Решение № 723 от 15.04.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 723 гр. Варна , 15.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на тридесет и първи март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Жана И. Маркова

Галина Чавдарова

Тони Кръстев при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно гражданско дело № 20213100500231 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 282015/17.11.2020 г. от А. Б. К., ЕГН **********, с местожителство в *** срещу Решение № 260793/21.10.2020 г., постановено по гр.д. № 1696/2020 г., на ВРС, XХI с. , в частта с която е прието за установено, че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата 87.25 лв., главница по Договор за потребителски кредит № 3027277274/10.01.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 25.11.2019 г. до окончателното изплащане, сумата 265.68 лв., договорно възнаграждение за периода 10.11.2018 г. – 28.08.2019 г., сумата 122.99 лв., лихва за забава за периода 10.10.2018 г. – 20.05.2019 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 19364/2019 г., на ВРС, IХ с.

В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и постановено при съществени нарушения на

1 съдопроизводствените правила. Сочи, че първоинстанционния съд не е уважил доказателствено искане за повторна експертиза, която да установи размера на действително приложения процент възнаградителна лихва, в случай че към договорения процент възнаградителната лихва – 41.17 % бъде добавено възнаграждението за допълнителен пакет. Твърди, че установяването на това било свързано с неизпълнение на задължение на кредитора по ясен начин да доведе до знанието на кредитополучателя действителния размер на дължимата договорна лихва. Излага, че размерът на договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля по размер трикратния размер на законната лихва. Излага пространни доводи, че уговорената цена на кредита нарушава принципа на справедливостта и добросъвестността, тъй като договорната лихва надхвърля пазарните лихви по банковите потребителски кредити. Счита, че възнаградителната лихва е нищожна и на осн. чл. 21 ЗПК, тъй като част от нея е била прикрита под формата на възнаграждение за допълнителен пакет от услуги, които в действителност не се предоставят. Още счита, че възнаградителната лихва е уговорена неравноправно, по см. на чл. 143 ГПК. Счита, че след като ВРС е стигнал до правилен извод за размер на ГПР по-голям от посочения 49.90 %, неправилно е приложил последиците на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вместо да приложи чл. 22 ЗПК. Излага, че непосочването на действителния размер на ГПР е попречило на потребителя да прецени обхвата на своите задължения и следва да има за последица прогласяване за нищожен на целия договор. Счита, че и непосочването на действителния размер на ГПР внася неравноправие по см. на чл. 143 ЗЗП в отношенията между страните. Счита, че длъжникът следва да върне само чистата стойност на кредита, което той бил и сторил. Релевира доказателствено искане за назначаване на ССЕ. По същество отправя искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски. В с.з. не се явява и не се представлява.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият „Профи Кредит България“ ЕООД, депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, а атакуваното решение счита за правилно и законосъобразно, поради което отправят искане за потвърждаването му. Излага подробни доводи по всяко от оплакванията във въззивната жалба. Счита релевираното доказателствено искане за 2 неоснователно предвид постановената отхвърлителна част от съдебното решение. В с.з. не се представлява.

ВОС по предмета на спора съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че А. Б. К. дължи сумата 342.75 лв., главница; сумата 397.65 лв., договорно възнаграждение за периода 10.11.2018 г. – 28.08.2019 г., 666.90 лв., неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и сумата 138.08 лв., лихва за забава за периода 11.03.2018 г. – 20.05.2019 г., всички дължими по Договор за потребителски кредит № 3027277274/10.01.2018 г. и Анекс № 1, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 25.11.2019 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК № 8960/27.11.2019 г., по ч.гр.д. № 19364/2019 г., по описа на ВРС, IX с.

Ищецът твърди, че на 10.01.2018 г. е сключил Договор за потребителски кредит № 3027277274 с ответника като кредитополучател. По силата на договора била предоставена сумата 1350.00 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) 49.90 % и годишен лихвен процент 41.17 %. Срокът на договора бил 24 м., при което размерът на месечната вноска възлизал на 83.46 лв., при падеж на всяка 10-от число. Излага още, че ответникът дължи и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 842.40 лв., уговорено на вноски от по 35.10 лв, така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлизало на 2845.44 лв., а общия размер на месечната вноска – 118.56 лв. Сочи, че по искане на ответника бил сключен Анекс № 1 към Договора, по силата на който било отложено плащането на 4-та, 5-та и 6-та вноски по погасителния план като те следвало да бъдат заплатени в края на погасителния план. Така срокът на договора бил изменен от 24 м. на 27. Твърди, че въпреки предоставянето на сумата, по сметка на ответника, последния заплатил само четири пълни погасителни вноски и една непълна, последната с дата 05.12.2018 г. При в хипотезата на т.

12.3. от ОУ към Договора, на 28.08.2019 г. договорът бил обявен за предсрочно изискуем като на длъжника било изпратено уведомление. Още излага, че извършените от ответника плащания по договора възлизат на сумата 706.01 лв., от които 592.23 лв. били отнесени за погасяване на 3 главница, 33.78 лв. – за лихва за забава и 80.00 лв. за такси по извънсъдебно събиране на задълженията. Изложените обстоятелства мотивирали ищеца да предприеме действия по принудителното събиране на вземането си.

В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответникът, депозира отговор на исковата молба, в който оспорва иска. Релевира възражение за нищожност на сключения договор като противоречащ на добрите нрави, поради неравноправност на клаузата уреждаща общия размер на дължимата годишна лихва. Счита договора за нищожен поради неспазване на разпоредбите на чл.

11, т. 9, 10 11 и 12 от ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Счита, че фиксирания лихвен процент не отговаря на действителния такъв, тъй като са уговорени и възнаграждения за допълнителен пакет услуги, който по своята същност представлявал добавка към уговорената възнаградителна лихва. Последното пък води до нарастване на ГПР над предвиденото ограничение. Счита, че основателна се явява само претенцията за главница за разликата над признатите 800.00 лв. като останалите претенции следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа страна, следното:

Не се спори между страните, че в полза на въззивника – ищец, по ч.гр.д.

№ 19364/2019 г., по описа на ВРС, IX с., е издадена Заповед по реда на чл. 410 ГПК, с която е разпоредено ответникът, в качеството на кредитополучател, да заплати сумата 1142.75 лв., главница; сумата 397.65 лв., договорно възнаграждение за периода 10.11.2018 г. – 28.08.2019 г., 666.90 лв., неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и сумата 138.08 лв., лихва за забава за периода 11.03.2018 г. – 20.05.2019 г., всички дължими по Договор за потребителски кредит № 3027277274/10.01.2018 г. и Анекс № 1, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 25.11.2019 г. Присъдени са разноски за заповедното производство в размер на 96.91 лв.

Представен по делото е Договор за потребителски кредит № 3027277274/10.01.2018 г. и Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги от същата дата.

4

Представени по делото са и ОУ към договор за потребителски кредит от 10.01.2018 г., подписани от страните и представляващи неразделна част от сключения договор.

Представен е и Погасителен план от 10.01.2018 г. към Договор за потребителски кредит № 3027277274.

Представено е и преводно нареждане, от което се установява, че на 10.01.2018 г. в полза на А.К. и с посочване на номера на сключения договор за заем, е наредена сумата 1350.00 лв.

Представени са и Искане за отпускане на потребителски кредит, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителските кредити от 10.01.2018 г., допълнителна информация към него от 10.01.2018 г. и декларации.

Пред ВРС са представени и Заявление за промяна на погасителен план от 02.07.2018 г., Анекс № 1/09.07.2018 г. към Договор за потребителски кредит № 3027277274 и Погасителен план от 09.07.2018 г.

Видно е от представеното извлечение от сметка от 06.02.2020 г., водена за задължението на въззивника, че месечни вноски първа до трета, вкл., са погасени изцяло макар и със забава. Изцяло макар и със забава е заплатена и вноска № 6, а вноска № 7 е погасена частично.

Представено е уведомително писмо до ответника, за уведомяването му за настъпилата предсрочна изискуемост. Не са налице доказателства за достигането му до длъжника.

Пред ВРС е допусната ССЕ, чието заключение е кредитирано от съда като компетентно и безпристрастно дадено. Заключението се кредитира и от въззивната инстанция.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази приложимия закон, съставът на Варненски окръжен съд достигна до следните правни изводи:

Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с Определение № 561/12.02.2021 г., поради което жалбата подлежи на 5 разглеждане по същество.

Предмет на въззивна проверка e частта от решението, с която първоинстанционния съд се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД и го е уважил.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искът е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и е предявен в границите на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 19364/2019 г. на ВРС, IX с., произнасянето на ВРС съответства на заявената за разглеждане установителна претенция, поради което решението се явява и допустимо.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Предвид характера на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за установяване съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид разпределението на доказателствената тежест по този вид искове, ищецът се явява страната в процеса, върху която пада доказателствената тежест за доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната сума и наличието на такова задължение, а именно да установи: наличие на валидно облигационно правоотношение по твърдяния договор, наличие на неизпълнение на поетите задължения от страна на ответника, обосноваване на претенциите по период и размер. В тежест на ответника е доказване изпълнението на поетите задължения точно и в срок или други правопогасяващи възражения.