Определение № 1891 от 05.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1891 гр. София, 04.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница ХайД.а Касационно търговско дело № 20238002902137 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „КСМ строй“ ООД срещу решение № 554 от 10.08.2023 г. по т.д. № 92/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 901020/30.08.2021 г. по т.д. № 19/2019 г. по описа на ОС – Благоевград в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „АИД 2012“ ЕООД срещу „КСМ строй“ ООД иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ за разликата над сумата 638,10 лева до пълния предявен размер от 178 251,70 лева, и „АИД 2012“ ЕООД е осъдено да заплати на „КСМ строй“ ООД сумата от 20 517,04 лева с ДДС, представляваща приети и изпълнени СМР по сключени договор за възлагане на СМР от 12.03.2014 г. и договор за възлагане на СМР от 29.01.2015 г., за които са издадени фактури 467/13.07.2015 г. и 500/04.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 6 246,84 лева обезщетение за забава за периода 29.03.2016 г. до 29.03.2019 г., и е върнал делото на ОС - Благоевград за произнасяне по предявения иск.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд е извършил грешна преценка относно предмета на делото и основанието на предявения от ищеца иск. Сочи, че исковата молба съдържа ясно изложение на фактите, включително твърдения, че ищецът е собственик на имота и че търпи вреди от извършеното строителство от ответника, което изцяло съответства на 1 посочената от ищеца квалификация на предявения иск – чл. 163, ал. 3 ЗУТ.

Оспорва като противни на закона и създадената съдебна практика по приложението му изводите на въззивния съд, че отговорността на строителя по чл. 163, ал. 3 ЗУТ се обвързва само с гаранционната му отговорност след въвеждане на обекта в експлоатация, като поддържа, че приложното поле на отговорността е далеч по - широко. Изтъква, че въззивният съд е надхвърлил правомощията си, като е излязъл от очертания с исковата молба предмет на делото и противно на изложените с последната факти е приел, че са предявени два иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 265, ал. 1 ЗЗД. Счита, че обстоятелствената част на исковата молба изцяло съответства на петитума по същата и молбата е редовна. Позовава се на задължителната практика по ТР 1/2013 г. на ОСГТК за правомощията на въззивната инстанция и сочи, че не е налице хипотеза, в която въззивната инстанция може да обезсили първоинстанционното решение. Оспорва като недопустимо извършеното от въззивната инстанция вмешателство и подмяна на правния спор. Излага, че исковата молба съдържа твърдения за всички елементи на предявения иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ и не съдържа факти от фактическите състави на исковете по чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както необосновано е приел въззивният съд. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено.

Претендира присъждането на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Относно обсега на иска с правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ и дали този иск ограничава правната възможност за ангажиране само на гаранционната отговорност след издаване на удостоверение за експлоатация или разрешение за ползване, както приема въззивната инстанция, или има поширок обсег и в него се включват и отговорностите за щети на всеки строител за виновно действие или бездействие за извършените работи, установени и преди и след издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация или разрешение за ползване, както приемат по-голямата част от съдилищата в България? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС по решение № 579 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 1932/2009 г. по описа на ВКС, ГК, III ГO.

2. Относно пределите на интервенция на въззивната инстанция в спора и доколко е възможно при ясно изразена фактическа и правна воля за водене на конкретен иск от страна на ищеца по реда на тълкуването съществено да се променя тази воля както от фактическа, така и от правна страна, и възможно ли е без никакви фактически обстоятелства в исковата молба да се приема предявяване на множество искове със съвсем различни правни основания? Твърди противоречие на произнасянето на въззивния съд по въпроса на практиката по Тълкувателно решение № 1/2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/2009 год. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК.

3. Когато е предявен насрещен иск, чийто обхват се определя от факти, правно основание и правоотношения, извън въведените с 2 първоначалната искова молба факти и правно основание, и решението на първата инстанция не страда от пороци, следва ли да бъде обезсилено решението и по насрещния иск с аргумента, че насрещната страна е заявила, че евентуално ще упражни право на задържане и то направено, след като има обезпечително производство и уважени искания за обезпечение и запорирани суми на ответника? Допустимо ли е, без да са налице никакви фактически и правни основания, да се обезсилва правилно решение на първата инстанция по иск?

По всички въпроси моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава искането си за допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, „АИД 2012“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Изтъква, че е налице трайно установена практика, че гаранционната отговорност не се покрива със законовата за недостатъци, с която въззивният съд се е съобразил. Сочи, че като инстанция по същество въззивният съд следи за правилното субсумиране на фактите под приложимата правна норма, в който смисъл сочи, че е тълкуването, дадено с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че от мотивите на ТР 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС може да бъде изведено, че в правомощията на въззивния съд е, когато намери, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Изтъква, че за допустимост на решението въззивния съд следи служебно. Сочи, че не е вярно, че с исковата молба е твърдял въвеждане на обекта в експлоатация, а напротив, изрично е посочил, че всички некачествено изпълнени СМР се извършват отново, за да може обектът да бъде пуснат в експлоатация поне за лятото на 2020 г. Поддържа, че въззивното решение е обосновано и съответно на изложените в исковата молба твърдения за налични облигационни отношения между страните по спора. По тези доводи моли да не бъде допуснато касационно обжалване, а ако касационно обжалване бъде допуснато, то обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ, така 3 както е посочил ищецът в исковата молба. Изтъкнал е, че с изготвения доклад по делото първоинстанционният съд е дал тази квалификация на предявения за разглеждане иск - чл. 163, ал. 3 ЗУТ, с искане за ангажиране на гаранционната отговорност; че активно легитимиран по този иск е собственикът на обекта, който предявява претенции за обезщетение за вреди от некачествено строителство, проявили се в рамките на гарантираните от разпоредбата на чл. 20 от Наредба 2/2003 г. минимални гаранционни срокове, които започват да текат, считано от въвеждане на обекта в експлоатация - чл.

160, ал. 5 ЗУТ и чл. 20, ал. 3 от Наредба 2/2003 г.; пасивно легитимиран да отговаря е строителят, като качеството строител подлежи на установяване с всички доказателствени средства, в която насока имат значение констатациите по актовете на държавно приемане; разпределена е доказателствената тежест, както следва: на ищеца е възложено да докаже, че недостатъците са свързани с качеството на работата, извършена по сключените договори за строителство и съответствието й със законоустановени технически изисквания и правила, попадащи в обхвата на гаранционната отговорност, стойността на вредите и пропуснатите ползи, причинно-следствената връзка, а ответникът надлежното изпълнение в съответствие с техническите и технологични правила. Изтъкнал е, че в постановеното решение, първоинстанционният съд, съобразно дадената правна квалификация на иска, за да достигне до крайният си извод за неоснователност на предявения иск е разгледал и изложил мотиви по следните факти: приел е, че ищецът е собственик на обекта, както и че е налице издаден Акт образец 15 и Акт образец 16; не е налице неточно и некачествено извършване на работи по фасадата и покрива, което да обоснове ангажирането на гаранционната отговорност; не се установява вложените материали да не съответстват на строителните правила и норми; посочил е, че за разлика от иска по чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД - отговорност за недостатъци по ЗЗД, за уважаването на иска по чл.163, ал. 3 ЗУТ не е достатъчно да се установи неизпълнение или некачествено неизпълнение, но е необходимо да се установи настъпването на вреди от недостатъците, както и причинноследствена връзка; липсата на доставка и монтаж на щурцове „Винербергер“ над фасадната дограма на първия етаж не води до настъпване на вреди, поради което искът, в тази му част също следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС и приел, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Счел е, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Посочил е, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.

4

Позовал се е на приетото с определение № 869 от 26.11.2012 г. по т.д.1075/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за фактическия състав на гаранционната отговорност и за разграничаването й от законовата отговорност за скрити недостатъци по чл. 193 ЗЗД, респ. по чл. 265 ЗЗД, и в отговора е посочено, че гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност за недостатъци, тъй като те възникват при различен фактически състав, като гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, през който период продавачът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са били спазени изискванията за правилно съхраняване и надлежната й употреба. Счел е, че разрешението е съобразено и с разясненията в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, където е посочено, че гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба.