„***“, № * - обстоятелство, подкрепено и от справка НБД „Н“. От отразеното на призовката обаче е констатирал, че засегнатото лице и цялото му семейство работи и живее в чужбина. Освен това, е установил от изисканите служебно справки, че лицето не получава доходи от пенсии и добавки, обезщетения за болест и майчинство, не получава обезщетения за безработица, няма данни за сключени трудови договори, не притежава недвижимо и движимо имущество в Република България. При това положение е приел, че липсват основанията на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС за признаване на решението, издадено от нидерландските несъдебни власти и е отказал да го признае, независимо, че са налице положителните предпоставки на чл. 3, ал. 1, чл. 4 и чл. 5 от закона за признаване на решението и не са налице отрицателните такива по чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС.

Прочитът на материалите по делото от въззивния съд налага извода, че атакуваното решение е неправилно.

Софийският апелативен съд приема, че от формална страна са налице всички предпоставки за признаване на решението, посочени в чл. 30, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС. Касае се за влязъл в сила акт по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като е издаден от несъдебен орган на страна членка на Европейския съюз и финансовата санкция е постановена по повод извършено административно нарушение. Последното представлява деяние, за което съгласно чл.

30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС не се изисква двойна наказуемост. Независимо, че в описанието на нарушението не е посочен регистрационен номер на автомобила, с който е извършено нарушението, това не го прави непълно (както се твърди от защитата във възражението срещу протеста на ОП Враца), тъй като в него са посочени датата, мястото и обстоятелствата, при които е извършено нарушението. Ясно е посочено също така, че засегнатото лице е уведомено съгласно законодателството на решаващата държава лично или чрез упълномощен според националния закон представител относно правото си да обжалва решението, както и за сроковете, в които може да стори това и въпреки това, то очевидно не упражнило правото си на жалба (решението е влязло в сила). Преписът от акта е постъпил като приложение към удостоверение по чл. 4, ал. 1 от Закона, за което въззивният съд констатира, че съответства на образеца съгласно приложение № 2. Видно от Удостоверението, то е издадено, подписано и съдържанието му е удостоверено от компетентния орган на издаващата държава, като отговаря на решение на несъдебен орган - CVB N.O.

Gelderland, Кралство Нидерландия, в сила от 22.08.2024 г. за налагане на финансова санкция. Удостоверението, съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС е преведено на български език. С оглед на това съдът намира, че не е налице основание по чл. 35, т. 1 от Закона за отказ да се признае и допусне изпълнение на решението за налагане на финансова санкция, както и че не е налично кое да е друго основание за това, посочено в същата норма. Няма данни срещу засегнатото лице за същото деяние в Република България или в друга държава, различна от издаващата или изпълняващата, да е постановено и приведено в изпълнение решение за налагане на финансови санкции. Наложената финансова санкция е в размер над 70 евро, поради което 3 решението на несъдебния орган на Кралство Нидерландия подлежи на приемане и изпълнение. Решението, чието признаване се иска е постановено на 11.07.2024 г. и към момента не е изтекла давността за изпълнението му по българското законодателство, тъй като съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок. Засегнатото лице не се ползва с имунитет или привилегия по българското законодателство, които да правят изпълнението на решението недопустимо. Не се констатира и наличието на обстоятелства по чл. 35, т. 5 от Закона, които да налагат отказ от признаване и изпълнение.

Не са налице предпоставки за отказ от признаване и изпълнение на решението, наличието на каквито първоинстанционният съд неправилно е констатирал.

Неоснователно е било прието от контролирания съд, че са налице условията на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като засегнатото лице нямало имущество, доходи и местоживеене на територията на страната. Въпросът дали засегнатото лице има имущество на територията на страната би бил релевантен, ако засегнатото лице няма обичайно местоживеене и адрес в РБългария, какъвто в случая то има. След извършена справка в регистрите на населението се констатира, че К. М. е с постоянен и настоящ адрес в с. ***, община ***, област ***, ул. „***“, № *. Обстоятелството, че призовките до него са били върнати с отбелязване, че засегнатото лице и цялото му семейство работи и живее в чужбина, не обосновава извод за липса на обичайно местоживеене в страната. Българският гражданин е регистриран на посочения адрес и не е в регистъра на населението като български гражданин, живеещ в чужбина само с името на държавата, в която живее, съгласно чл. 94, ал. 3 от ЗГР. Ето защо, постоянният и настоящият му адрес не може да бъде приет като формален и неотразяващ действителното му местоживеене. С оглед на това следва да се приеме, че К. М. има местоживеене на територията на РБългария, каквото е изискването на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС.

Поради изложеното въззивният съд приема, че е изпълнено условието за признаване на решението за налагане на финансови санкции, по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като лицето, срещу което е постановено решението има местоживеене на територията на Република България и е без значение дали получава доходи или притежава имущество в страната ни.

Въз основа на изложеното съдът намира, че протестът е основателен.

Незаконосъобразно с обжалваното решение е отказано да бъде признато и допуснато изпълнение на решение от № CA -263397893 от 11.07.2024г., влязло в сила на 22.08.2024г. на несъдебен орган - CVB N.O. Gelderland, Кралство Нидерландия, срещу К. Д. М., ЕГН **********, с което му е наложена финансова санкция в размер на 280 евро, за нарушение на правилата за движението по пътищата. Въпреки, че М. е български гражданин, същият има местоживеене на територията на Република България, доколкото не е заявил и не е било отразено в регистъра на населението, че е с място на живеене в чужбина, поради което и в него е отразено не името на държавата, в която живее, а постоянният и настоящият му адрес в РБългария. Ето защо САС приема, че са налице всички обективни предпоставки за признаване и приемане на решението за изпълнение съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС. Като не е констатирал това, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразен акт, който следва да бъде отменен. Следва да се приеме признаване и изпълнение на акта на несъдебния орган в Кралство Нидерландия.

Разпечатката съдържа 33 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1bc79ab5-5432-4964-bfa8-10e9f343368a